1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 455
гр. София, 07 февруари 2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов
ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски
Капка Костова
при секретар Даниела Околийска и
в присъствие на прокурора Кирил Иванов,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 1008/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия П. К. Т., чрез защитника му адвокат П. Н. от Адвокатска колегия – [населено място] и по жалба на подсъдимия П. А. А., чрез защитника му адвокат С. Б. от същата АК, срещу решение № 35 от 15 април 2013 година на Бургаския апелативен съд, по внохд № 246/2012 година, с което е потвърдена присъда № 35 от 13 юли 2012 година на Сливенския окръжен съд, постановена по нохд № 327/2011 година по описа на този съд.
В жалбата на подсъдимия Т. са ангажирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, в чиято подкрепа са изложени подробни доводи и съображения. Най-общо, твърди се, че в резултат на ненадлежна доказателствена дейност на разследващите органи и на предходните съдебни инстанции, са направени неверни изводи по фактите, довели до неправилни правни изводи за извършено от подсъдимия данъчно престъпление.
Жалбата на защитника на подсъдимия А. съдържа общото му недоволство от ангажиране на наказателната отговорност на подзащитния му, свързано с допуснати съществени и отстраними нарушения на процесуалните правила и принципни възражения срещу анализа и оценката на доказателствените източници по делото.
С двете жалби се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий с конкретни и задължителни указания по приложението на закона.
В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим П. Т. участва лично и със защитниците си адвокати Д. и Д. от Софийската адвокатска колегия. Защитникът му адвокат Н. не участва, редовно призован. Защитата поддържа подадената касационна жалба при релевираните в нея отменителни основания и доводи в тяхна подкрепа, подробно развити в представените писмени бележки.
По отношение на жалбоподателя-подсъдим П. А. е постъпило писмено заявление от адвокат Б. от 30. 09. 2013 година, с приложено копие от удостоверение за наследници, с което защитникът моли наказателното производство срещу подзащитния му А. да бъде прекратено при условията на чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК, поради настъпила на 09. 07. 2013 година внезапна смърт на А.. Защитникът не се явява пред ВКС.
Гражданският ищец – министърът на финансите, като представител на държавата, не изпраща процесуален представител, редовно призован чрез старши юрисконсулт Д. от ТД на НАП – [населено място]. Не е представено писмено становище по касационните жалби на подсъдимите.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
Първоинстанционният съд е признал подсъдимия П. Т. за виновен в това, че през периода от 14. 08. 2009 година до 13. 10. с. г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като собственик и представител на [фирма], е избегнал плащането на данъчни задължения по ЗДДС в размер на 35797. 32 лева – особено големи размери, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 2, предл. 1 във вр. чл. 26 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода. Оправдал го е по обвинението да е извършил престъплението в периода 01. 08. 2009 година – 13. 08. 2009 година.
Признал е подсъдимия Т. за виновен и в това, че през периода от 14. 07. 2009 година до 31. 03. 2010 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като собственик и представител на [фирма] – [населено място], избегнал плащането на данъчни задължения в размер на 173149. 83 лева – особено големи размери, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 2, предл. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, го е осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода и на конфискация на недвижим имот и на лек автомобил – идентифицирани и описани в диспозитива на присъдата. Оправдал го е по обвинението да е извършил престъплението в периода 01. 07. 2009 година – 13. 07. 2009 година.
За двете престъпления съдът е определил на подсъдимия Т. общо наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила, както и конфискация на посочените недвижим имот и лек автомобил.
Със същата присъда е осъден и подсъдимият П. А. А. по повдигнатото му обвинение по чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 2, предл. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК – за избягване на плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 342071. 37 лева и му е наложено наказание от три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила.
Съдът е уважил предявените от държавата граждански искове срещу всеки от двамата подсъдими в пълния им размер, присъдил е съответните държавни такси и направени по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимите.
Срещу присъдата са подадени въззивни жалби от двамата подсъдими. След извършена въззивна проверка съдът е постановил атакуваното сега по реда на касационното обжалване решение, с което изцяло е потвърдил присъдата. Касационната проверка се извършва по жалби на подсъдимите Т. и А., подадени чрез защитниците им адвокати Н. и Б..
І. Относно подсъдимия П. А.:
След постановяване на въззивния съдебен акт и след образуване на касационното производство, на 09. 07. 2013 година подсъдимият П. А. е починал. Това обстоятелство е надлежно установено при извършената по повод писменото уведомяване от защитника на А. служебна проверка и представения по делото (в заверено копие) акт за смърт № 0760 от 10. 07. 2013 година, издаден от Общинска администрация – [населено място].
При това положение ВКС намира, че по отношение на подсъдимия А. са налице предпоставките на чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК за прекратяване на воденото срещу него наказателно производство. Наличието на постановени първоинстанционен и въззивен съдебни актове относно отговорността на този подсъдим, предпоставя необходимостта от тяхната отмяна както в наказателно-осъдителната, така и в гражданско-осъдителната им части, вкл. и относно направените по делото разноски в размер на 1808. 66 лева и държавната такса в размер на 13682. 85 лева.
И това е така, защото в случай на настъпила смърт на дееца в рамките на касационното производство, процесуалният закон възлага на съда да отмени атакувания съдебен акт и да прекрати наказателното производство (чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК), като аналогично правомощие ВКС има дори в рамките на извънредния способ за проверка по реда на възобновяване на наказателните дела (чл. 425, ал. 1, т. 2 от НПК). Прекратяването на наказателното производство в тези хипотези не променя същността на адхезионния процес, който по същността си остава наказателен.
Известно е, че касационната инстанция не е такава по установяване на факти и по правило не провежда съдебно следствие. Смъртта на дееца лишава наказателния процес от основен негов субект, който да понесе гражданската отговорност за деликт, дори и ако по делото има данни за такъв.
В конкретния случай, ВКС няма как да се произнесе по претендираната срещу починалия подсъдим А. гражданска отговорност също и с оглед установените по делото данни за характеристиките и собствеността на дружеството [фирма], в рамките на чиято дейност е осъществено инкриминираното по отношение на А. деяние, а именно: дружеството е с дялово участие, регистрирано е като Е. на името на свид. Момка С. Г. (тъща на подсъдимия А.), която е била едноличен собственик на капитала на дружеството, а от 2009 година съдружник в него е и украинският гражданин Р. К. М.. А. е представлявал и управлявал дружеството по силата на пълномощно. След смъртта на А. тези обстоятелства поставят въпроси във връзка със собствеността и отговорността за дейността на дружеството, които няма как да бъдат изследвани и установявани в рамките на касационна проверка, предвид изложеното по-горе.
ІІ. По жалбата на подсъдимия П. Т.:
ВКС намира касационната жалба на подсъдимия Т. за основателна, макар и не изцяло по изложените в нея съображения.
Внимателният прочит на пространната касационна жалба дава основание за извода, че ангажираните в нея отменителни основания са тези по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Многократно повторените доводи и съображения в тяхна подкрепа могат да бъдат обобщени и систематизирани така:
- внесеният в съда обвинителен акт не удовлетворява изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК, защото е лишен от конкретика, в него не са посочени действия/бездействия на подсъдимия, които да са съставомерни по нормата на чл. 255 от НК, не съдържа факти за автора на инкриминираните фактури;
- въззивният съдебен акт е постановен в нарушение на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК;
- съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, като безмотивно е отказал доказателствени искания на защитата за назначаване на повторни икономическа и графологична експертизи;
- като цяло, изводите на съдилищата по фактите се основават на констатациите и изводите в двата ревизионни акта, а те са отменени по реда на административното обжалване;
- съдилищата не са съобразили (а и не са обсъдили) съществуващата практика на Съда на ЕС (две посочени конкретни решения), постановени съобразно издадени Директиви на Съвета на Европейския съюз (СЕС) относно общата система на данъка върху добавената стойност.
В подкрепа на заявеното неправилно приложение на материалния закон не са посочени конкретни доводи и съображения, доколкото назованите като „материална незаконосъобразност” такива всъщност касаят доказателствената дейност на съдилищата. Несъмнено обаче би могло да се констатира, че касационната жалба е напълно идентична с въззивната и това е обяснимо с оглед съдържанието на въззивното решение, както ще бъде обсъдено по-долу.
Значително по-конкретни са възраженията на защитата по съществото на делото пред настоящата инстанция, формулирани в представените пред нея писмени бележки.
1. ВКС намира, че съдържанието на внесения обвинителен акт не разкрива заявените в жалбата недостатъци. Известно е, че неговото съдържание следва да очертае рамката на наказателното преследване по начин, който определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него, за да може същият адекватно да организира и проведе защитата си срещу обвинението и това именно е същността на изискванията към формата и съдържанието на обвинителния акт.
В конкретния случай, тези изисквания са изпълнени и изложеното в обвинителния акт не поражда никакво съмнение относно обстоятелствата от кръга на тези по чл. 102 от НПК. Твърдението, че инкриминираните в него факти на практика единствено възпроизвеждат констатации от ревизионните актове на данъчните органи, няма как да бъде споделено. Предвид естеството на проведеното разследване – за извършени от подсъдимия действия по укриване на дължими данъци през инкриминираните данъчни периоди, констатациите на органите, извършили данъчните ревизии, неизбежно подлежат на проверка и коментар, доколкото са поставили началото на това разследване. Извън това обаче, разследването е установило факти и обстоятелства, изведени от редица други доказателствени източници (свидетелски показания, писмени документи), както и експертни изследвания и заключения и те са отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт. По този начин, при спазване на процесуалните изисквания за неговото съдържание, е гарантирано на този етап реализирането на правото на защита на подсъдимия в пълния му обем.
2. Не така стои обаче въпросът с направените в жалбата възражения за формален подход и липса на задълбоченост в дейността на въззивният съд, които следва да бъдат преценени като основателни. Известно е, че въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, ако не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, а мотивите на присъдата са аналитични и убедителни и позволяват на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. Настоящият случай обаче не е такъв.
Внимателният прочит на въззивния съдебен акт дава основание за следните най-общи констатации и изводи:
Като цяло, въззивният съд е приел за установени фактите, както те са приети от първоинстанционния съд (л. 5 – л. 30 от решението).
В преобладаващата си част тези факти са изведени от съдържанието на писмените доказателства по делото, отразени като част от констатациите на съдебно-счетоводните експертизи, чието съдържание е възпроизведено в решението. По делото са назначени и изслушани: ССчЕ (експерт Г.), повторна тройна ССчЕ (експерти Ч., Д., С.) и допълнителна тройна ССчЕ на същите експерти. Всички те са се позовали и възпроизвели съдържанието на ревизионните актове на данъчната администрация от 19. 03. 2010 година и от 12. 07. 2010 година. Тези ревизионни актове са отменени с решения на БАС от 26. 10. 2012 година и № 125/2013 година (без дата). Предходните съдебни инстанции са приели, че тези решения не обвързват наказателния съд, независимо дали утвърждават или отхвърлят наличието на допълнителни данъчни задължения на данъчнозадълженото лице, позовавайки се и на извършеното задължително тълкуване на този въпрос в ТР № 1/2009 година на ОСНК на ВКС. Пак там обаче е указано и друго, а именно – недопустимото смесване на обстоятелствата, предмет на доказване по обвинението, с относимите към данъчния деликт обстоятелства, които са основа за ангажиране (или не) на административна отговорност. Въпреки спецификата на инкриминираната дейност, която по необходимост свързва доказателствената съвкупност в наказателното производство с ревизионната дейност на данъчната администрация, такова смесване би било в разрез с основни принципи на наказателното производство. Съдът е длъжен да изследва обстоятелствата от кръга на подлежащите на доказване по чл. 102 от НПК единствено със способите и средствата на НПК, без да презумира формална доказателствена сила на заключенията на данъчните органи, както не би могъл да направи това и по отношение на което и да било друго доказателство или доказателствено средство (чл. 14, ал. 2 от НПК).
Или иначе казано, почти буквалното възпроизвеждане в мотивите на съдебния акт на констатациите на данъчните органи като резултат от извършената от тях данъчна проверка и насрещните проверки в хода на същата, не представлява онзи необходим доказателствен анализ, който процесуалният закон вменява на въззивния съд в рамките на извършваната от него проверка, вкл. и задължението му обосновано да отхвърли доводите и съображенията, изложени в подкрепа на жалбата, съгл. чл. 339, ал. 2 от НПК. От своя страна, касационната инстанция няма как да осъществи правомощията си по чл. 354 от НПК, ако въззивният съд не е изпълнил надлежно тези свои задължения, какъвто е настоящият случай.
В рамките на дейността, която би следвало да е анализ и оценка на фактическата правилност на проверяваната присъда, въззивният съд е възпроизвел почти дословно (л. 30 - 31 от решението) становището на първоинстанционния съд по доказателствата по делото (с. 32 - 33 от мотивите на присъдата по нох дело). Това по принцип не е невъзможно, ако мотивите на присъдата са аналитични и убедителни и позволяват на страните и на контролните инстанции да проследят начина на формиране на вътрешното убеждение на съда по правнорелевантните факти. В случая обаче такава констатация не би могла да бъде направена за мотивите на присъдата – те са точно толкова схематични и незадълбочени, колкото и решението на въззивния съд, вероятно защото също възпроизвеждат констатациите от данъчните проверки. Простото изброяване на разпитаните по делото свидетели не е анализ и оценка на техните показания, съобразно и наред с останалите доказателствени източници.
В основата на изводите на съдилищата за извършени от подсъдимия Т. действия, с които той е осъществил, според тях, при пряк умисъл престъпленията, за които са му повдигнати обвинения, са поставени констатациите от ревизионните актове и заключенията на ССчЕ за „документална необоснованост” на посочените в тях сделки (инкриминирани и по делото) между двете фирми, собственост на подсъдимия Т. и фирмата на Пл. А.. Тези констатации са послужили и за формиране на фактическите изводи на съдилищата за липса на реално извършени сделки между двамата и приспадане на данъчен кредит при липса на действително основание за това. Основните фактически съображения са свързани с резултатите от извършените насрещни проверки на предходни за доставчика по сделката съконтрахенти, очертаващи неистинност или невярно съдържание на една или друга от инкриминираните фактури. Вън от необходимия задълбочен анализ и оценка на съда обаче са останали многобройните други гласни и писмени доказателствени източници. Така например, по първата инкриминирана сделка, осъществена между [фирма] и [фирма], съдът е приел липса на реално осъществена сделка поради обстоятелството, че предходна за доставчика фирма ( [фирма]) е удостоверила извършена от нея доставка на [фирма] на процесните стоки (кабели и трансформатори) с фактура № 650/29. 06. 2009 година, пораждаща съмнения в нейната истинност. Приел е също така нереалност на извършена от подсъдимия Т. последваща доставка на тези стоки на [фирма] поради липса на представени от тази фирма пътни листове за транспортирането на стоките, въпреки наличието на фактура за доставката (№ 137/30. 06. 2009 година), придружена с приемо-предавателен протокол и експедиционна бележка и въпреки извършеното частично плащане между подсъдимия и прекия му доставчик. Възприето е становището на данъчната администрация за неправилно приспаднат данъчен кредит, основано на данните, получени при извършените насрещни проверки на прекия доставчик (Пл. А.) и на неговия предходен доставчик. Ако бе обсъдил задълбочено и в тяхната взаимосвързаност показанията на свид. М., данните от посочените по-горе документи по извършване на сделката, направеното плащане и последващата реализация, съдът може би би достигнал до фактически изводи, различни от направените. Така или иначе, подходът на съда при оценката на доказателствения материал по делото е неприемлив, защото е формален и едностранчив.
3. Възражението относно отказаните доказателствени искания на защитата за назначаване на повторна съдебно-счетоводна и икономическа експертиза, настоящата инстанция преценява за основателно.
В хода на съдебното разглеждане на делото е оспорено заключението на ССчЕ (експерт Г.) и е поискано назначаване на повторна тройна експертиза. Такава е назначена с определение на съда от 22. 03. 2012 година (л. 327, т. 1 от нох дело). Заключението на тази експертиза (експерти Ч., Д. и С.) е оспорено пред въззивния съд при съображения за необоснованост и съмнения в неговата правилност, доколкото то възпроизвежда съдържанието на ревизионните актове, вече отменени в хода на административните производства, както бе посочено по-горе. Поискано е назначаване на повторна съдебно-икономическа експертиза при конкретно поставени въпроси за установяване на факти относно реалността или липсата на такава на инкриминираните доставки и последващото влагане на стоките и материалите по тях (протокол от с. з. от 11. 03. 2013 година, л. 93 - 94 от внох дело).
Съображенията на съда за отхвърляне на искането (пак там) могат да бъдат оценени като формални и неясни. Прочитът на съдържанието на направеното доказателствено искане дава основание за извода, че поставените в него въпроси касаят не само документалното обезпечаване на сделките, но и реално извършените дейности (ако има такива), в които да са вложени стоките, предмет на сделките. Подобно изследване би могло да е задача на една съдебно-счетоводна и икономическа експертиза, която не само да изследва коректното или не от счетоводна гледна точка отразяване на сключени от фирмите договори, но и да проследи движението на паричните потоци на същите и техните финансови резултати в рамките на инкриминираните дейности. По този начин биха се установили факти, обосноваващи знанието и/или допускането от страна на подсъдимия Т. на обстоятелствата, свързани с дейността на прекия доставчик по конкретните сделки, т. е. елементите от субективната страна на състава на престъплението, които се решават най-напред в дейност по установяването на фактическите положения и след това – по приложението на правото.
Извън това, установяването на тези обстоятелства е необходимо и на плоскостта на съобразяване от съда на съдържанието на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (наричана Директивата), чиито разпоредби, вкл. и измененията им, са транспонирани в българското законодателство със ЗДДС и ЗИД на същия (вж. § 1а от ДР на ЗДДС). Тези разпоредби са обвързващи по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат от всяка държава-членка, а формите и средствата за постигането му са предоставени като избор на съответните национални компетентни органи. В своята практика Съдът на ЕС в Л. признава директния ефект на някои норми на Директивата. Тази практика е задължителна за националните органи и съдилища, с оглед правомощието на Съда да дава задължително тълкуване на относимите текстове на първичното и вторичното право на Съюза. Като практика на Съда, основана на посочената Директива, следва да се отбележат две ключови негови решения, касаещи поставените и в настоящето производство въпроси - Решение на Съда (трети състав) от 21 юни 2012 година по съединени дела С-80/11 и С-142/11, както и Решение на Съда (трети състав) от 06 декември 2012 година по дело С-285/11. Последното е постановено по преюдициално запитване за тълкуване на конкретно посочени текстове от Директивата, отправено от Варненския административен съд на 16 май 2011 година, в рамките на спор между [фирма] и Централно управление на НАП и свързано с правото на приспадане на данъчен кредит на ДДС. Извършеното с Решението тълкуване може да бъде обобщено така: разпоредбите на Директивата не допускат национална практика, според която данъчните органи отказват признаването на данъчен кредит от ДДС без да доказват, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от издателя на фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата от доставки, или като се позовават само на липсата у издателя на фактурата на други документи, освен нея. Прието е също, че „... установяването на режим на обективна отговорност би надхвърлило необходимото за защита на държавния бюджет.” (т. 42 от Решението, както и т. 48 от първото посочено Решение).
Съображения, основани на посочените Директива и задължителна съдебна практика на СЕО по тълкуването й, са наведени и пред предходните съдебни инстанции, но изобщо не са коментирани и не им е отговорено, в разрез с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК.
4. Следва да бъде преценено като основателно и направеното в касационната жалба възражение относно липсата на изложени от предходните съдебни инстанции съображения във връзка с издадените на подсъдимия ревизионни актове и тяхната последваща отмяна по административен ред. Напълно вярна е направената констатация за автономност на данъчно-административното производство и липсата на обвързаност на наказателното преследване с резултатите от това производство, както бе изтъкнато по-горе в т. 2, р. ІІ. Доколкото обаче тези ревизионни актове са послужили като повод за образуване на наказателното производство, а техните констатации са възпроизведени не само в изготвените по делото експертизи, но и в обстоятелствената част на съдебните актове, то съдът е дължал обсъждане на въпросите, свързани с тяхната отмяна. Още повече, че отмяната не е постановена просто на процесуално (формално) основание, а при обсъждане на актовете по съществото им и при позоваване и на цитираните по-горе Директива и съдебна практика на СЕО, чийто задължителен характер вече бе посочен.
При така изложените съображения, доводите в касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата по делото, обуславящи отмяна на атакувания съдебен акт, следва да бъдат преценени като основателни. Липсата на изискваната от процесуалния закон обективна, пълна и задълбочена доказателствена дейност на съда, е възпрепятствала формирането на несъмнени и категорични изводи по фактите и като резултат от това – правилни изводи по правото. Приетото от съда обстоятелство за съзнателно участие на подсъдимия Т. в схема за данъчни измами чрез приспадане на данъчен кредит, формиран в резултат на нереални сделки с предходни доставчици, може само да се предполага и затова приемането му злепоставя изводите на съдилищата по фактите и не позволява направените правни изводи.
Допуснатото нарушение на правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото е съществено, защото е рефлектирало върху правилността на формираните фактически изводи и е довело до ограничаване на процесуалните права на страна в процеса. То във всички случаи предполага отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане на делото следва да бъдат съобразени всички изложени по-горе обстоятелства за необходимостта от процесуално издържана проверка на доказателствената съвкупност съобразно разпоредбите на чл. 107 НПК и с цел установяване на обективната истина по делото. След надлежната им проверка, доказателствата следва да бъдат оценени по правилата на чл. 14 НПК, по тяхното действително съдържание и при спазване правилата на закона и формалната логика. По този начин ще бъдат формирани фактически изводи, основани на събрани и оценени по надлежния ред доказателства.
Само на тази основа биха могли да се направят правилни правни изводи за приложимия материален закон, съответни на установените по делото факти.
Поради изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 и ал. 3, т. 2 във вр. чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 35 от 15 април 2013 година на Бургаския апелативен съд, по внохд № 246/2012 година, както и потвърдената с него присъда № 35 от 13 юли 2012 година на Сливенския окръжен съд, по нохд № 327/2011 година само в частта й, касаеща осъждането на П. А. А. за престъпление по чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 2, предл. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за заплащането на държавата на сумата 342 071.37 лева - обезщетение за нанесени имуществени вреди от данъчни задължения, заедно със законната лихва, както и за държавната такса върху тази сума.
ПРЕКРАТЯВА наказателното производство срещу П. А. А. поради смърт, както и производството по предявения срещу него от министъра на финансите граждански иск.
ВРЪЩА делото на Бургаския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав в частта му, касаеща подсъдимия П. К. Т., от стадия на съдебното заседание.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.ОСОБЕНО МНЕНИЕ
Не споделям мнението на мнозинството за изхода на делото в гражданската му част след смъртта на единия от двамата подсъдими.
Взетото решение за прекратяване на производството и по отношение на предявения граждански иск от министъра на финансите срещу Подсъдимия А. е в пряко противоречие с изричното указание в т.2 на ТР 1/’12 - ’13 – ОСНК.
Въпреки моето, а и на останалите членове на съдебния състав несъгласие с цитираното указание (изразили сме го навремето по съответния ред), не смятам за възможно неговата задължителност да бъде преодоляна, включително по съображението на с.4/5 по-горе. „[У]становените по делото данни за характеристиките и собствеността на дружеството[…], в рамките на чиято дейност е осъществено инкриминираното по отношение на А. деяние”, са без значение в случая, тъй като гражданската отговорност, която се претендира, е свързана с наказателната и тя е лична, независимо от търговскоправните усложнения в първата.
(Пл.Т.) |