Р Е Ш Е Н И Е
№188
гр.София, 16.03.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
при участието на секретаря Валентира Илиева
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 4473 по описа за 2019 год.
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от “БИ ЕЙЧ ЕЪР“ ООД, чрез процесуален представител адв.Й., срещу решение от 16.04.2019г., постановено по в.гр.д.№12921/2017г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на решение от 20.06.2017г. по гр.д.№28842/2015г. на Софийски районен съд предявеният от Е. В. Хохлайтнер иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ е уважен за още сумата 5222,25лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2012 г. до 2014 год., дължимо за още 55 дни, ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 25.05.2015 г./ датата на предявяване на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане на сумата.
Касационното обжалване е допуснато с определение №479 от 28.05.2020г. на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по поставения от касатора правен въпрос: „налице ли е писмено изявление за ползване на платен годишен отпуск, отправено по електронна поща“, който е от значение за правилното решаване на делото, съдебната практика е недостатъчна и следва да бъде развита.
Законът за електронния документ и и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/ /Загл. изм. - ДВ, бр. 85 от 2017 г./ урежда правните последици от електронните изявления, а тяхното пренасяне като електронни съобщения, в разновидността им „електронна поща”, се урежда в Закона за електронните съобщения /ЗЕС/. Съгласно пар.11 ДР ЗЕС, „електронна поща” е съобщение във вид на текст, глас, звук или изображение, изпратено чрез обществена електронна съобщителна мрежа, което може да бъде съхранено в нея или е получено в крайното устройство на получателя, а пар.22 от същите разпоредби дефинира "Интернет" като система от взаимносвързани мрежи, ползващи интернет протокол, което им позволява да функционират като самостоятелна виртуална мрежа. Електронната поща /понятие, равнозначно на добилото гражданственост „и-мейл”, на латиница „e-mail”/, когато е изпратена чрез Интернет и съдържа изявление с гражданскоправно значение, съставлява електронен документ по смисъла на чл.3 ал.1 ЗЕДЕП, като отделен е въпросът дали този документ може бъде определен като подписан или не. По силата на чл.10 ал.1 ЗЕДЕП електронната поща се счита получена най-рано с постъпването й в посочената от адресата информационна система, а най-късно - с изтеглянето й от адресата от системата, в която е постъпила.
При адресни изявления, осъществявани чрез писмен документ, релевантен е моментът на получаването на документа – счита се, че в този момент настъпват свързаните с тях последици /в този смисъл е постановената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС – напр. решение № 35 от 7.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1877/2010 г., IV г.о., решение № 48 от 28.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 265/2012 г., IV г.о./. Разпоредбата на чл.3 ал.2 ЗЕДЕП приравнява електронния документ на писмения такъв, следователно даденото в обвързващата практика на ВКС разрешение относно връчването на писмени изявления следва да намери приложение и относно електронните документи. Конкретно касателно електронната поща, това означава, че релевантният момент за преценка на последиците от изявлението, е получаването на пощата – т.е. с постъпването й в посочената от адресата информационна система, ако не е посочил конкретна информационна система - с постъпването й в която и да е информационна система на адресата, а ако адресатът няма информационна система - с изтеглянето й от адресата. Без значение кога е отворено съобщението, съдържанието му се счита узнато от адресата от датата на постъпването, съответно изтеглянето на електронния документ /в този смисъл е постановената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС – напр. решение по гр.д.№3715/2013г. на ВКС, ІVг.о./. В чл.13, ал.4 ЗЕДЕУУ, са дадени определения на електронен подпис, усъвършенстван електронен подпис и квалифициран електронен подпис чрез препращане към Регламент /ЕС/ №910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г. относно електронната идентификация и удстоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО /ОВ,L 257/73 от 28 август 2014г./, като в ал.4 е регламентирано, че правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните.
В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно като постановено в при нарушения на материявнтия и процесуалния закон. По съображения в жалбата се иска решението да бъде отменено. Претендират се разноски.
Ответникът по касационната жалба Е. В. Хохлайтнер, чрез процесуален представител адв.К., оспорва жалбата като неоснователна, като съображенията излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:
С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение предявеният от Е. В. Хохлайтнер срещу “БИ ЕЙЧ ЕЪР“ ООД иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ е уважен за още сумата 5222,25лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2012 г. до 2014 год., дължимо за още 55 дни, ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 25.05.2015 г./ датата на предявяване на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане на сумата.
Въззивният съд е изложил съображения, че платеният годишен отпуск е субективно право на работника или служителя, което се упражнява чрез волеизявление на последния, обективирано в писмена молба, съответно на насрещната страна по трудовото правоотношение - работодателя, обективирано в писмена заповед – чл.173 КТ. Посочил е, че от разпоредбата на чл.173 КТ следва, че субективното право на платен годишен отпуск се упражнява по определен в закона ред, който включва както писмено волеизявление на работника или служителя, с което се отправя искане за ползване на отпуска и в което се посочват видът, размерът, календарният период от време за ползване на искания отпуск /освен в изрично предвидените случаи, в които платеният годишен отпуск може да се ползва независимо от желанието на работника или служителя, какъвто не е настоящия случай/, така и писмено волеизявление на насрещната страна по трудовото правоотношение /работодателя/, с което се разрешава отпускът. Въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства, включително и от допълнително заключение на вещо лице по допусната съдебно- счетоводна експертиза, прието, като неоспорено от страните, е безспорно установено обстоятелството, че ищецът е подавал само две молби за ползване на 16 работни дни платен годишен отпуск до ответника по делото за исковия период от време/ от 2012 г. до 2014 г. вкл./, а също така, че освен за тези 16 работни дни, в случая липсва писмено волеизявление на ищеца, с което да е отправено искане до ответника за ползване на отпуск за останалите полагащи му се работни дни платен годишен отпуск за исковия период от време, в които изрично да е посочен видът, размерът и календарният период от време за ползване на отпуск. Въззивният съд е посочил, че при липса на подадена и подписана от ищеца молба за ползване на платен отпуск, ответникът не е следвало да издава заповеди за ползване на същия. Въззивният съд е приел, че за да бъде установено обстоятелството, че ищецът е ползвал отпуск за исковия период от време не е достатъчно да бъде установено само, че ответникът е издавал заповеди за ползване на платен годишен отпуск за исковия период от време, а е необходимо ищецът да е поискал ползването му, респективно да е подал писмена молба до работодателя.
Решението е неправилно.
Доказването на ползвания платен годишен отпуск като положителен факт, който изключва вземането по чл. 224 КТ, е в тежест на работодателя, а той може да я проведе с помощта на всички доказателствени средства /решение № 247/ 25.02.2020 г. по гр.д. № 3200/ 2018 г. ВКС, Трето ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е отговорено, че по въпроса може ли платеният годишен отпуск да се ползва без подаване на писмена молба и без издаване на писмено разрешение /заповед/ от работодателя , въпреки изричната разпоредба на чл.173 ал.1 КТ следва да се изтъкне установеното в практиката на ВКС разбиране,че липсата на писмена заповед или разрешение по смисъла на чл. 173, ал.1 КТ е в нарушение на Кодекса на труда и евентуално основание за търсене на дисциплинарна отговорност за неявяване на работа, в които случаи дори начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск не заместват разрешението на работодателя за ползването на отпуска (реш. № 127 от 5.03.2007 г. по гр. д. № 1102/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о., реш. № 325 от 25.06.1998 г. на ВКС по гр. д. № 1254/97 г., III г. о, реш. № 542 от 23.08.2010 г.на ВКС по гр.д.№ 1767/2009 г., IV г. о на ВКС ,реш.№ 812 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 198/2010 г., IV г. о на ВКС) .При липса на писмено разрешение, на недействително ползване на платен годишен отпуск може да се позове работодателят. При иск за обезщетение по чл.224 ал.1 КТ,основан на отрицателното твърдение за неползван полагаем годишен отпуск от работника или служителя,възражението че отпуск е ползван е установим факт в трудовия спор. Доказването,че за времето на отсъствие от работа работника или служителя е ползвал именно платен годишен отпуск е в тежест на работодателя и е допустимо с всички доказателствени средства, като начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск също имат доказателствено значение. В конкретния случай начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск е установено по делото с приетите неоспорени основно и допълнително заключения на съдебно-счетоводната експертиза, които съдът възприема като компетентно и безпристрастно изготвено.
По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържано от касатора основание за неправилност на въззивното решение и съобразно разпоредбата на чл.293, ал.2 от ГПК то следва да се отмени и спорът да се реши по същество с отхвърляне на иска.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 16.04.2019г., постановено по в.гр.д.№12921/2017г. на Софийски градски съд, в обжалваната част и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. В. Хохлайтнер срещу “БИ ЕЙЧ ЕЪР“ ООД иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ за заплащане на сумата над 3608,10лв. до претендирания размер от 19770,87лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2012 г. до 2014 год., дължимо за още 55 дни, ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 25.05.2015 г./ датата на предявяване на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане на сумата.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|