Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 165 София, 16,02,2010 г.   В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А              Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четиринадесети декември  през две хиляди и девета година в състав:                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров                                                     ЧЛЕНОВЕ:  Елеонора Чаначева                                                                             Емил Марков   при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 211 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:   Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 814/12.І.09 г. на „Д” АД-София, подадена от ст. юрисконсулта Е. Б. , против онази част от въззивното решение на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-Б, от 21. ХІ.2008 г., постановено по гр. д. № 4183/07 г., с която застрахователното д-во е било осъдено да заплати обезщетения и лихви върху тях по застраховка „гражданска отговорност” за претърпени от ищцата З. Т. К. от София имуществени и неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 27.V.1999 г. с участие на собствения й лек автомобил, управляван от упълномощен от нея водач, както следва: 1. сума в размер на 6500 лв. за обезщетяване на морални вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска по чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ и до окончателното й изплащане; 2. сума в размер на 4 283.18 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 6 500 лв. за периода от датата на ПТП /27.V.1999 г./ и до датата на подаване на исковата молба /8.ІІІ.2004 г./; 3. сума в общ размер на 7 808.84 лв., като обезщетение за претърпени от К. имуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от 8.ІІІ.2004 г. и до окончателното й изплащане. Касационният контрол е бил допуснат при едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е било констатирано противоречие между обжалваното въззивно решение на СГС и задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 11 на ППВС № 7/1977 г. от 4. Х.1978 г., според които лицата, увредени при застрахователни събития, които по естеството си са непозволени увреждания, могат да предявяват искове „само при евентуално субективно пасивно съединение” срещу застрахователя или преките причинители, като решаващият съд се произнася по отговорността „на избрания от ищеца първи евентуален ответник” и, ако уважи иска срещу него - не разглежда другия евентуално съединен иск. На второ място, прието е било в производството по чл. 288 ГПК наличието и на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване по релевирания от касатора-застраховател материалноправен въпрос за активната легитимация на собственицата на застраховано по риск „гражданска отговорност” МПС да получи обезщетение като трето увредено лице при ПТП, настъпило когато не тя е управлявала автомобила, но е пътувала на едно от местата в него, понеже сега действащата разпоредба на чл. 257, ал. 3 КЗ, която се отнася до задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите, е категорично в смисъл, че за трети лица се смятат „всички лица с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди”, но към датата на процесното ПТП /27.V.1999 г./ е бил в сила чл. 80, ал. 2 ЗЗ /Обн. ДВ, бр. 86 от 11. Х.1996 г./, отричащ качеството на „трето лице” на водача на МПС, а също така и на съпрузите, както и на роднините по права линия до втора степен вкл. на застрахованите, т.е. на изброените в първата точка на чл. 77, ал. 1 от този специален закон лица: собствениците, ползвателите, държателите на МПС, регистрирани в страната. При данните по делото, че процесната застрахователна полица /Сер. А-98 № А* от датата 17. ХІ.1998 г./ е била издадена от търговеца-касатор на ищцата З. Т. К., ключовият за изхода на спора извод на въззивния съд, че титулярката на полицата имала качеството на „трето лице” - по смисъла на чл. 80 ЗЗ /отм./, игнорира въпроса кой тогава е застрахованият по риска „гражданска отговорност”. Затова е налице произнасяне на СГС по въпрос, който е не само релевантен за точното прилагане на действалият към датата на настъпването на процесното ПТП специален закон в материята на задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите, но и от значение за развитие на застрахователното право: в насока на изясняване на понятието „трето лице” при този вид задължителни застраховки, с присъщия им обезщететителен характер. Ответницата по касация З. Т. К. от София е изразила чрез процесуалния си представител адв. Ем. С. от САК становище в откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция, че жалбата на застрахователното д-во е изцяло неоснователна и затова следва да бъде оставена без уважение. Като взе предвид оплакванията и доводите по жалбата на и извърши проверка по чл. 290, ал. 2 ГПК относно правилността на атакуваното въззивно решение, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното: Жалбата на „Д” АД-София е основателна. Защитната теза на застрахователя срещу предявените от З. К. искове с правно основание по чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е била в две насоки: 1/ че при действието на чл. 80 ЗЗ /отм./ задължителната застраховка „гражданска отговорност” покривала отговорността на застрахования за причинени вреди на трети лица във вр. с притежаването и използването на „застрахованото МПС”; 2/ че процесът се предшествал от заведено от К. дело срещу прекия причинител на понесените от нея вреди – упълномощеният от нея да управлява собствения й лек автомобил Н. Б. Н. от София. Съгласно чл. 80, ал. 1 и 2 ЗЗ /отм./, който закон е бил в сила в периода от 14. Х.1996 г. и до 21. ХІІ.2005 г., при застраховката „Гражданска отговорност” застрахователят покрива отговорността на застрахованите за причинените от тях на трети лица неимуществени и имуществени вреди, свързани с притежаването и използването на МПС, за които застрахованите отговарят, като за трети лица не се считат водачът, съпрузите и роднините по права линия до втора степен включително „на застрахованите”. В кръга на последните разпоредбата на чл. 77, ал. 1, т. 1 ЗЗ /отм./ изчерпателно включва: собствениците, ползвателите, държателите и водачите на МПС. Систематичното тълкуване на тези два текста от отменения специален закон в материята на застраховането, който е бил приложимото материално право към процесния случай, произтичащ от факта на настъпилото на 27.V.1999 г. ПТП, по необходимост налага извод, че щом собственикът на всяко едно МПС е сред застрахованите, а дори неговият съпруг, както и роднините му права линия до втора степен вкл., така както впрочем и упълномощеният от него водач, нямат качеството на „трети лица”, чиито вреди застрахователят е длъжен да репарира, то – per argumentum a fortiori - не е имала качеството на трето лице и собственицата на процесния автомобил марка „Л”, модел. „В” (с ДК№ С 96-65 АГ) З. Т. К. от София. В момента на настъпването на процесното ПТП тя е пътувала на едно местата в този неин автомобил, което на основание същата валидна застрахователна полица, издадена от настоящия касатор, е било застраховано по риска „злополука на местата в МПС” – обстоятелство, което не е било спорно между страните по делото. Следователно К. не би могла да се ползва от застрахователната закрила на „Д” АД-София, поета по риска „гражданска отговорност” на упълномощените от собствениците на МПС техни водачи за причинени от тях на трети лица морални и имуществени вреди. Незаконосъобразно в тази връзка се явява позоваването на въззивния съд върху цитираното съавторско становище в доктрината, интерпретирано с оглед на факта, че застрахован по риска „Гражданска отговорност” собственик на лек автомобил се е намирал в купето му при управление на колата от надлежно упълномощен от него водач в момента на ПТП, чието настъпване е станало по изключителна вина на последния. Напротив, точно от гледище разпоредбата на чл. 80, ал. 2 ЗЗ /отм./, преценката за наличие на меродавното за изхода на спора качество „трето лице”, следва да се прави не с оглед на това бил ли е даден собственик на л. а. вътре или извън колата си в момента на настъпване на увреждащото го ПТП, а съобразно правилото, че като „застрахован” по същия този риск, той не може едновременно да е и трето лице за застрахователното правоотношение, така както впрочем и неговият съпруг/а/, а също и роднините по права линия до втора степен включително. С оглед изложеното дотук ще следва в частта, с която „Д” АД – София е било осъдено – на основание чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ, да заплати на З. Т. К. от София имуществени вреди в размер общо на 7 808.84 лв. /седем хиляди осемстотин и осем лева и осемдесет и четири стотинки/, въззивното решение на СГС да бъде касирано - като незаконосъобразно и вместо него да бъде постановен съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който осъдителния иск на К. срещу застрахователя за покриването на тази категория вреди да се отхвърли: като неоснователен. Досежно частта от въззивното решение на СГС по иска на З. Т. К. от София срещу застрахователя-настоящ касатор за неимуществени вреди в размер на 6 500 лв., ведно със законната лихва, считано от 8.ІІІ.2004 г. и до окончателното й изплащане, както и присъдената върху същата главница мораторна лихва за периода от 27.V.1999 г. и до 8.ІІІ.2004 г. в размер на 4 283.18 лв. За да уважи и тази искова претенция с правно основание по чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ, въззивният съд е приел, че не било установено по делото виновният за настъпването на процесното ПТП от 27.V.1999 г. водач Н. Н. да е заплатил на К. сумите, „за които е осъден” - на основание чл. 45 ЗЗД, а именно: 6 500 лв. /шест хиляди и петстотин лева/ обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.V.2002 г. и до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – мораторна лихва в размер на 1 000 лв. /хиляда лева/ за периода от 27.V.1999 г. и до 22.V.2002 г. Процесуалната възможност да бъде воден т.нар. пряк иск по чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ срещу даден застраховател се предпоставя от това дали той е по начало отговорен спрямо увредения. Ако последният, при наличие на полица по риска „Гражданска отговорност”, няма качеството на трето лице /различно от застрахованите/ при действието на чл. 80, ал. 2 ЗЗ /отм./ - както това е било в процесния случай, то тогава той няма да е активно легитимиран да води прекия иск. Наред с това, въззивният съд е бил длъжен да съобразил обстоятелството, че пострадалата от ПТП на 27.V.1999 г. З. Т. К. от София е предпочела да води иск по чл. 45 ЗЗД срещу виновния за настъпването му водач Н. Б. Н. от София, който надлежно е бил упълномощен да управлява собственият й лек автомобил. След като този иск е бил уважен за същата сума в размер на 6 500 лв. - като дължимо обезщетение за неимуществени /морални/ вреди, воденето на последващ „пряк” иск срещу застрахователя е било преди всичко процесуално недопустимо. Към момента на завеждането му К. е разполагала с възможността да се снабди с изп. лист въз основа на влязлото в сила осъдително решение срещу Н. за горепосочената сума, присъдена й ведно с лихви и разноски и съответно да предприеме принудително изпълнение срещу този неин длъжник. Като водач, ползващ се от закрилата по риска „Гражданска отговорност”, т.е. в качеството му на „застрахован”, последният, ако реално е удовлетворил взискателката в изп. процес, е могъл на основание чл. 409 /отм./ ТЗ да иска от „Д” АД-София застрахователното обезщетение. Следователно меродавни за изхода на делото са задължителните за съдилищата в Република постановки по т. 11 от ППВС № 7/77 г. от 7. Х.1978 г., според които увредените лица при застрахователни събития, които са непозволени увреждания, могат да предявяват искове „само при евентуално субективно пасивно съединение срещу застрахователя или преките причинители”, като при такова съединяване съдът се произнася с решението „по отговорността на избрания от ищеца първи евентуален ответник”, при което ако уважи иска срещу него, „не разглежда другите евентуални съединени искове”. Ето защо в процесния случай въззивният съд е следвало да процедира съобразно правилото на чл. 224, ал. 2 ГПК /отм./ по отношение иска на З. Т. К. срещу застрахователя-настоящ касатор, щом като по съществото на евентуално съединен иск срещу последния произнасяне няма да се дължи - независимо от това удовлетворен ли е бил увреденият при настъпилото ПТП реално: достатъчно е самото постановяване на осъдително решение срещу прекия причинител на вредите Н. Б. Н. от София, като виновен за настъпване на произшествието надлежно упълномощен водач. По изложените в тази част съображения въззивното решение на СГС ще следва да се обезсили в частта му досежно уваженият срещу застрахователя-настоящ касатор пряк иск на К. по чл. 407, ал. 1 /отм./ ГПК за присъждане на обезщетение за претърпени от нея неимуществени /морални/ вреди ведно с лихви върху неговата главница, щом като такова веднъж вече й е било присъдено по претенцията й с правно основание по чл. 45 ЗЗД срещу предпочетения от нея ответник Н. При този изход на делото в настоящата инстанция на касатора не следва да бъдат присъждани разноски, след като той не е представил списък на действително сторените такива. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийския градски съд, ТК, с-в ІV-Б, от 21. ХІ.08 г., постановено по гр. д. № 4183/07 г. В ЧАСТТА, с която на основание чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ „Д” АД - София е било осъдено да заплати на З. Т. К. от София обезщетение за имуществени вреди в размер общо на 7 808.84 лв. /седем хиляди осемстотин и осем лева и осемдесет и четири стотинки/, ведно със законната лихва върху тази сборна главница, считано от 8 март 2004 г. и до окончателното й изплащане, както и за заплащане от страна на застрахователя 503.62 лв. деловодни разноски, КАТО ВМЕСТО ТОВА П О С Т А Н О В Я В А : ОТХВЪРЛЯ ИСКА на З. Т. К., ЕГН ********** от гр. С., с правно основание по чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ, предявен срещу „Д” АД – София за присъждане на обезщетение в размер общо на 7 808.84 лв. /седем хиляди осемстотин и осем лева и осемдесет и четири стотинки/ за претърпени от нея имуществени вследствие настъпило на 27.V.1999 г. при пътуване в собствения й лек автомобил пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сборна главница, считано от 8 март 2004 г. и до окончателното й изплащане, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН. ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-Б, от 21. ХІ.2008 г., постановено по гр. д. № 4183/07 г. В ЧАСТТА, с която на основание чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ „Д” АД – София е било осъдено да заплати на З. Т. К., ЕГН ********** от гр. С. обезщетение за претърпени неимуществени /морални/ вреди от настъпило на 27.V.1999 г. при пътуване в собствения й лек автомобил пътно-транспортно произшествие в размер на сумата 6 500 лв. /шест хиляди и петстотин лева/, ведно със законната лихва върху нея, считано от 8.ІІІ.2004 г. и до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва върху същата главница - на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в размер на сумата 4 283.18 лв. /четири хиляди двеста осемдесет и три лева и осемнадесет стотинки/ съответно за периода от 27.V.1999 г. и до 8.ІІІ.2004 г., КАТО ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ДЕЛОТО ПО ТОЗИ ОСЪДИТЕЛЕН ИСК.   Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1     2                                               Решение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по т.д. № 211 по описа за 2009 г.