4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 399 гр. София, 06.11.2018 г. Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 3281/2018 г. Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на И. Т. Н. срещу определение № 227 от 20.06.2018 г. по ч. гр. дело № 281/2018 г. на Апелативен съд – Велико Т.. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Ответницата по частната жалба – Е. Д. С. не е взела становище. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, при наличието на правен интерес за сезиране на касационния съд, който в конкретния случай е обусловен от неблагоприятния за касатора правен резултат. С определението, предмет на обжалване, Апелативен съд – Велико Т. /АСВТ/ е потвърдил определение № 568 от 30.04.2018 г. по гр. дело № 864/2017г. на Окръжен съд - Русе, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от държавна такса, за разглеждане на въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение № 156 от 04.04.2018 г., постановено по същото дело. Въззивният съд е приел следните обстоятелства: констатирал е, че с решение № 156/04.04.2018 г. по гр. дело № 864/2017 г. на Окръжен съд – Русе, Е. Д. С. е осъдена да заплати на жалбподателя сумите: 13 939,98 лева – неотчетена сума в изпълнение на договор за поръчка; 2 281.42 лева – лихва за забава върху главницата за времето от 5.05.2016 г. до 13.13.2017 г. и законната лихва върху сумите като със същото решение е отхвърлена претенция на жалбоподателя до пълно претендираната сума от 148 256.58 лева – неотчетена сума в изпълнение на договор за поръчка и иска за мораторна лихва над 2 281.42 лева до 54 825.87 лева; констатирал е още, че жалбоподателят е депозирал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, като заедно с нея е подал и молба по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му от заплащане на държавна такса. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че в представената декларация за материално и гражданско състояние И. Т. Н. е посочил, че месечният му доход е 170 лева от получавана пенсия, няма сключен граждански брак, не притежава моторни превозни средства, недвижими имоти, парични влогове, страда от заболяване, което налага допълнителни парични разходи в размер на 80 лева месечно, безработен е и няма никакви доходи. Апелативният съд е приел за установени и следните обстоятелства: прилагането към молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК на документи за размера на отпуснатата пенсия за инвалидност и за здравословното състояние на жалбоподателя; доказването въз основа на същите на трайно намалена работоспособност 50 % , пожизнено; установяване на твърденията, че ищецът за времето от 10.09.2013 г. до 3.11.2017 г. е бил в затвора, като ответницата е била упълномощена от него да получи присъденото за смъртта на неговия син обезщетение, ведно с лихви и разноски. Изложени са съображения, че на 5.05.2016 г. Е. Д. С. е предала на Симеон И. Т., съобразно указанията на жалбоподателя съдържанието на банкова касета № 501 в трезор на [фирма], съдържаща 20 000 евро, 53 000 лева, златни накити – две колиета, една гривна, часовник, обеци – 250 грама. Констатирано е, че дължимата държавна такса за въззивната жалба е в размер на 3 737.16 лева. Формиран е решаващ правен извод, че с оглед данните по делото за налични суми в брой - общо в размер на около 92 000 лева в края на 2017 година, следва да се постави под съмнение верността на декларираната от жалбоподателя липса на парични средства и следва да се направи извод за това, че не се установява по категоричен начин наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му от внасяне на държавна такса за подадената от него въззивна жалба. Посочено е, че в образеца на декларация за материално и гражданско състояние не е предвиден раздел за отразяване на налични парични средства, а преценката за наличие на законовите основания по чл. 83, ал. 2 ГПК е в правомощията на съда, като освобождаването от задължението за заплащане на такси и разноски в производството е изключение от правилото, че такива се дължат и трябва да се заплащат и не може да се тълкува разширително. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, към които като допълнителни основания са посочени разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно:. „Допустимо ли е съдът да отхвърли молба за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК като се позовава на факти приети в мотивите на първоинстанционното съдебно решение, което не е влязло в сила?“; „Ползват ли се с обвързваща съда материална доказателствена сила честните свидетелстващи документи, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти или последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК?“; „Когато получаване на парична сума е установено с писмени доказателства, то задължението за отчитането /предаването/ й допустимо ли е да се установява с гласни доказателства без изрично съгласие на другата страна за това?“; „Кои са критериите, по които съдът следва да извърши преценката си за това дали молителят и членовете на неговото семейство разполагат с материални възможности, средства и/или имущество, позволяващи заплащането на дължимата държавна такса?“; „Допустимо ли е съдът, при преценка за наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК, да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи и/или имущество?“. Вторият и третият формулиран въпрос не отговарят на характеристиките на общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно същите разяснения правният въпрос трябва да произтича от решаващите мотиви на въззивния съд, с които се е произнесъл по предмета на делото и които са обусловили изхода на спора. Когато по поставените от касатора въпроси въззивният съд не се е произнесъл и не са мотивирани правни разрешения, както е в настоящия случай, тези въпроси не формират общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това по тях не може да се допусне касационно обжалване. Налице е основание за допускане на касационно обжалване по формулираните от касатора първи, четвърти и пети въпроси, които конкретизирани, с оглед правомощията на ВКС, съгласно даденото задължително тълкуване в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.дело № 1 от 2009 г. по описа на ОСГКТК на ВКС, се отнасят до обхвата на преценката на съда за липса на достатъчно средства на страната да заплати държавна такса. Съгласно трайната практиката на касационната инстанция, обективирана в определение № 573 от 12.07.2011 г. по ч.т.дело № 230/2011 г.на ВКС, II т.о, определение №318/12.07.2012 г. по ч.гр.дело № 293/2012 г. на ВКС, II г.о., определение № 496/10.07.2013 г. по ч.т.дело № 2492/2013 г. на ВКС, II т.о., определение № 442/19.12.2013 г. по ч.гр.дело №7440/13 г. на ВКС, IV г.о., определение № 603/25.05.2014 г. по ч.т.дело № 2139/14 г. на ВКС II г.о., определение № 342/10.08.2018 г. по ч.гр. дело № 1790/18 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др., въз основа на представените от страната доказателства и заявените данни, съдът следва да прецени, дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането за освобождаване от внасяне на държавни такси и разноски, като е недопустимо съдът да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи. ВКС в настоящия си състав споделя тази съдебна практика и намира, че с формираните в тълкувателните й изводи правни разрешения се дава отговор и на поставения в настоящето производство правен въпрос. Предвид така дадения отговор на поставения правен въпрос ВКС приема по съществото на частната касационна жалба следните изводи: При съобразяване, че единствените средства, с които ищецът разполага са от получавана пенсия за инвалидност в размер на 170 лева и липсата на данни за налични други доходи, както и с оглед размера на дължимата държавна такса, следва, че към настоящия момент И. Т. Н. не разполага с достатъчно средства да заплати сумата от 3 737.16 лева, поради което е налице основанието по чл. 83, ал. 2 ГПК. Следователно определението на Апелативен съд – Велико Т. и определението на Окръжен съд – Русе следва да бъдат отменени и молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК да бъде уважена. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 227 от 20.06.2018 г. по ч. гр. дело № 281/2018 г. на Апелативен съд – Велико Т.. ОТМЕНЯ определение № 227 от 20.06.2018 г. по ч. гр. дело № 281/2018 г. на Апелативен съд – Велико Т. и потвърденото с него определение № 568 от 30.04.2018 г. по гр. дело № 864/2017 г. на Окръжен съд - Русе. На основание чл. 83, ал. 2 ГПК ОСВОБОЖДАВА И. Т. Н. от внасяне на държавна такса по въззивна жалба, вх. № 4880/27.04.2018 г. по регистъра на Окръжен съд – Русе. ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Русе за продължаване на съдопроизводствените действия по гр. дело № 864/2017 г. на Окръжен съд – Русе. Определението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: