10 Р Е Ш Е Н И Е № 26 Гр. София, 20 февруари 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА и след становище на прокурора от ВКП А.ЛАКОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1357/16 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна саморъчна жалба на подсъдимия Х. А. Х. срещу решение № 270 на Апелативен съд- Велико Търново, Наказателно отделение, постановено на 10.11.2016 г. по в.н.о.х.д. № 252/2016 г. В жалбата се оспорва решението на въззивната инстанция като неправилно и постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, с искане да се отмени и подсъдимият да бъде оправдан, алтернативно – делото да се върне за ново разглеждане на досъдебното производство. Навеждат се доводи за допуснати нарушения при анализа на доказателствата, като се акцентира на липсата на отговор от контролираните инстанции на въпроса къде са отличителните знаци по униформените ризи на служителите на затвора. Подсъдимият счита, че въззивното решение е основано преимуществено на заключението на съдебно-психиатричната експертиза, която оспорва, поради липса на предоставена му възможност да иска отвод на експертите, в нарушение на чл.148, ал.3 от НПК. Решението на въззивния съд е обжалвано с касационна жалба и от адв. Л. И., в качеството му на служебно назначен защитник на подсъдимия Х. Х., в която се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 -3 от НПК. В жалбата служебният защитник на подсъдимия се позовава на становището на подзащитния му за допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на процесуалните му права, което счита, че окръжният съд е направил опит да отстрани с прекратяването на съдебното производство и връщането на делото на прокурора, но определението за прекратяване е било отменено от въззивната инстанция. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и присъдата и за оправдаване на подсъдимия Х., изцяло. В съдебно заседание пред касационната инстанция служебно назначеният защитник на подсъдимия, адв. И., поддържа жалбата по изложените в същата доводи в подкрепа на наведените в цялост касационни основания и с направеното искане за оправдаване на подсъдимия. Сочи, че присъдата, която е потвърдена с решението на въззивния съд е основана на предположения, които в мотивите към решението са отхвърлени, но въпреки това съдът е приел, че убийството е извършено предумишлено, който извод счита, че не намира подкрепа във фактите по делото. Защитата оспорва обстоятелствата относно механизма на извършване на деянието по чл.116, ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК и предварителната подготовка на оръдието на престъплението, като счита, че по делото не са налице доказателства, че подсъдимият обективно е имал възможност да организира поставянето на металното шило в дървената част на парапета при изолирания режим, в който се е намирал, с оглед наказанието доживотен затвор без замяна, което е търпял в затвора. Счита, че съдът е пренебрегнал данните по делото за създаден конфликт между подсъдимия и директора на затвора, както и между част от служителите от администрацията и необосновано е отхвърлил обясненията на подсъдимия за нанесен побой от надзирателите на затвора на площадката, където се твърди, че е извършил деянието, тъй като мястото не е снабдено с видеокамери. Подсъдимият Х., упражнявайки правото си на лична защита, пред ВКС навежда довод за ограничено право на защита в рамките на досъдебното производство, изразяващо се в лишаването му от възможност да бъде информиран за извършването на всички процесуални действия след образуването на наказателното производство, в това число и да прави искане по доказателствата. Потвърждава изложеното в жалбата на защитата за допуснато нарушение на чл.148, ал.3 от НПК, поради невъзможността за отвод на експертите, които намира, че незаконосъобразно са взели становище в заключението и по въпроса относно неговата вина. Счита, че съдилищата са допуснали нарушение като не са се произнесли по въпроса с местонахождението на пагоните на униформените ризи на надзирателите, и същото не е установено. В тази връзка посочва, че в част от коридора, в който се инкриминира извършването на деянието има видеокамери и от записите на същите би могло да се установи целостта на униформите, но тези видеозаписи не са представени по делото. В заключение моли да бъде оправдан, алтернативно – да се отмени присъдата и делото да се върне за ново разглеждане, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото му на защита и поради нарушения на материалния закон. В последната си дума моли за оправдателна присъда. Прокурорът от ВКП, пред ВКС счита, че касационната жалба на подсъдимия е неоснователна и въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните от касационните им жалби и заявеното в съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 37 от 25.07.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 954/2015 г., по описа на Плевенски окръжен съд, Наказателно отделение, подсъдимият Х. А. Х. е признат за виновен относно това, че на 04.08.2015 г. в сградата на Затвора – [населено място] при условията на опасен рецидив се опитал предумишлено да умъртви длъжностно лице при изпълнение на службата му, Н. М. Б., надзирател в Затвора - [населено място], като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на осн. чл.116, ал.1, т.1, т.9 и т.12, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1, вр.чл.29, ал.1 б. ”а” и “ б” от НК и чл.54 от НК е осъден на доживотен затвор, като е оправдан относно квалифициращото обстоятелство деянието да е извършено “по повод” изпълнение на службата на длъжностното лице Н. Б.. С присъдата подсъдимият Х. е признат за виновен и относно това, че по същото време и място е причинил лека телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, неопасно за живота на длъжностно лице при изпълнение на службата му, И. С. И., надзирател в Затвора – [населено място], поради което и на осн. чл.131, ал.1, т.1, вр. чл.130, ал.1 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години. Съдът е определил на подсъдимия Х., на осн. чл.23, ал.1 от НК общо най-тежко наказание измежду наложените с присъдата, доживотен затвор, което на осн. чл.61, т.1, вр.чл.60, ал.1 от ЗИНЗС е постановил да се изтърпи при специален режим в затвор. С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и на осн. чл.189, ал.3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените разноски в размер на 727,78 лв. в полза на ОД на МВР- [населено място] и в размер на 592,00 лв. в полза на Окръжен съд-гр. Плевен. С въззивно решение № 270 от 10.11.2016 г., постановено по в.н.о.х.д. № 252/2016 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, НО, присъдата на Окръжен съд-Плевен № 37 от 25.07.2016 г. по н.о.х.д. № 954/2015 г. е потвърдена изцяло. Касационните жалби на подсъдимия и служебно назначения му защитник са подадени в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което се явяват допустими, като разгледани по същество се прецениха за неоснователни. По касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК относно допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на въззивното решение: Касационната проверка не установи процесуални нарушения със съществен характер, които контролираните инстанции да са допуснали при проверката и оценката на доказателствата, въз основа на които е постановена осъдителната присъда срещу подсъдимия Х. и потвърдителното въззивно решение. Доказателствата по делото от значение за инкриминираните деяния са оценени съобразно действителното им съдържание и смисъл, като не е налице превратно или тенденциозно интерпретиране на релевантните факти, които са установени обективно от наличната доказателствена съвкупност. Фактическата обстановка по делото е възприета на базата на обективен всестранен и пълен анализ на доказателствата, като показанията на пострадалите свидетели Б. и И. и депозираните от свидетелят С., разгледани съвкупно с данните от протоколите за оглед на мястото на произшествието, основен и допълнителен, веществените доказателства по делото и протокола за оглед на същите са получили аргументиран отговор за тяхната достоверност. Възражението за допуснато съществено процесуално нарушение във фазата на досъдебното производство, изразяващо се в засягане правата на подсъдимия да участва в действията по разследването и да прави искания по доказателствата до привличането му в качеството на обвиняем, изведено от текста на чл.356, ал.4 от НПК се прецени за неоснователно. Същото е било предмет на въззивна проверка още в хода на съдебното производство пред първата инстанция, при която е отменено определението на първия съд за прекратяване на съдебното производство на това основание. В решението на апелативния съд същото е обсъдено и аргументирано отхвърлено като неоснователно. Поддържането на това възражение и пред касационната инстанция като довод в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК налага да бъде обсъдено и от ВКС. Наказателното производство по делото е започнало под формата на бързо полицейско производство с първото действие по разследването, оглед на мястото на произшествието, извършен при условията на чл.356, ал.3 от НПК / в протокола неправилно е посочено като основание чл.212, ал.2 от НПК, който не е приложим при бързото производство / . По естеството си огледът не представлява действие, извършено спрямо подсъдимия, каквото изискване поставя разпоредбата на чл.356, ал.4 от НПК, за да се счита за обвиняем определено лице, за което съществува обосновано предположение, че е извършило престъплението за което се образува производството. Подсъдимият е привлечен в качеството на обвиняем с постановление за привличане от 18.11.2015 г., което видно от материалите по делото е първото действие по разследването извършено спрямо него, от който момент възниква и задължението на разследващите органи за провеждане на досъдебното производство при спазване на правата му на обвиняемо лице. / виж в този смисъл Р № 137/ 01.06.2015 г. по н.д. № 135/2015 г. на ВКС, II НО/. В контекста на първото възражение, което следва да бъде разгледано самостоятелно е и възражението на подсъдимия срещу възможността в качеството му на заинтересована страна по смисъла на чл.148, ал.3 от НПК да прави искане за отвод на вещите лица, назначени като експерти по делото, в частност – визира се заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза. Експертизата е назначена на досъдебното производство преди привличането на подсъдимия като обвиняем, което изключва качеството му на заинтересована страна към момента на допускането й. Независимо от това за подсъдимия не съществува пречка след привличането му като обвиняем при предявяването на материалите от разследването или при изслушване на заключението да депозира възраженията си срещу участието на експертите, като изложи съображения за това. Подсъдимият не излага конкретни доводи в подкрепа на искането си за отвод на вещите лица, от което счита, че е бил лишен, като се позовава на съдържанието на експертизата, което намира, че съдържа становище за неговата вина. Прегледът на експертното заключение не показва формирано становище и изразен извод относно виновността на дееца. Заключението е изготвено в рамките на професионалните стандарти и се ограничава до използването на специални знания, подробно описани в съдържанието му като способи на изследване и оценка на личността на дееца, като както поставените въпроси, така и съдържанието на отговорите не дават основание да се направи извод за формирано предубеждение относно вината на подсъдимия у вещите лица. По делото не са налице данни, от които да бъде изведено наличие на останалите формални основания за отвод на експертите, поради което възражението се прецени като напълно неоснователно. В съдебните актове на контролираните инстанции експертизата е обсъждана единствено в контекста на личностовата характеристика на подсъдимия и въз основа на същата не са правени изводи за участието му в инкриминираното деяние, каквито възражения излага защитата на Х.. Експертизата по естеството си представлява способ за проверка на доказателства, като е допустимо да бъде използвана и с цел оценка на наличната доказателствена съвкупност. По настоящото дело експертното заключение е ползвано от контролираните инстанции стриктно съобразно доказателствената му стойност в рамките на процесуалния закон, поради което не се констатира съществено нарушение при формирането на вътрешното убеждение на съда в частта относно съдебно-психиатричната експертиза на подсъдимия. На следващо място възражението, че в контролираните съдебни актове липсва произнасяне по въпроса за отличителните знаци, пагони, поставени върху униформените ризи на надзирателите, е неоснователно. По делото е приложен протокол за оглед на мястото на произшествието, с приложен фотоалбум като неразделна част от него, от които се установява, че знаците не са отделени от ризите на надзирателите, и в тази им част те са със запазена цялост. Повредата на дрехите е под формата на скъсване на ръкава на ризата на Б. и прорез в задната част на ризата на И., видно от протокола за оглед и фотоалбума, в която връзка не се констатира пропуск в оценката или превратно тълкуване на доказателствен материал. В мотивите към присъдата на първата инстанция се съдържа обстойно описание на инсталираните в затвора видеокамери, техният брой, местонахождение и периметър на записване, като данните са от приложена по делото справка от началника на Затвора - [населено място]. От последния показател се установява липсата на инсталирано записващо устройство по маршрута, по който подсъдимият е бил преведен след инцидента, което обективно изключва възможността за приобщаване на видеозаписи от района на инцидента. Въззивният съд се е позовал на данните от протокола за оглед в частта за местонахождението на следите от кръв по настилката, като правилно ги е интерпретирал в насока потвърждаване на показанията на тримата надзиратели за механизма на извършване на двете деяния и за отхвърляне на обясненията на подсъдимия за упражнено безпричинно насилие спрямо него от конвоиращите го надзиратели. Подсъдимият оспорва и извода на въззивния съд, че металното шило, предадено с протокол за доброволно предаване от свидетеля Б. е било поставено на мястото на произшествието с негово активно участие, като се позовава на назначената от първия съд експертиза за начина на обработка на вещественото доказателство, с помощта на металорежеща машина и на специалния режим на изтърпяване на наказанието доживотен затвор без замяна, постановено по друго дело, който включва строга изолация на подсъдимия от останалите затворници и липса на самостоятелен достъп до такъв вид предмети. Възражението е направено в подкрепа на касационното основание за нарушение на материалния закон, в частност оспорва се наличието на предумисъл за умишлено умъртвяване на свидетеля Б., но едновременно с това касае и неправилна оценка на доказателствата по делото, въз основа на които са приети за установени фактите, свързани с начина на снабдяване от подсъдимия с оръдието на престъплението. Въззивният съд е направил собствена оценка и анализ на доказателствата, относими към снабдяването и използването от подсъдимия на средството, с което е извършен опита за убийство на Б.. Касационната проверка не установи неправилна оценка на релевантните по това обвинение доказателства, в това число и относно средството на престъплението, метално шило. На първо място установено е, че металното шило не е било в държане на подсъдимия при извеждането му от килията, същото е било поставено в дървената част на парапета, находящ се в коридора на третия етаж от сградата на затвора, в специално пригоден за целта тайник – създаден чрез премахване на един от закрепващите дървената към металната част на парапета болтове, при което кухината между двете части е използвана за съхранение на металното шило, което е с дебелина от 20 мм. Изяснено е от данните по делото, че мястото, където е било укрито металното шило е извън обхвата на видеокамерите на затвора и не е било под постоянно наблюдение, като до същото са имали достъп неограничен кръг затворници и обслужващи сградата лица. Изводът на въззивния съд, че подсъдимият е разполагал с предварителна информация за местонахождението на шилото, тъй като сам е инициирал поставянето му, обосновано е изграден на база анализ на показанията на свидетелите Б., И. и С. относно поведението на Х. при приближаването към тази част на коридора и конкретните действия, които е извършил непосредствено преди нападението – държанието му е станало агресивно и шумно, освободил е едната си ръка чрез преместване на носените от него предмети в другата, със свободната си ръка е започнал да се подпира от долната страна на парапета в частта, където е бил премахнат закрепващия болт и непосредствено след това е направил опит да нанесе удар в слепоочната област на Б. с помощта на металния предмет, с който междувременно се е снабдил след като го е извадил от тайника. Изводите на съда са основани на комплексна и пълна оценка на наличните доказателства от проведения следствен експеримент, на данните от протокола за оглед /основен и допълнителен / за състоянието на парапета, както и на тези от протокола за доброволно предаване от Б., с който металното шило е приобщено към доказателствата. Направената оценка е в съответствие с изискванията на процесуалния закон при спазване на разпоредбата на чл.107, ал.5 от НПК като доказателствата са ценени съобразно действителната им стойност и тежест. Становището на въззивния съд не противоречи на данните за условията на режима на изтърпяване на наказанието доживотен затвор от подсъдимия, който според него и защитата му изключва възможността за снабдяване с такава вещ, предвид установеното, че към този момент в сградата са били извършвани ремонтни дейности, в които са участвали други затворници. Същият кореспондира и с наличните справки от затворническата администрация в Затвора – [населено място], където подсъдимият е търпял наказание лишаване от свобода в предходен период, за наложени дисциплинарни наказания относно нерегламентирано държане на метални и други предмети, които са били забранени от правилника на затвора и до които подсъдимият по правило не е имал легален достъп. Доводите на защитата за конфликт между подсъдимия и началника на затвора, основани на данните по делото за водени от Х. съдебни производства с оплаквания от действия / в приложеното решение оплакването е за бездействия / на затворническата администрация, които са действителната причина за инцидента не могат да бъдат споделени поради пълната липса на доказателства в тяхна подкрепа. По делото е установено, че между подсъдимия и пострадалите свидетели не е имало личен конфликт, както и извършеното нападение спрямо Б. не е било провокирано от конвоиращите подсъдимия надзиратели, а представлява целенасочено действие за умъртвяване на служител към затвора, резултат на предварително формирано решение в тази връзка. В заключение, изводът на въззивната инстанция, че обвинението е доказано по несъмнен начин е основан на правилно формирано вътрешно убеждение по фактите, изградено на базата на обективно всестранно и пълно изследване на цялостната доказателствена съвкупност и при спазване на стандарта по чл.303 от НПК. Касационната проверка не установи допуснато нарушение на процесуалните правила със съществен характер, поради което не са налице и основания за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане, като следва да се посочи, че искането на подсъдимия за връщането му на досъдебното производство е изначално недопустимо, поради липсата на правомощия за ВКС да връща дела на досъдебната фаза / арг. от чл.354, ал.3 от НПК /. При липсата на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила материалният закон е приложен правилно. В касационните жалби се оспорва само квалификацията на деянието по чл.116, ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК в частта относно наличието на предумисъл, както и се поддържа тезата за пълната му недоказаност. Последното представлява довод за необоснованост на решението, което не е включено в касационните основания и не подлежи на самостоятелна проверка, извън тази за наличието на процесуална порочност в дейността на съда по събиране на доказателства и тяхната оценка, каквато не се установи съобразно изложеното по-горе относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Въззивният съд е дал аргументиран отговор на аналогични възражения на защитата за липса на данни за предумисъл в действията на подсъдимия по направения опит за умишлено умъртвяване на Б.. Съдът е оценил вярно доказателствата в подкрепа на квалификацията по т.1 на чл.116, чл.1 от НК – установената предварителна подготовка за извършването на деянието чрез поставяне на средството за осъществяване на убийството по маршрута на извеждане на подсъдимия, на място без видеокамери, което свидетелства за това, че решението за извършването му е формирано в предходен момент и внимателно обмислено, с оглед специфичното място, на което е било укрито металното шило и цялостната организация , която укриването му е изисквала. За наличието на предумисъл не е необходимо деецът сам да е извършил всички действия, елемент от предварителната подготовка за извършване на убийството, включително и относно снабдяването с оръдието на престъплението. Достатъчно е поведението му преди деянието, свързано с обезпечаване на безпрепятственото му извършване да е целенасочено планирано и да е резултат на спокойно формирано решение за умъртвяване на жертвата. Неразкриването на евентуални съучастници на дееца или на лица, които неумишлено са били поставени в положение да подпомогнат извършителя без знание за действителните му намерения не изключва квалификацията на предумишленото убийство за самия деец, тъй като от значение е само дали решението за убийството е взето от самия него предварително и в сравнително спокойна обстановка, което е обективно установено от цялостната обстановка по извършване на опита за убийство и използваното средство за постигане на крайния резултат. С оглед искането за пълно оправдаване на подсъдимия е необходимо да се разгледа и касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК за явна несправедливост на наложеното наказание. За престъплението по чл.116, ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК на подсъдимия е определено наказание доживотен затвор, налагането на което въззивният съд е обосновал с изключителната тежест на престъплението по смисъла на чл.38а от НК, която е извел от конкретната характеристика на извършване на посегателството – в място за лишаване от свобода, докато деецът изтърпява наказание доживотен затвор без замяна и от данните за предходната съдимост на дееца, включваща многобройни осъждания за тежки престъпления, включително и за извършено деяние опит за убийство по хулигански подбуди, което е извън факторите, обуславящи квалификацията опасен рецидив. ВКС намира, че наказанието доживотен затвор, наложено за първото деяние е справедливо отмерено, като споделя направената оценка от въззивния съд на относимите към вината на подсъдимия обстоятелства. Съдът правилно е посочил, че квалификацията на деянието като недовършен опит не рефлектира съществено върху неговата тежест, с оглед причините за това, които са извън поведението на дееца. Независимо, че не се е позовал изрично на липсата на въведените в разпоредбата на чл.58, б “а” от НК предпоставки за определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК, въззивният съд е определил подходящото наказание след преценка на въведените в същата критерии , като е отчел, че подсъдимият не е успял да реализира намерението си да умъртви Б. единствено поради своевременната реакция на пострадалия и оказаното активно противодействие от тримата надзиратели, като използваното от него средство е било напълно годно да причини на нападнатото лице тежко увреждане, от което да настъпи неговата смърт, тъй като мястото, към което е било насочено нападението -в слепоочната област на пострадалия, представлява жизнено важна област от човешко тяло. По изложените съображения наказанието доживотен затвор за престъплението по чл.116, вр. чл.18, ал.1 от НК правилно е определено при условията на чл.54 от НК и не е явно несправедливо. Наказанието от три години лишаване от свобода за престъплението по чл.131, ал.1, т.1, вр.чл.130, ал.1 от НК, определено в рамките на законовия максимум е изцяло съобразено с липсата на смекчаващи обстоятелства, които да бъдат отчетени при реализацията на наказателната му отговорност за това деяние и с високата му степен на обществена опасност, с оглед цялостната характеристика на извършването му – след извършен опит за убийство на надзирател в затвор от лице, лишено от свобода по време на конвоирането му . Наказанието не е явно несправедливо и оплакването по чл.348, ал.1, т.3 от НПК се явява неоснователно, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 270 на Апелативен съд- Велико Търново, Наказателно отделение, постановено на 10.11.2016 г. по в.н.о.х.д. № 252/2016 г., с което е потвърдена изцяло присъда № 37 от 25.07.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 954/2015 г., по описа на Плевенски окръжен съд, Наказателно отделение. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .