6 РЕШЕНИЕ № 19 София, 14.07.2016 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря Стефка Тодорова изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 3604/2015 год. Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Р. П. от [населено място] срещу въззивното решение № 40 от 11.3.2015 г, постановено по гр.дело № 42/15 г на Силистренски окръжен съд, Гражданско отделение в частта, с която е отменено решение № 622/10.12.2014 г по гр.дело № 833/14 г на Силистренски районен съд, с което М. И. Т. е осъдена да заплати на П. Р. П. сумата 7 650 лв на основание чл.240 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 10.5.2014 г до окончателното плащане и вместо него е постановено друго, с което искът е отхвърлен като неоснователен. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и е необосновано. Ответницата по касационната жалба М. И. Т. не взема становище по същата. Ответницата И. С. Т. не взема становище по същата. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287 ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. С определение № 1107 от 9.10.2015 г, постановено по делото, ВКС, Четвърто гражданско отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по процесуалноправния въпрос „следва ли правната квалификация на иска да бъде определена от съда въз основа на наведените от ищеца твърдения и какви са правомощията на въззивния съд при определяна на точната правилна квалификация на така предявения иск.“ По така поставения въпрос. С решение № 266 от 17.12.2014 г по гр.д. № 6402 по описа за 2013 г по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение е прието следното : Процесуалноправните въпроси относно задължението на съда да определи правната квалификация на иска и правомощията на въззивната инстанция са разрешени в установената задължителна практика на Върховния касационен съд, съгласно която съдът определя правната квалификация на иска въз основа на въведените от ищеца твърдения относно претендираното или отричано от него право, а когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства, т.е. при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК ВКС. Върховния касационен съд намира за правилно изложеното в посоченото по-горе решение на ВКС. Неправилната правна квалификация на иска и свързаните с това последици по чл. 270, ал. 3, изр. последно ГПК за обезсилване на постановено по непредявен иск решение и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане, е налице само когато съдът се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото. Когато обаче съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания, но е дал неправилна правна квалификация на спорното право, то допуснатото нарушение е на материалния закон. С оглед отговора на поставения въпрос и по основателността на касационната жалба Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното : С първоинстанционното решение Силистренски районен съд е приел, че ответниците не са опровергали твърдението в исковата молба, че сумата е предадена в изпълнение на договор за заем.Не са представили и доказателства за наличие на друго правоотношение между страните, по силата на което е извършено процесното плащане.Поради това е уважил иска като е осъдил всяка от ответниците да заплати на ищцата на основание чл.240 ал.1 от ЗЗД по 7650 лв.Решението в частта, с която искът е уважен по отношение на ответницата И. С. Т. не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е приел за установено, че на 15.5.2010 г с преводно нареждане, ищцата П. П. е превела на наследодателя на ответниците С. Т. сумата 15 300 лв.Последният е починал на 17.9.2010 г и е оставил на наследници М. И. Т.-съпруга и И. С. Т.–дъщеря.Ищцата претендира сумата 15 300 лв от двете ответници, като подържа, че праводателят им я дължи по силата на възникнало заемно правоотношение.Евентуално претендира от всяка от ответниците сумата по 7650 лв-получена без основание.Въззивният съд е приел, че искът по чл.240 ал.1 от ЗЗД е неоснователен, тъй като липсват доказателства за възникнало между ищцата и праводателя на ответниците заемно правоотношение. Относно иска по чл.59 от ЗЗД /подържан от ищцата като такъв по чл.55 ал.1 от ЗЗД/, въззивният съд е приел, че ответницата М. Т. е получила сумата 7650 лв на основание наследствено правоприемстно, като законен наследник на починалия.Това сочи на липсва на връзка между обогатяването на ответницата и обедняването на ищцата, поради което и този иск е отхвърлен като неоснователен. От данните по делото се установява следното : С исковата молба са предявени два иска в условията на евентуалност.Ищцата е посочила, че е превела по банков път на праводателя на ответниците сумата 15 300 лв.Преводът бил извършен по молба на С. Т., който обещал да й ги върне след изтичането на непродължителен срок.На 17.9.2010 г Т. починал при ПТП, като не възстановил на ищцата исковата сума.Поради това ищцата моли наследниците му да бъдат осъдени, съразмерно с наследствените им части да върнат сумата 15 300 лв на основание чл.240 ал.1 от ЗЗД, който иск е предявен като главен.В условията на евентуалност е предявен иск по чл.59 от ЗЗД за връщане на сумата като платена без основание.В случай, че по делото не се установи заемно правоотношение, то сумата да бъде върната на основание чл.59 от ЗЗД като получена от ответниците без основание в резултат на разместване на блага, с равностойността на които те са се обогатили за сметка на ищцата. От фактическа страна е безспорно установено, че на 15.5.2010 г ищцата П. П. е превела на С. Т.-праводател на ответниците по банковата му сметка в [фирма], клон С. сумата 15 300 лв.От приетото по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза е установено, че сумата е постъпила по банковата сметка на Т. в 10, 48 мин и в 11, 34 ч титулярът на сметката е изтеглил сумата 15 000 лв. Ответниците-/преживяла съпруга и дъщеря/ са оспорили наличието на договор за заем.Поради това в тяхна тежест е било да установят на какво основание са получили сумата и да докажат, че основанието се е осъществило. Съгласно задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК /решение № 174 от 23.7.2010 г по гр.дело № 5002/2008 г на ВКС, четвърто ГО, решение № 546 от 23.7.2010 г по гр.дело № 856/2009 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 69 от 24.6.11 г на ВКС,Трето ГО и решение № 837 от 13.12.2010 г, по гр.дело № 1727/2009 г, ВКС, ГК, четвърто елементите от фактическия състав на договора за заем са : съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и реалното предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.Доказателствената тежест за пълно и главно доказване на така установените елементи от фактическия състав на договора за заем носи ищеца, защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника и неизпълнено договорно задължения на последния.Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици. В настоящият случай въззивният съд при спазване разпоредбите на процесуалния закон относно събирането и кредитирането на всички доказателства по делото е приложил правилно материалния закон-нормата на чл.240 ал.1 от ЗЗД като е приел, че искът е неоснователен, тъй като не всяко предаване на парична сума между страните, предпоставя наличие на договор за наем.Поради това решението на въззивния съд в тази част следва да бъде оставено в сила. По оплакванията в жалбата относно евентуалния иск. Жалбоподателката подържа, че заявената правна квалификация е чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД, вместо по чл.59 от ЗЗД и като искът е основателен и доказан. Правилно въззивният съд е квалифицирал претенцията на основание чл. 59 ЗЗД въз основа твърденията на ищцата и установената фактическа обстановка. Така приетата правна квалификация, изведена от исковата молба, съставлява законосъобразно осъществяване на дейността на съда по определянето й. Правно необосновано е изложеното от въззивния съд, разбиране в тази насока, че от доказателствата по делото не се установявало между страните да са съществували каквито и да било правоотношения, обуславящи договорна или преддоговорна връзка, поради което иска е по чл.59, ал.1 ЗЗД . Както вече бе отбелязано, определянето на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и тя се осъществява само с оглед заявеното в исковата молба – нейната обстоятелствена част и петитум. Подвеждането на фактическите обстоятелства, изложени от ищеца, следва да съответстват на изискванията на определен фактически състав, който съставлява и квалификацията на иска.Провеждането на успешно доказване на така изложените факти, определя не правната квалификация на иска, а неговата основателност или неоснователност. Или като е разгледал иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл по предявения иск, поради което неговото решение е допустимо, същото обаче е неправилно. Съдът необосновано е прел, че искът е недоказан по основание, без да има произнасяне по предпоставките на чл. 59 ЗЗД - обедняване на ищеца, обогатяване на ответника, причинна връзка и липса на основание за преминаването на имуществените блага.Съдът е нарушил задължението да обсъди задълбочено всички възражения на страните и да извърши цялостна преценка на доказателствата поради което изложените мотиви не кореспондират с доказателствата. При иска с правно основание чл. 59 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника както и причинната връзка между тях (доколко обедняването и обогатяването произтичат от един общ факт), а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е налице такова. Подлежащите на установяване по делото факти с оглед доказателствената тежест на ищеца, са доказани.От изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза се установяват твърденията относно факта на превеждане на сумата от сметката на ищцата сметка на праводателя на ответницата и факта на усвояването й от последния в рамките на същия ден.Не е установено по делото наличието на правно основание по силата на което С. Т. да е получил от П. П. исковата сума. Налице е неоснователно обогатяване поради липса на друг валиден източник на възникване на облигационна връзка между страните. Поради това евентуалният иск по чл.59 от ЗЗД за сумата 7650 лв е основателен и следва да бъде уважен, а въззивното решение следва да бъде отменено като постановено в противоречие с материалния закон. Касаторът не е претендирал разноски, сторени пред ВКС, поради което такива не следва да се присъждат.Пред първата инстанция ищцата по иска с правно основание чл.59 от ЗЗД предявен срещу М. Т. ищцата е направила следните разноски : 150 лв- платена държавна такса и разноски 60 лв за експертиза, които следва да й бъдат присъдени на основание чл.78 ал.1 от ГПК. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 40 от 11.3.2015 г, постановено по гр.дело № 42/15 г на С. окръжен, Гражданско отделение в частта, с която е отхвърлен иска по чл.240 от ЗЗД, предявен от П. Р. П. срещу М. И. Т.. ОТМЕНЯВА въззивното решение № 40 от 11.3.2015 г, постановено по гр.дело № 42/15 г на Силистренски окръжен съд, Гражданско отделение в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от П. Р. П. срещу М. И. Т. иск по чл.59 от ЗЗД и вместо него ПОСТАНОВЯВА : ОСЪЖДА М. И. Т. да заплати на П. Р. П. сумата 7650 лв на основание чл.59 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.5.2014 г до окончателното плащане. ОСЪЖДА М. И. Т. да заплати на П. Р. П. на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски, сторени пред първоинстанционния съд в размер на 210 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.