Ключови фрази
Нарушения на валутния режим * съставомерност на деяние * предмет на касационна проверка * указания на ВКС * задължителни указания на касационната инстанция


Р Е Ш Е Н И Е

№ 141

гр. София, 28 март 2012 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на пети март две хиляди и дванадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова
ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова
Капка Костова

при секретар Даниела Околийска и
в присъствие на прокурора Николай Любенов,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 197/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. И. В. срещу решение № 483 от 09 декември 2011 година на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 1014/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда от 03 ноември 2010 година на Окръжен съд – гр. Монтана, постановена по нохд № 97/2010 година.
Жалбата съдържа формално позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, без да са посочени конкретни доводи в тяхна подкрепа. Такива са представени в допълнението към касационната жалба, поддържани и в писменото становище по съществото на делото. Те касаят оплакването за неправилно приложение на материалния закон във връзка с правните изводи на предходните съдебни инстанции за съставомерност на приетите за установени факти по нормата на закона, по която са подведени. Липсват конкретни съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и за явна несправедливост на наложеното наказание.
В съответствие с това е и единственото отправено с жалбата искане за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение при условията на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК.
В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят – подсъдим В. В. не участва лично. Защитникът му - адв. Г. от АК – [населено място], поддържа касационната жалба и направеното с нея искане за оправдаване. Представя писмени бележки с подробни съображения в подкрепа на защитната теза за несъставомерност на инкриминираното деяние.
Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна, а въззивният съдебен акт за правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
Делото е разглеждано два пъти от първоинстанционния съд (след отменително въззивно решение), извършени са съответно две въззивни проверки и предходна проверка по реда на касационното обжалване.
С оспореното сега по касационен ред решение (второ поред, след отмяна на нова въззивна присъда с решение № 366/06. 10. 2011 година на ВКС, І н. о., по к. д. № 1852/2011 година и връщане на делото за ново разглеждане), въззивният съд е потвърдил изцяло постановената от първоинстанционния съд присъда, с която подсъдимият В. И. В. е признат за виновен в това, че през периода от 2002 година до 2005 година в [населено място], без съответно разрешително съгл. чл. 1 от Закона за банките (отм.), извършвал по занятие банкови сделки, за които се иска такова разрешително, като сключил с различни лица общо 18 договора за кредитиране, обезпечени с ипотека (17 от тях) и поръчителство (един), поради което и на основание чл. 252, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила, както и на конфискация на два броя автомобили, конкретно посочени и описани. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия.
Жалбата на подсъдимия В. е неоснователна.
Преди всичко и във връзка с предварителния въпрос за обема на настоящата касационна проверка по делото, ВКС намира за необходимо да отбележи следното:
Първо, известно е, че пределите на третоинстанционната проверка, на която не е присъщо служебното начало, се предопределят от обжалващата страна. Формално заявените в жалбата на подсъдимия В. нарушения по чл. 348, ал. 1 от НПК, са подкрепени в допълнението към жалбата с доводи единствено относно неправилното приложение на материалния закон при потвърждаване от въззивния съд на осъдителната присъда. В подкрепа на основанията по т. 2 и т. 3 на чл. 348, ал. 1 от НПК не са изложени никакви доводи, което прави касационната проверка по тези основания невъзможна. Принципно е положението, че нарушението на закона като касационно основание е налице само когато обжалващата страна твърди, че материалният закон не е приложен правилно при неоспорена фактическа обстановка. Внимателният прочит на допълнението към касационната жалба и на представените в съдебно заседание пред ВКС писмени бележки от защитника на подсъдимия, сочи на оспорване именно на правните изводи на съда за съставомерност на деянието при неоспорена оценка на доказателствата и изводи по фактите.
Заявените в допълнението към жалбата „недоказаност” и „неоснователност на обвинението” и изложените в тяхна подкрепа доводи, съдържащи недоволството на подсъдимия от ангажирането на отговорността му, по-скоро могат да бъдат отнесени към обосноваността на изводите на предходните съдебни инстанции, която е извън предмета на касационния контрол.
Доколкото обаче подадената жалба и допълнението към нея съдържа доводи, от които могат да се установят действителните причини за оспорването на обжалвания съдебен акт, ВКС извърши проверка по тези доводи, основаващи се на оплакване за неправилно тълкуване на материалния закон, довело до осъждане за несъставомерно, според защитата, деяние.
Второ, по делото е извършвана касационна проверка, завършила с отменително решение на ВКС, съдържащо задължителни указания по приложението на закона. Известно е (и ВКС неведнъж е изразявал становище по това), че задължителни указания на касационната инстанция са всички нейни становища по въпросите, предвидени в закона, независимо дали са израз на съгласие или несъгласие с проверяваното решение. Решението на ВКС по делото е влязло в сила и е задължително за всички, вкл. и за настоящия касационен състав. Поради това, не съществува възможност за оспорване приложението на закона, направено в изпълнение на дадените указания, освен ако се установят други фактически положения (чл. 355, ал. 1, т. 2 от НПК), какъвто не е настоящият случай. Известно е също, че неизпълнението на задължителните указания на ВКС по приложението на закона (освен при изключението по чл. 355, ал. 1, т. 2 от НПК), представлява нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
Трето, изложените сега от защитата на подсъдимия правни съображения, по съществото си са идентични с наведените и пред въззивния съд, който е аргументирал основанията си да ги отхвърли (л. 12-14 от решението), а обстоятелството, че те не удовлетворяват защитната теза, очевидно е повод за подсъдимия да упражни и правото си на касационно обжалване.
На базата на надлежна доказателствена основа по делото е установено (а не се възразява и от жалбоподателя) сключването през инкриминирания тригодишен период на осемнадесет договора за заем между него и различни лица, обезпечени с ипотеки и един – с поръчителство (св. Р. В. и св. Е. Ф.). Несъмнено е установено по девет от сделките уговарянето на възнаградителна лихва за срока на договора, включена в общата стойност на сделката (свидетелите Г., И., К., Г., Е., Г., Г., Б.), както и по всички – договарянето на лихва за забава в доста високия размер от 0.5% за всеки ден от просрочието на връщане на заема.
При така установените данни по делото, материалният закон е приложен правилно, защото съответствието между надлежно установените по делото факти и тяхната правна оценка обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт.
Възраженията на защитата на подсъдимия В. относно съставомерността на деянието по чл. 252, ал. 1 от НК се основават на твърдения в няколко насоки:
Първо, твърди се липса на системност при предоставяне на кредитите, както и на материална облага за подсъдимия от предоставянето им, тъй като той е осъществявал друга, регламентирана дейност по доставка от чужбина и търговия с автомобилни гуми и вторични суровини, т. е. предоставянето на кредити на лицата не е извършвано от него „по занятие”, както изисква законът. В тази връзка се изтъква, че подсъдимият е осъществявал по няколко (между четири и шест) сделки на година, а основното му занятие и източник на доходи е била търговската му дейност. ВКС преценява възражението като несъстоятелно, защото нормата на чл. 252, ал. 1 от НПК предполага преценка на цялостната дейност по сключване на сделки, които по своите характеристики представляват банкови сделки, а не на всяка сделка поотделно. Всяка сделка сама по себе си не покрива признаците на престъплението, а всички заедно, като система от действия, запълват диспозицията на нормата. В конкретния случай сключените сделки удовлетворяват изискването за „системност”, според правната теория и съдебна практика (в този смисъл р. № 472/2009 година на ВКС, ІІ н. о.). Многократното позоваване от защитата по делото на р. № 560/2005 година на ВКС, І н. о., не е извършено коректно и това е така, защото прочитът е фрагментарен и изолиран от общото съдържание на съдебния акт. Напълно вярно е, че законодателят не инкриминира кредитирането между юридически и/или физически лица, но само ако се извършва в единични случаи, а не системно и не представлява един от източниците на доходи за лицето, което предоставя кредита. Законодателят не поставя изискване това да е единствен източник на доход за него. Достатъчно е предоставянето на парични средства под формата на заеми срещу възнаграждение за ползването им, да кумулира печалба за предоставящия средствата. Това, впрочем, е и основната характеристика на банковото кредитиране, поставено под разрешителен режим с оглед охраняване интересите на кредитополучателите.
Второ, несъстоятелна е тезата на подсъдимия за несъставомерност на деянието поради обстоятелството, че не е осъществявал дейност по влогонабиране, от набраните средства от която да предоставя заеми (чл. 1 от Закона за банките, в сила до 01. 01. 2007 година, чл. 2 от сега действащия ЗКИ), т. е. че не е осъществявал дейност, която да се е намирала под разрешителен режим. Тези доводи нямат правна опора, защото посочените норми регламентират типичните и най-присъщи на всяка банкова организация сделки – влогонабиране и кредитиране. Законът обаче не създава задължение за предоставяне на кредити единствено от привлечения влогов капитал. А няма съмнение, че банковият кредит е сред видовете банкови сделки, поставени под разрешителен режим.
Трето, несъстоятелни са и доводите за предоставяне от подсъдимия само на няколко кредита на година, като част от тях - на едни и същи лица (свидетелите Б., Манойлови). Както бе посочено по-горе, законодателят инкриминира системното (повече от три), по занятие извършване на всякакви банкови сделки, без разлика дали са от един и същи или от различен вид, а не всяка сделка сама за себе си. Поради това и престъплението по чл. 252 от НК е типично престъпление на системно извършване и не може да се квалифицира във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК.
Четвърто, обстоятелството, че подсъдимият не е търсел кредитополучателите, не е афиширал тази си дейност, а е бил намиран от тях, е правно ирелевантно за съставомерността на деянието. То сочи и на съзнаване на неправомерния характер на дейността, като елемент на субективната й съставомерност, преценката за която е въпрос не е само по приложение на правото, но и на установяване на фактите.
При изложените съображения ВКС намира за законосъобразен изводът на въззивния съд, че дейността на подсъдимия В. осъществява признаците на престъпния състав на чл. 252, ал. 1 от НК (в този смисъл вж. също и р. № 66/2009 година на ВКС, ІІ н. о., р. № 179/2011 година на ВКС, ІІІ н. о., р. № 402/2010 година на ВКС, ІІІ н. о., р. № 403/2011 на ВКС, І н. о. и др.). Затова искането на подсъдимия за оправдаване по повдигнатото му обвинение в условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК няма как да бъде удовлетворено, тъй като от фактите и обстоятелствата, както са установени от предходните съдебни инстанции, не следва извод за несъставомерност на деянието и разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима.
При касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимия.

Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение





Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 483 от 09 декември 2011 година на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 1014/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда от 03 ноември 2010 година на Окръжен съд – гр. Монтана, постановена по нохд № 97/2010 година.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.