O П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2436 [населено място], 19.09.2024 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска Колегия, второ отделение, в закрито заседание на девети август, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова ЧЛЕНОВЕ: Петя Хорозова Иванка Ангелова като разгледа докладваното от съдия Ангелова ч.т.д.№ 1525/2024 год. и за да се произнесе съобрази следното : Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по подадена от Сдружение на ловците и риболовците – Ловно-рибарско дружество „Средна гора“, чрез процесуален представител, частна касационна жалба срещу Определение № 150 от 09.04.2024г., постановено по ч.т.д. №186/2024г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Определение № 260118 от 29.02.2024г. по т.д. № 450/2020г. на Пловдивски окръжен съд. С първоинстанционното определение е оставена без уважение молбата на касационния жалбоподател за допълване на постановеното по същото дело Определение № 260044 от 22.01.2024г. в частта му за разноските с присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. Оплакванията на частния касатор са за неправилност на обжалвания акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост. Като съществен за обжалваното определение порок сочи липсата на преценка от съда дали с поведението си, в качеството му на ответник по спора, е дал повод за завеждането на иска, дължима при прекратяване на производството. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано на първо място с наличието на основанието по чл.280, ал.2,предл.последно от ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното определение, както и с хипотезите на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Като значими за изхода на спора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са поставени въпросите: 1. Следва ли на основание чл.78, ал.4 ГПК да се присъдят на ответника доказано сторени от него разноски в производството при прекратяване на същото, включително и поради констатирана в хода на съдебното производство от съда недопустимост на иска, без оглед на основанието за недопустимост? Въпросът е поставен в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, обоснована с твърдение за противоречие на атакувания акт с практика на ВКС, обективирана в Определение № 745/19.11.2015г. по ч.гр.д. № 5032/2015г., ІV г.о.; Определение № 283/21.06.2018г. по ч.т.д. № 1583/18г., І т.о.; Определение № 89/22.01.2010г. по ч.т.д. № 752/2009г, І т.о.; Определение № 289/12.05.2011г. по ч.гр.д. № 255/ 2011г., ІV г.о. и Определение № 429/02.11.2010г. по ч.грд. № 417/2010г., ІІ г.о. 2. Явява ли се справедливостта, респ. несправедливостта източник на право, конкуриращ и/или изключващ приложението на императивната разпоредба на чл.78, ал.4 ГПК? Вторият въпрос е обоснован с предвидения в чл.280, ал.1,т.3 ГПК критерий. Ответникът по частната касационна жалба – П. А. Д., не депозира отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че образуваното по искова молба на П. А. Д. против Сдружение на ловците и риболовците – Ловно-рибарско дружество „Средна гора“ дело за отмяна на решение на общото събрание на сдружението, обективирано в Протокол от 23.06.2020г., с което е потвърдено решение на УС за изключване на ищеца от сдружението, е прекратено от първоинстанционния съд поради липса на правен интерес от търсената правна промяна, настъпила в хода на съдебното дирене с изтичане на двугодишния срок, за който Д. е бил с отнети членствени права. За безспорно е прието, че ответникът действително е направил претендираните по делото разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Изложените по същество мотиви са, че в случаите на прекратяване на делото съдът не се произнася по основателността на претенцията, с която е сезиран; Без значение е основанието, на което е прекратено производството по делото, за да възникне правото на ответника да претендира разноските, които е сторил, тъй като и при оттегляне, и при отказ от иска, и при недопустимост на исковата претенция, ищецът е извършил конкретни действия, поради които му се възлага отговорността за разноските. Изложено е, че в случая прекратяването на производството по делото не е нито поради оттегляне или отказ от иска, нито поради недопустимост на исковата претенция; Напротив, ищецът валидно е сезирал съда за защита на твърдяните му като нарушени членствени права в сдружението; Касае се за обективни факти, настъпили след предявяване на иска, които не са свързани с действия от страна на ищеца, заради които да му се възложи отговорността за разноски по чл.78, ал.4 ГПК. Наред с това, за несправедливо е счетено да се твърди, че тези обективно настъпили и независещи от волята на ищеца обстоятелства не рефлектират върху правото на ответника да получи разноските, които е направил. По заявените в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване, намира следното: Неоснователно е искането на частния касатор за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивния акт. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение/определение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Актът ще е явно необоснован, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение/определение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая частният касатор е обосновал очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с доводи, че след като въззивният съд приема, че са налице всички предпоставки за присъждане на претендираните от ответника разноски въз основа на чл.78, ал.4 ГПК, без съобразяване с императивния характер на тази разпоредба е решил да отхвърли претенцията за разноски с позоваване на неиндивидуализирани в обжалваното определение „…обективни факти, настъпили сред предявяване на иска“ и виждането на състава, че при уважаване на искането ще се стигне до несправедливост. Доводите, развити в подкрепа на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, не отразяват коректно мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е изложил съображения, че причината за прекратяване на производството в случая не е в хипотезата на оттегляне или отказ от иска, или при недопустимост на исковата претенция, при които намира приложение разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК. А по отношение на сочените „обективни факти, настъпили след предявяване на иска“ е очевидно, че се има предвид приетото от първоинстанционния съд основание за прекратяване на производството по делото поради изтичане на срока, през който на ищеца са му били отнети членствените права. Евентуалната необоснованост и незаконосъобразност на така възприетото правно разрешение биха могли да се подведат под касационните основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, но не и под уредената в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност, съставляваща самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по втория поставен в изложението въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Същият не изхожда от решаващ за изхода на спора мотив на въззивния съд, поради което няма характеристиката на правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Съображенията на съда, дали дадени обстоятелства се отразяват на отговорността за разноски от гледна точка на справедливостта, са изложени допълнително, представляват оценъчно съждение, поради което нямат нужното за делото правно значение. Липсата на общата предпоставка по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение е достатъчно основание за препятстване на достъпа до касационно обжалване по поставения въпрос. Касационно обжалване на атакуваното определение следва да се допусне по първия формулиран процесуален въпрос, който с оглед правомощията по т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и предвид решаващия мотив на въззивната инстанция, настоящият състав уточнява по следния начин: Има ли право на разноски на основание чл.78, ал.4 ГПК ответник по иск с правно основание чл.25, ал.6 ЗЮЛНЦ в хипотезата на прекратяване на производството поради настъпил обективен факт, довел до недопустимост на иска поради отпадане на правния интерес от предявяването му? Цитираните от частния жалбоподател съдебни актове дават принципно разрешение на въпроса за отговорността за разноски в хипотезата на чл.78, ал.4 ГПК, макар на основания за прекратяване на делото, различни от процесния случай. Налице е обаче служебно известна на съда практика, обективирана в Определение № 442 от 4.11.2020г. на ВКС по ч.т.д. № 1738/2020г., ІІ т.о., разрешението по което на процесуалния въпрос, по който въззивното определение е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, е относимо към настоящия случай. За да се отговори на въпроса „Има ли право ответникът на разноски при прекратяване на производството по иск, предявен по реда на чл. 134 ЗЗД, в хипотезата на прекратяване поради откриване на производство по несъстоятелност на съищеца /длъжник на кредитора-ищец и кредитор на ответника по смисъла на чл. 134 ЗЗД/ и обявяването му в несъстоятелност след предявяване на иска по чл. 134 ЗЗД?“, в горецитираното определение е изложено, че съгласно константната практика на ВКС във всеки случай при решаване на въпроса за разпределяне на отговорността за разноските съдът съобразява причината за отхвърляне на иска или за прекратяване на производството по него и доколко то се дължи на новонастъпили факти, както и дали ответникът с поведението си е дал повод за завеждането му; Оспорването на основателността на иска и релевирането на правоизключващи и правопогасяващи възражения представлява защита на ответника по същество и преценката дали възраженията са основателни или неоснователни се извършва с решението по делото, до каквато не се е стигнало поради прекратяване на производството по делото по изложената причина; В посочената хипотеза прекратяването на производството не е поради действия и поведение на ответника. По съображения, че откриването на производство по несъстоятелност и обявяването в несъстоятелност на съищеца по иска, предявен по реда на чл. 134 ЗЗД, е обективен факт, настъпването на който не зависи от процесуалните действия и поведение на ответника, съставът на ВКС е дал положителен отговор на поставения въпрос. Настоящият състав напълно споделя имплицитно съдържащото се в посоченото определение разбиране, че в случаите на прекратяване на производството поради настъпил в хода му обективен факт, който не се дължи на поведение на ответника, последният има право на разноски в хипотезата на чл.78, ал.4 ГПК. С оглед изложеното на поставения въпрос следва да се отговори в следния смисъл: Ответникът по иск с правно основание чл.25, ал.6 ЗЮЛНЦ има право на разноски на основание чл.78, ал.4 ГПК в хипотезата на прекратяване на производството поради настъпил след предявяване на иска обективен факт, довел до недопустимост на иска поради отпадане на правния интерес от предявяването му. При този отговор на релевантния правен въпрос настоящият състав приема въззивното определение за неправилно. В противоречие с константната практика на ВКС по приложението на чл.78, ал.4 ГПК при преценката на релевантните за спора факти въззивният съд е изключил поведението на ответника, което е от значение за решаването на отговорността за разноските, включително и при прекратяване на делото поради отказ или оттегляне на иска – в случаите на изпълнение в хода на производството, което също не е съобразено от решаващия съд. В този смисъл основателно е възражението на частния касатор за допуснато процесуално нарушение поради липсата на преценка от въззивния съд дали с поведението си, в качеството му на ответник по спора, е дал повод за завеждането на иска, дължима при прекратяване на производството. В случая първоинстанционният съд е прекратил производството по делото поради изтичане на двугодишния срок от налагане на наказанието, като правилността на определението не е предмет на настоящото производство, а като влязло в сила поради необжалване е задължително за съда. Основанието за прекратяване на производството е наличието на обективен факт, настъпването на който не зависи от поведението на страните. Неправилно обаче въззивният съд е преценявал поведението на ищеца, а не това на ответника. При произнасянето по отговорността за разноски по чл.78, ал.4 ГПК в разглежданата хипотеза релевантно за спора е обстоятелството, че ответникът с поведението си не е причина за прекратяване на производството по делото, като това, че и ищецът не е дал повод за прекратяването му, е без значение за спора. Не се спори по своевременното представяне от ответното сдружение на договора за правна помощ и съдействие и на доказателства за заплащане на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв., неоспорени от насрещната страна при представянето им в съдебно заседание, след което в хода по същество съдът е постановил определението за прекратяване на производството. Като неоснователно се преценява своевременно заявеното от ищеца възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение предвид фактическата и правна сложност на делото, извършените от адвоката процесуални действия по организиране защитата на страната, подаване на подробен писмен отговор с направени доказателствени искания, ангажиране на доказателства, вкл. и на гласни такива. С оглед гореизложеното, атакуваното решение като неправилно следва да се отмени и вместо това ищецът П. А. Д. бъде осъден да заплати на ответното сдружение на основание чл.78, ал.4 ГПК сумата от 1 500 лв., представляваща направени разноски в първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 150 от 09.04.2024г., постановено по ч.т.д. №186/2024г. на Пловдивски апелативен съд. ОТМЕНЯ Определение № 150 от 09.04.2024г., постановено по ч.т.д. №186/2024г. на Пловдивски апелативен съд и вместо това постановява: ИЗМЕНЯ Определение № 260044 от 22.01.2024г. по гр.д. № 450/2020г. на Пловдивски окръжен съд като ОСЪЖДА П. А. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап.9 да заплати на Сдружение на ловците и риболовците – Ловно-рибарско дружество „Средна гора“, ЕИК[ЕИК], сума в размер на 1 500 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.