Р Е Ш Е Н И Е
№ 180
гр. София, 31 юли 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ПЕНКА МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 416/2014 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на защитниците на подсъдимите Е. К. Н., Н. Н. С. и В. К. С. срещу присъда № 38 на Софийския апелативен съд, НО, 3 състав, постановена на 04.10.2013 г. по ВНОХД № 472/2013 г. по описа на същия съд.
В касационната жалба на адв. Д. и адв. П., защитници на подсъдимия Е. Н., е залегнало искане за отмяна на постановената от САС осъдителна присъда по обвинението на касатора за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, в извършването на което е бил признат за виновен. В писмено допълнение към жалбата са изложени подробни съображения, от които може да се изведат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Защитниците твърдят, че въззивният съд е основал присъдата си на недопустими вероятности, превратно е оценил доказателствените материали, от които се установявало по несъмнен начин, че средната телесна повреда е била причинена на пострадалия единствено от действията на подсъдимия Н. С., въпреки което е било прието, че инкриминираното престъпление е било осъществено и от тримата подсъдими в съучастие като съизвършители. По отношение на липсващия сребърен синджир на пострадалия без никакви доказателства е било преценено, че е бил отнет от подсъдимите по време на побоя. Според защитниците приетата фактическа обстановка не съответствала на събраните по делото доказателствени материали. Било допуснато и нарушение на чл. 305, ал. 3 от НПК, тъй като съдът не посочил в мотивите си доказателствените материали и правните съображения за постановената осъдителна присъда. Алтернативно е отправено искане за отлагане на наложеното по отношение на подсъдимия Н. наказание лишаване от свобода на основание чл. 66, ал. 1 от НК.
В касационната жалба на адв. Г., защитник на подсъдимия Н. С., са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС са отправени искания за отмяна на постановената осъдителна присъда и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение или връщане на делото за ново разглеждане поради допуснати съществени процесуални нарушения, а алтернативно – отлагане на наложеното по отношение на подсъдимия С. наказание лишаване от свобода на основание чл. 66, ал. 1 от НК, както и отхвърляне или намаляване на размера на присъденото обезщетение. Адв. Г. счита за недоказани както обвинението за грабеж по чл. 199, ал. 1, т. 3 от НК, така и по чл. 129 от НК. По делото липсвали безспорни доказателства, че в деня на инцидента пострадалият е носел инкриминирания сребърен синджир, нямало информация, включително и от пострадалия, кой и кога го е отнел, не било ясно защо е била изключена възможността накитът случайно да е паднал при побоя. Обвинението по чл. 129 от НК се крепяло единствено на показанията на пострадалия, които обаче били противоречиви относно обстоятелствата за броя на лицата, които му нанесли побоя, и механизма на нанесените му удари. Неговите показания не били съпоставени със заключението на съдебномедицинската експертиза и данните, че при проведените непосредствено след деянието медицински прегледи, включително и при рентгеновата образна диагностика, фрактура не била констатирана. Нямало доказателства за претърпени от пострадалия болки и страдания – от историята на заболяването се установявало, че не му били давани обезболяващи медикаменти, бил афебрилен, от хирургическата интервенция не настъпили усложнения. Размерът на наложеното наказание и отказът за приложение на чл. 66, ал. 1 от НК били несправедливи и несъобразени със смекчаващите обстоятелства.
В касационната жалба на адв. Б. и адв. А., защитници на подсъдимия В. С., също са изтъкнати касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. В допълнение към жалбата защитниците оспорват като изведени при съществени нарушения на процесуалните правила приетите от въззивния съд фактически положения, че подсъдимият С. е участвал в осъществена принуда над пострадалия Ф., както и в отнемане от владението му на инкриминираната вещ – сребърния синджир. Твърдят, че съдът е допуснал грубо нарушение на материалния закон, като е квалифицирал процесното деяние като грабеж. В допълнението към жалбата са развити и подробни съображения в подкрепа на претендираното възражение за явна несправедливост на наложеното по отношение на подсъдимия С. наказание, както по размер, така и като начин на изтърпяване.
В съдебно заседание на ВКС подсъдимите Е. Н., Н. С. и В. С., не се явяват, редовно призовани, и не излагат допълнителни доводи в подкрепа на жалбите си. Техните защитници адв. Д. и адв. П. (за подсъдимия Н.), адв. Г. (за подсъдимия С.) и адв. Б. (за подсъдимия С.) поддържат исканията си по изложените в допълненията към касационните жалби съображения и молят да бъдат уважени.
Частният обвинител и граждански ищец Р. Ф., редовно призован, не се явява лично. Неговият повереник адв. Ц. моли ВКС да остави в сила присъдата на САС в гражданската й част.
Представителят на ВКП дава заключение, че касационните жалби са неоснователни, като постановената от въззивния съд нова присъда следва да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 288 от 18.10.2012 г. по НОХД № 4443/2012 г. Софийският градски съд, НО, 28 състав, е признал подсъдимия Н. Н. С. за виновен в това, че на 18.03.2012 г. в гр.С. причинил на Р. С. Ф. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долната челюст в областта на брадичката отляво, поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което наказание е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, като го е признал за невинен и го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
С присъдата съдът е признал подсъдимите В. К. С. и Е. К. Н. за невинни в това, че на 18.03.2012 г. в гр.С. в съучастие като съизвършители помежду си и с подсъдимия Н. Н. С. противозаконно отнели чужда движима вещ – сребърен синджир от масивна плетка на стойност 450 лева, от владението на Р. С. Ф., причинявайки му средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долната челюст в областта на брадичката отляво, като ги е оправдал по повдигнатото им обвинение по чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2, вр. чл. 198, ал. 1, чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимия Н. Н. С. да заплати на гражданския ищец Р. С. Ф. сумата в размер на 10 000 лева, представляваща обезщетение за причинени от престъплението по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.03.2012 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил гражданския иск, предявен срещу подсъдимите В. С. и Е. Н. при условията на солидарност с подсъдимия Н. С..
По протест на прокурора при СГП и жалба на защитника на подсъдимия Н. С. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 472/2013 г. по описа на САС, НО, 3 състав, като с присъда № 38 от 04.10.2013 г. въззивният съд на основание чл. 336, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК е отменил присъдата на СГС и е постановил нова, с която е осъдил и тримата подсъдими Н. С., В. С. и Е. Н. по предявеното им обвинение по чл. 199, ал.1, т. 3, пр. 2, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като при условията на чл. 55 от НК им е наложил наказания, както следва: по отношение на подсъдимия Н. С. – две години лишаване от свобода при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС; по отношение на подсъдимия В. С. – една година и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК му е определил едно общо най-тежко наказание, а именно лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС; по отношение на подсъдимия Е. Н. – една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС. С въззивната присъда съдът е осъдил тримата подсъдими Н. С., В. С. и Е. Н. за заплатят солидарно на Р. С. Ф. сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди. В тежест на подсъдимите са били възложени направените по делото разноски.
Присъдата на САС е била обявена на 04.10.2013 г., като касационните жалби на защитниците са били подадени, както следва: на 14.10.2013 г. от адв. Б. и адв. А. (за подсъдимия В. С.) и на 16.102013 г. от адв. Д. и адв. П. (за подсъдимия Е. Н.) и от адв. Г. (за подсъдимия Н. С.). ВКС намира, че касационните жалби са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка, съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледани по същество, касационните жалби на защитниците на подсъдимите Н. С., В. С. и Е. Н. са основателни. В тях са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, сред които на основно място са откроени оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Тъй като претенциите на защитниците за едностранчивост и необективност на осъществения от въззивния съд доказателствен анализ в основни линии са аналогични по съдържание, възраженията на касаторите могат да бъдат разгледани едновременно.
Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е мотивирано от защитниците на подсъдимите с основателна критика на начина, по който въззивният съд е формирал своето вътрешно убеждение относно правно-релевантните факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК.
От фактическа страна в атакувания съдебен акт е прието, че на 18.03.2012 г. тримата подсъдими били заедно. При тях дошла св. Ж. Х., приятелка на подсъдимия Н. С., и му се оплакала, че св. Р. Ф. я засегнал с поведението си. Подсъдимите и св. Х. накарали св. М. Г. да се обади по телефона на пострадалия и да го извика пред 93-го училище под предлог да се срещнат там. Пострадалият отишъл на мястото на срещата, където дошли и тримата подсъдими. Подсъдимият Н. С. му нанесъл силен удар в областта на челюстта, от който св. Ф. паднал на земята и прикрил главата си с ръце. Тримата подсъдими започнали да го ритат, а някой от тях откъснал от врата му сребърния синджир (на стойност 450 лева), който носел. В резултат на нанесения от подсъдимия С. удар челюстта на св. Ф. била счупена в областта на брадичката вляво, което увреждане покривало медико-биологичните признаци на средната телесна повреда.
При тези факти въззивният съд приел, че тримата подсъдими извършили престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК – в съучастие като съизвършители отнели от владението на св. Ф. сребърния му синджир с намерение противозаконно да го присвоят, като употребили за това сила, ескалирала в средна телесна повреда на пострадалия.
Атакуваният пред касационната инстанция съдебен акт се отклонява от стандарта на чл. 339, ал. 3 от НПК, съгласно която разпоредба при постановяване на новата присъда се прилагат изискванията на чл. 305 от НПК, включително и на ал. 3 от посочената разпоредба. В съдържанието на мотивите на обжалваната присъда не са включени съображенията на съда по важни фактически положения, правилното установяване на които предопределя и законосъобразността на правните изводи на съда.
На първо място, в мотивите на присъдата не са залегнали никакви съображения по въпроса защо съдът е приел, че и тримата подсъдими са участвали в побоя над пострадалия. В мотивите (гърба на л. 99 от ВНОХД № 472/2013 г. на САС) е залегнала само констатацията, че възприетите от СГС фактически изводи, включително и относно участието на подсъдимите в побоя, били напълно обосновани и се споделяли от въззивната инстанция. Това изявление не може да замести дължимата съгласно чл. 305, ал. 3 от НПК аналитична дейност по обсъждане на обуславящата съответните констатации доказателствена съвкупност. Дори и когато двете инстанции достигнат до еднакви фактически (и правни) изводи, второинстанционният съд трябва да обективира вътрешното си убеждение чрез излагане на собствените си съображения по спорните фактологични въпроси. Законовите изисквания към съдържанието на въззивния съдебен акт не са самоцелни, защото обслужват правото на страните да научат ясно и недвусмислено защо възраженията им са счетени за неоснователни, и осигуряват възможността на касационната инстанция да установи действителната воля на въззивния съд и да проследи процесуалната законосъобразност при формирането на вътрешното му убеждение.
Следва да се уточни, че по отношение на приетите факти във връзка с повода и начина, по който подсъдимите са примамили пострадалия Ф. на срещата в 93-то училище, както и досежно нанесения от подсъдимия Н. С. първоначален удар в брадичката на пострадалия, причинил счупването на челюстта му, допуснатото от въззивната инстанция процесуално нарушение при изготвянето на въззивния съдебен акт не може да бъде окачествено като съществено и не се приравнява на липса на мотиви въобще. От съдържанието на мотивите към присъдата (гърба на л. 99 от ВНОХД № 472/2013 г. на САС) се установява, че макар и сбито, въззивният съдебен състав е изложил основните си аргументи във връзка с възприетата фактическа обстановка по отношение на поведението на подсъдимия С.. Въпреки пестеливостта на изложението, залегналите във въззивната жалба на защитника на подсъдимия С. доводи все пак са получили отговор, който в процесуален план е законосъобразно изведен и кореспондира на доказателствената съвкупност.
Показанията на св. Р. Ф., който категорично е посочил подсъдимия С. като лицето, нанесло му първия силен удар в областта на брадичката, заключението на съдебномедицинската експертиза, приложената медицицинска документация, наред с останалите доказателствени източници – показанията на свидетелите М. П., Н. К., Д. Ф., са били изчерпателно и обстойно обсъдени в мотивите на първоинстанционния съдебен акт (л. 204 – л. 205 от НОХД № 4443/2012 г. на СГС), били са внимателно проверени чрез съпоставката им с другите събрани по делото доказателства (чрез обясненията на подсъдимите С. и Н., показанията на свидетелите Ж. Х. и М. Г.), едва след което са били кредитирани. Във въззивното решение (гърба на л. 99 от ВНОХД № 472/2013 г.) САС ясно е обективирал съгласието си с фактическите констатации на първоинстанционния съд по отношение на авторството на нанесената на пострадалия средна телесна повреда в лицето на подсъдимия С., както и с обуславящия ги доказателствен анализ.
Нарушението на чл. 305, ал. 3 от НПК, допуснато с неизлагането на изрични мотиви във връзка с участието на подсъдимите В. С. и Е. Н. в побоя, обаче ограничава с особена тежест процесуалните им права, тъй като по отношение на тях въззивният съдебен състав е променил крайните оправдателни изводи на първоинстанционната присъда. При направените различни заключения относно виновността на касаторите С. и Н. съдът е бил длъжен да направи пълен и задълбочен анализ на доказателствените източници относно приетите факти за поведението им и ролята им в инцидента и да изложи съображения кои от тях и защо възприема и защо отхвърля други. Видно е от съдържанието на мотивите на първоинстанционната присъдата (л. 206 от НОХД № 4443/2012 г. на СГС), че първата инстанция е мотивирала тезата си за участие в побоя и на подсъдимите С. и Н. (нанасяне на удари с ритници в гръдния кош и в окосмената част на главата на св. Ф.) с обективно установените увреждания в тези области при освидетелстването на пострадалия; с възприятията на свидетелите М. П., Н. К. и Д. Ф. от състоянието на пострадалия непосредствено след инцидента и със заявеното от него пред тях, че бил удрян и ритан от три или четири лица. В тази част от доказателствения анализ на първоинстанционния съд се констатира обективна непълнота, която въззивният съд е бил длъжен да отбележи и коментира – липсата на пълноценен анализ на непосредствено установените факти от самия пострадал. В показанията му (л. 140 – л. 146 от НОХД № 4443/2012 г. на СГС) се съдържат буквално следните изявления: „ Аз бях с гръб към момчетата, усетих потупване по рамото, обръщайки се първото лице, което видях беше Н., който ми нанесе и първия удар…. Оттам аз вече започнах да се пазя лицето от удари, паднах на земята е кой ме е ритал, кой ме е удрял …” (л. 140); „Впоследствие се изправих един път и тогава видях и В., и Е., те викаха, крещяха някакви неща” (л. 140); „След този удар си вдигнах ръцете да се запазя лицето и впоследствие паднах долу и се пазех главно главата... Впоследствие са се включили и други, защото аз бях на земята и те ме ритаха” (л. 142); „ За първия удар съм сигурен откъде го получих, за останалите на 100% не мога да кажа, тъй като си криех главно главата, но предполагам, че и другите са ме удряли” (л. 143); „След първия удар, като паднах на земята, разбрах, че ме ритат трима човека, което прецених по чувствителността на тялото си” (л. 144); „За един много удря. Това мога да кажа”.
Пространните цитати от показанията на пострадалия, които са основен източник на преки доказателства за инцидента, са наложителни, защото при внимателния им прочит става ясно, че св. Ф. не е заявявал пред съда, че е видял подсъдимите В. С. и Е. Н. да го удрят, което е обяснимо с оглед положението, което е заел при нападението – закрил си е главата с ръце, за да се предпази от ударите. Това доказателствено средство е от съществено значение за разкриване на фактическата обстановка и действителното му съдържание е от естество да наведе на различни от направените изводи относно участието на подсъдимите С. и Н. в нанасянето на побоя над пострадалия, поради което техните защитници на подсъдимите с основание се оплакват, че е било игнорирано от въззивната инстанция. Ако очевидецът св. Ф. не е могъл с категоричност да види кой друг, освен подсъдимия С., му нанася удари, изолираното позоваване на заключението на съдебномедицинската експертиза и на производните доказателства, съдържащи се в показанията на св. П., св. К. и св. Д. Ф., разкрива оттенък на превратност и избирателност при обсъждането на доказателствените материали. Това е така, защото цитираните свидетели са възпроизвели извънпроцесуални изявления на пострадалия след инцидента, които производни доказателства няма как да заместят заявеното от него непосредствено пред съда. В заключението на вещото лице д-р В. (л. 96 – л. 99 от досъдебното производство), поддържано пред първостепенния съд (л. 161 – л. 165 от НОХД № 4443/12 г. на СГС), са описани телесните увреждания на пострадалия Ф. – счупването на долната челюст, повърхностна травма на гръдния кош, повърхностна травма на окосмената част на главата, кръвонасядане около врата. Експертът обаче не се е ангажирал с конкретни заключения относно конкретния брой на лицата, които биха могли да причинят уврежданията, както и дали всяка от описаните травми е единична или е „съставена от множество травми”, т.е. с конкретен брой удари. В тази връзка, следна да се добави, че съдът не е обсъдил и противоречието между съобщените от пострадалия факти за множество нанесени му удари („Като паднах на земята, почувствах удари от двете страни, даже навсякъде по цялото тяло” – л. 145 от НОХД № 4443/2012 г.) и обективните находки, установени от заключението на съдебномедицинската експертиза, които сочат на значително по-малко травматични въздействия.
Фактът относно участието на подсъдимите С. и Н. е от решаващо значение за правната интерпретация на поведението на тримата подсъдими. Ако и тримата са нанасяли удари на св. Ф., следва да бъдат споделени съображенията на въззивния съд на л. 100 от ВНОХД № 472/2013 г. по описа на САС за общността на умисъла и съизвършителството по чл. 20, ал. 2 от НК при нанасянето на телесната повреда. Когато няколко лица нанасят удари на жертвата, като съставомерният резултат е настъпил от конкретен удар на конкретен деец, съизвършителство е налице по отношение на всички. Без значение е фактът кой по ред е бил ударът, с който е било причинено телесното увреждане. Незаконосъобразно е застъпеното от първоинстанционния съд становище (л. 208 от НОХД № 4443/2012 г.), че тъй като подсъдимият С. първи нападнал пострадалия и още с първия удар счупил челюстта му, действията на останалите двама подсъдими били несъставомерни, тъй като те нямали принос в нанасянето на това увреждане. Единното деяние на съизвършителите, осъществено при общност на умисъла, не може да се разделя на самостоятелни деяния с оглед последователността във времето на отделните действия на дейците. Ако в рамките на общия умисъл съизвършителите нанасят различни по сила и насоченост удари, то всеки от тях се съгласява с действията на съучастниците си. Независимо, че съставомерният резултат (в случая средната телесна повреда), е бил постигнат още с първоначалния удар на подсъдимия С., релевантни са фактите, че останалите дейци са възприели действията на съучастника си и са се включили в нападението, съгласявайки се с поведението му.
Ако обаче при изясняването на действителната роля на подсъдимите С. и Н. в цялостния развой на инцидента се установи, че не са участвали с конкретни действия в побоя над пострадалия, правните изводи биха били съвсем различни.
На второ място, въззивният съд не е аргументирал надлежно фактическата си констатация, че по време на побоя „някой от тримата подсъдими”, неустановено кой, откъснал от врата на пострадалия носения от него сребърен синджир. Това фактическо положение безкритично преповтаря мотивите на първоинстанционния съд (л. 201 и л. 206 от НОХД № 4443/2012 г. на СГС), като в нарушение на чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 от НПК не е било изследвано съгласно изискванията за обективност, всестранност и пълнота, а в нарушение на чл. 339, ал. 3, вр. 305, ал. 3 от НПК са били спестени усилия за пълен и подробен аналитичен разбор на доказателствената съвкупност. Приетият факт е бил изведен само въз основа на логическата връзка между обстоятелствата, че преди побоя св. Ф. е носел накита си, а след нападението синджирът липсвал, като при освидетелстването на пострадалия на врата му било констатирано кръвонасядане. В нарушение на чл. 303, ал. 1 от НПК е направен извод, че синджирът е бил отнет по време на побоя, тъй като това е бил единственият момент, когато пострадалият би могъл да не усети късането му заради получените по-тежки физически въздействия и стреса, в който се е намирал. Самият пострадал обаче не е усетил дърпане, късане и вземане на синджира (л. 141 от НОХД № 4443/2012 г. на СГС); синджирът е бил под дрехите му, като „със сигурност не се е виждал” (л. 142 от НОХД № 4443/2012 г. на СГС); пострадалият не е усетил да е бил пребъркван (л. 142 от НОХД № 4443/2012 г. на СГС); накитът не е бил намерен у някой от подсъдимите, нито на местопроизшествието (на което не е бил извършван оглед); не е бил установен конкретният механизъм на откъсването му особено в контекста на установените данни за дължината му (не е бил по врата на пострадалия, а е стигал до средата на гърдите му – л. 143 от НОХД № 4443/2012 г. на СГС). Поради липсата на мотиви в тази насока, не е изяснено защо при посочените по-горе данни, съдържащи се в кориците на делото, съдебните инстанции са обяснили липсата на гердана само и единствено с отнемането му от някой от подсъдимите, а са изключили други възможности за скъсването и изпадането му (напр. при нанасянето на удар в гърдите на св. Ф., по посочения на л. 2 от касационната жалба на адв. Б. и адв. А. начин и др.). За съда поначало не съществува задължение да изследва различните хипотетични възможности, при които синджирът е могъл да бъде скъсан и без целенасочени действия по отнемането му от страна на някой от подсъдимите. От значение е обаче приетият механизъм да е единствено възможен, като съществуването и на други вероятности не позволява да се приеме, че обсъжданият въпрос е разрешен по посочения от чл. 303, ал. 1 от НПК несъмнен начин.
На следващо място, съставът на въззивния съд е декларирал (гърба на л. 99 от ВНОХД № 472/2013 г. на САС), че първоинстанционната присъда е била постановена при изяснена фактическа обстановка, която въззивната инстанция е споделила. Независимо от това, САС е направил съвсем различни изводи относно представното съдържание на подсъдимите, а именно че са действали при общност на умисъла при отнемането на синджира от пострадалия, независимо, че не било установено кой от тях е сторил това и в чия фактическа власт е преминала вещта (при положение, че действително е била отнета). Развитата от въззивния съдебен състав теза (гърба на л. 100 от ВНОХД № 472/2013 г. по описа на САС) се основава на поначало правилното разбиране, че при грабежа е възможно отделните съизвършители да осъществят само едното или другото от включените в сложното престъпно единство деяния, което не се отразява върху съставомерността на извършеното престъпление. Това обаче е вярно само при наличност на субективния обединяващ момент на съизвършителството – съществуването на конкретен общ умисъл на дейците. Всеки от тях при осъществяване на своята проява трябва да съзнава, че участва в изпълнението на определено, достатъчно индивидуализирано престъпление, и то, заедно с другите извършители, като иска, цели от така съчетаната дейност да бъдат предизвикани престъпните последици. От субективна страна в съзнанието на всеки от дейците задължително следва да съществува представа за отделните обективни елементи на състава, както и специално относно използването на принудата като средство за осъществяване на отнемането. Общият умисъл действително може да съществува и без предварителна или изрична уговорка, като може да е и резултат на инцидентно мълчаливо координиране на проявите. Във всеки случай, съзнанието у дееца за осъществяване на определено престъпление заедно с други, умишлено действащи в тази насока лица, следва да е обективирано в поведението му. В разглеждания случай в мотивите на въззивната присъда не е посочено нито едно обстоятелство, от което да стане ясно въз основа на кои именно доказателствени материали съдът е приел, че съучастниците на неустановения подсъдим, отнел фактически след побоя при „внезапен умисъл” синджира на пострадалия, са възприели действията му по скъсване и вземане на синджира и как именно са обективирали съгласието си с такова поведение. Ако някой (неизвестно кой) от подсъдимите се е възползвал от ситуацията, отнемайки вещта от владението на пострадалия, този факт не приобщава автоматично и останалите подсъдими към съизвършителите на грабежа. Дори и да се приеме, че всички подсъдими са участвали във физическата разправа със св. Ф., общ умисъл за отнемане на вещи между тях предварително поначало не е съществувал (с оглед приетите факти, че побоят над пострадалия е бил замислен с намерението да бъде „наказан” заради отношението му към св. Х.). Поради това дейците не биха и могли да уговарят някакво разпределение на ролите, включващо и отнемането на вещи от пострадалия. След като дори у онзи деец, който фактически е взел вещта, е липсвала предварителна нагласа за отнемане, още по-малко останалите са могли да предвидят действията му, като представното им съдържание обхване и грабежа. Спонтанното и внезапно възникнало у някого решение за отнемане на вещи при нанесения по друг повод побой не би могло да ангажира отговорността на останалите, ако те не са очаквали, видели, разбрали и се съгласили с такова поведение. (В тази връзка следва да се подчертае, че в обвинителния акт е била застъпена съвсем различна теза, отстоявана и в пледоариите на представителите на обвинителната власт пред инстанциите по фактите – че тримата подсъдими решили със сила да отнемат носения от св. Ф. синджир, като му нанесли побоя в изпълнение на своето решение).
Констатираните процесуални нарушения са съществени такива по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2, пр. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, поради което в съответствие с чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК постановената нова въззивна присъда по ВНОХД № 472/2013 г. по описа на САС следва да бъде отменена, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на втората инстанция.
С оглед установеното основание за отмяна на присъдата на САС липсва необходимост от обсъждане на останалите релевирани в касационните жалби доводи по отношение на останалите въведени касационни основания – за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Доколкото в конкретния случай е констатирана съмнителност на приетата фактология, касационната инстанция не би могла да даде еднозначни задължителни указания по приложение на материалния закон, както и да коментира дейността по индивидуализация на наложените по отношение на касаторите наказания и начина на изтърпяването им.
Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И : ОТМЕНЯ нова присъда № 38 от 04.10.2013 г., постановена по ВНОХД № 472/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, 3 състав, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |