Р Е Ш Е Н И Е № 501 София, 13 февруари 2014 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1839/2013 година. Касационното производство е образувано по жалба от подсъдимата Б. А. П. против решение от 25.06.2013год. по внохд № 60/2013год. на Варненския апелативен съд. С жалбата и в допълнението към нея се поддържа, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушения на процесуалните правила в дейността си по оценката на доказателствения материал, което е довело до опорочаване на вътрешното му убеждение по фактите, включени в предмета на доказване. Доводът срещу постановената присъда, както и възраженията срещу неправилното приложение на закона са останали без отговор от страна на въззивната инстанция, въпреки задълженията й по чл. 339, ал. 2 от НПК, с което съществено е нарушено правото на защита на подсъдимата. Прави се искане, поради несъставомерност на деянието по наказателния състав, по който е призната за виновна и осъдена, тя да бъде оправдана, като същевременно се сочат основанията за отмяна по чл. 348, ал. 3, т.т. 1 и 2 от НПК. Освен тези оплаквания се твърди, че макар и определено по реда на чл. 55 от НК, наложеното на подсъдимата наказание е явно несправедливо, но доводи в тази насока не са изложени. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимата-адв. И. Л. поддържа жалбата по изложените в нея основания и доводи. Прокурорът от ВКП излага становище, че жалбата на подсъдимата е неоснователна и следва да се остави без уважение. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 103 от 05.11.2012год. по нохд № 963/2008год. на Варненския окръжен съд подсъдимата Б. А. П. е призната за виновна в това, че през периода 14.12.1999 г.-15.05.2000 год. в [населено място], при условията на продължавано престъпление като едноличен собственик на капитала и представляваща търговско дружество [фирма]-гр. Варна, укрила данъчни задължения по ЗДДС-ДДС в особено големи размери-2 196 842,83лв., като с цел да осуети тяхното установяване водила счетоводна отчетност на [фирма] за данъчни периоди м. ноември 1999год., м. декември 1999год., м.януари 2000год., м. февруари 2000год., м. март 2000год. и м. април 2000год. с месечни справки декларации по чл. 100 ЗДД/отм./, дневници за покупки и продажби и ползвала счетоводни документи с невярно съдържание-данъчни фактури с право на пълен данъчен кредит, без реално да са осъществени описаните в тях доставки по 52 фактури/подробно описани по номера и дати в присъдата/, поради което и на основание чл. 257, ал. 1/отм./, във вр. чл. 256/отм./, във вр. чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдена на една година лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от три години. С обжалваното решение присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира жалбата за неоснователна. В касационната жалба се излага довода, че въззивният състав е оставил без отговор възражението, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК и като той е възпроизведен в съдебните актове с възприемане на непълната му и неясна фактическата страна по обвинението и неговата правна квалификация е ограничено правото на защита на подсъдимата. Настоящият касационен състав намира това оплакване за неоснователно. На л. 5 и л. 6 от мотивите на решението е видно, че въззивният състав е направил констатацията, че в обвинителния акт са описани всички обстоятелства, които позволяват да се индивидуализират по обективните и субективните признаци престъплението, предмет на обвинението-всички счетоводни документи, фактури СД и дневници за покупки и продажби, както и всички фирми, отразени като доставчици и размерът на укритите данъчни задължения, установени чрез надлежно назначена експертиза. Ето защо, твърдяното нарушение не е допуснато, както от въззивната, така и от първостепенната съдебна инстанция постановила присъдата, защото решаващите по фактите съдилища са се съобразили със задължителното тълкуване на процесуалните норми в тази част, дадено с тълкувателно решение № 2/7.10.2002 г. по н.д. № 2/2002 г., ОСНК. Не може да се сподели и поддържания довод от защитата за допуснато нарушение от съда в дейността му по оценка на събрания по делото доказателствен материал и за наличие на фактически основания за да се приеме, че формирането на вътрешното убеждение на решаващите по фактите инстанции е било опорочено, поради неспазване на изискването за обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелствата по делото. Напротив, от присъдата и решението, с което тя е потвърдена е видно, че предишните две съдебни инстанции са спазили разпоредбата на чл. 14 от НПК при извършената проверка и последвалата оценка на доказателствената съвкупност, от която са изведени фактическите положения, съдържащи признаците за съставомерност на инкриминираното с обвинителния акт деяние, което е позволило да се изведат и правилните изводи за виновното поведение на подсъдимата. Обсъдени са всички първични документи, отразяващи дейността на П. в качеството й на едноличен търговец през инкриминирания период от време и е установено, че от посочените в съобразителната част на решението документи, каквито са фактурите за доставка на стоки, не отразяват реално извършени сделки-доставки и заплащане на стоките. Затова въззивния, състав, правилно е отказал да приеме за основателно възражението за нарушение на посочените процесуални правила по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Данъчните фактури с право на пълен данъчен кредит, представляващи и първични счетоводни документи с невярно съдържание и неистински по отношение на авторството, са били използвани при изготвяне на подаваните от касатора справки-декларации /СД/ и дневниците за покупки, които е представял в указаните от закона срокове пред съответните данъчни органи за определяне на ДДС, който дължи, следва да получи или да му се приспадне. Фактът, че П. е използвала инкриминираните документи като първични и вторични счетоводни документи е безспорно установен. Изводите на съдилищата по отношение на невярното съдържание или неистинността на документите са обосновани с еднозначна, безпротиворечива доказателствена съвкупност включваща, както свидетелските показания на лицата, посочени по документите като доставчици, така и извършените насрещни проверки на фирмите, посочени за доставчици. Касационният състав не споделя и становището на защитата за допуснатите нарушения при установяване на фактическите положения, относно първичната счетоводна отчетност, защото видно от съобразителната част на присъдата, възприета с въззивното решение, всяка фактура е била предмет на задълбочено изследване по отношение на съдържание и авторство на издателите. Съдът служебно и по искане на страните е изискал от счетоводна къща „фирма“ от [населено място] и получил наличната първична счетоводна документация на "фирма", а именно данъчните фактури в оригинал за периода от м. ноември 1999год. до м. май 2000год., описани в дневника на продажбите; провел е разпит на свидетеля Ц. Ц.-инспектор по приходите на съответната ТДД-участвал в ревизията на „фирма“ и съставянето на ревизионния акт, който потвърдил констатациите по него; разпитал е и свидетелката Р. Х. Н.-данъчен инспектор в ТДД-Варна, която също потвърдила установеното от нея при насрещната проверка на фирма [фирма] за липсата на първична документация, отразяваща търговска дейност с [фирма]. При извършените насрещни проверки е установено, че инкриминираните фактури по начало не са били осчетоводявани и посочвани /вписвани в справките- декларации по ЗДДС на фирмите „доставчици“, защото реално описаните във фактурите сделки не са извършвани, тъй като самите фирми не са развивали търговска дейност и поради това, не са водили счетоводна документация и не са съставяли приходно и разходно-оправдателни документи свързани със стокооборота. Установено е, че тези фирми “доставчици“ не са намирани на декларираните адреси или са преустановили дейността си и са заличени в регистрите по ДДС в предишен период от време, преди съставянето на инкриминираните фактури. В този смисъл е и заключението на съдебно-счетоводната експертиза и допълнението към нея-л.162-174 и л.182-184 от наказателното дело, което експертът е поддържал пред съда, не е оспорено от страните и приобщено към доказателствения материал, а след това и ползвано от съда в дейността му по анализа на всички събраните по делото доказателства. Доводът, че ревизионният акт е негодно доказателствено средство и като съдът се е позовал на него при изграждане на вътрешното си убеждение е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон, не съответства на данните по делото и на съдебната практика на ВКС по тези дела, изразена в постановките на ТР № 1/2009 г. на ОСНК. Вярно е, че в наказателния процес актовете от административното производство нямат предварително установена или задължителна сила, но те са част от доказателствата, които се преценяват по реда на чл. 107 НПК, наред с всички останали. В тази насока съдилищата са обсъдили установените на базата на събраните писмени и гласни доказателства факти, въз основа на които са направили своите аргументирани фактически констатации и правилни изводи за правната квалификация на инкриминираното деяние. Разпитаните по делото свидетели румънските граждани-Е. Л. Б.-като собственик и управител на [фирма], Б. А.-като собственик на [фирма] и М. Е., като собственик на [фирма] изрично са заявили, че не са развивали търговска дейност, не са имали офиси, не са наемали персонал, не са водили счетоводство и не са имали банкови сметки, в какъвто смисъл са и събраните доказателства по отношение на вписания във фактурите доставчик фирма [фирма], представлявана от Б. П.. Нещо повече-фирмите [фирма] и [фирма] са били с прекратена регистрация по ЗДДС към 04.01.1999год. а „фирма”-към 03.01.2001год. Фактическите обстоятелства, приети за установени сочат, че през инкриминирания с обвинителния акт период, както [фирма], така и вписаните в инкриминираните фактури като доставчици [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма], не са разполагали с материална и кадрова обезпеченост, необходима за извършване на сделките, осчетоводени с обсъжданите фактури. При тези данни, правилни са констатациите на инстанциите по фактите, че сделки с доставчици [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма], каквито са отразени в дневника за покупки на фирма [фирма] за инкриминирания в обвинителния акт период, реално не са осъществени от фирмата, представлявана от подсъдимата. Данните в съставените фактури, посочени в обвинителния акт, вписани в дневниците за покупки и продажби на [фирма] и липсата им в съответните дневници на вписаните във фактурите като доставчици фирми, /каквито дневници и друга първична документация в тези фирми не са открити, тъй като обективно не са съществували, поради липсата на осъществявана търговска дейност/ обективизира укриването на данъчни задължения по ЗДДС-ДДС в особено големи размери. С целта за осуетяване установяването на данъчни задължения П. е водила счетоводна отчетност на [фирма] за инкриминираните данъчни периоди с месечни СД по ЗДДС по чл. 100 от ЗДДС/отм./, дневниците за покупки и продажби и ползвала счетоводни документи с невярно съдържание-52бр. данъчни фактури с право на пълен ДК, без реално да са осъществени описаните по тях доставки. На следващо място, защитата поддържа довода за несъставомерност на деянието, тъй като към момента на извършването му с изпълнителна форма-„укриване на данъчни задължения чрез осуетяване на установяването“ не е било инкриминирано от законодателя, а това е станало с последващо изменение на чл. 255, ал. 1, т.7 от НК/ДВ,бр. 75/2006год/. Това възражение-за неправилно приложение на материалния закон поради несъставомерност на описаната в обвинителния акт дейност на подсъдимата не намира опора при съпоставката на разпоредбите на чл. 255, чл. 256, чл. 257 от НК /ДВ , бр. 62 от 1997 г./ и чл.255 от НК /ДВ, бр. 75 от 2006 г./. Формата на изпълнително деяние по чл. 257, във връзка с чл. 256 от НК /ДВ , бр.62 от 1997 г./, изразила се във водене на счетоводна отчетност и ползване на счетоводни документи с невярно съдържание с цел осуетяване на установяването на данъчни задължения, довело до тяхното укриване, изцяло е пресъздаден от законодателя в новата редакция на сега действащия текст на чл. 255, ал.1, т.6 от НК. По - благоприятна за подсъдимата обаче е предходната разпоредба на чл. 257, ал.1, във вр. с чл. 256 от НК и съдът е приложил тази правна квалификация в изпълнение на правилото на чл. 2, ал.2 от НК, като не са нарушени правата на подсъдимата, защото по същите факти обосноваващи правната квалификация на деянието П. е имала възможността и реално е противопоставила защитната си теза. Ето защо, материалният закон е приложен правилно. Първоинстанционният съд е съобразил сравнително дългия срок на наказателното производство, което е приел за изключително по смисъла на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и е индивидуализирал размера на наказанието в рамките, близки до минимума на предвиденото в закона, приемайки, че за постигане целите на чл. 36 от НК, не е необходимо П. да го изтърпява ефективно и е приложил института на условното осъждане, като определил подходящ по смисъла на чл. 66, ал. 1 от НК изпитателен срок. Посочените обстоятелства, значими при решаване на въпроса за начина на изпълнение на наложеното наказание, са взети предвид и от въззивния съд, който е споделил извода на първата инстанция, че П. като деец, не е с висока степен на обществена опасност и спрямо нея целите на наказанието, свързани с поправянето и превъзпитанието й, могат да се постигнат и без ефективно изтърпяване на наказанието. Тези изводи се споделят и от настоящия касационен състав, който намира, че в очертаните параметри наказанието не е явно несправедливо и поради липсата на допълнителни доводи от страна на защитата по това оплакване, жалбата следва да се остави без уважение като неоснователна.Предвид на изложеното и като съобрази, че не са налице претендираните с касационната жалба нарушения, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решението от 25.06.2013год. по внохд № 60/2013год. на Варненския апелативен съд Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: