5 Р Е Ш Е Н И Е №102 гр. София,23.07.2014 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на двадесет и шести май две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Петя Кръстева, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 2680 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Т. Д. и Т. Д. Ц. срещу решение № 144 от 28.03.2013г. по в.гр.д. № 1032/2013г. на Окръжен съд - Стара Загора, с което е потвърдено решение № 1239/ 22.11.2012г. по гр.д. № 3884/2012г. на Районен съд – Стара Загора, постановено по предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от В. И. К. срещу касаторите субективно пасивно съединени искове, като е прието за установено между страните, че ответниците по исковете дължат на ищеца сума в размер на 20 000 лева по запис на заповед, ведно със законна лихва върху нея от датата на заявлението - 09.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и отхвърляне на исковете, ведно с присъждане на направените от касаторите разноски за всички инстанции. Според жалбоподателите, съдът се е произнесъл по непредявен иск - за съществуване на вземане по договор за заем, при предявен установителен иск относно вземане по запис на заповед, като във връзка с това е допуснато и нарушение на материалния закон, тъй като е приложена разпоредбата на чл.110 ЗЗД относно общата пет годишна давност, вместо специалната три годишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ за вземания, произтичащи от менителнични ефекти. Поддържа се, че има единствено обещание за даване на заем от ищеца на първия ответник, но между тези страни такъв договор не е сключен. Доколкото липсват доказателства за предаване на заемната сума, предвид реалния характер на договора за заем, не е налице валидна каузална сделка, вземането, по която ищецът твърди, че се обезпечава от издадения запис на заповед, поради което не възниква и задължение по него. Касаторите се позовават на недоказаност на връзката между представените разписки и твърдяния от ищеца договор за заем. В тази насока се сочи, че въззивната инстанция е нарушила правилото на чл.154, ал.1 ГПК относно доказателствената тежест. Излагат се доводи, че представените два броя разписки от 14.09.2007г. не са свързани със записа на заповед, като от тях може да се направи единствено извод, че са издадени във връзка с договор за заем, но не се доказва, че това е именно договорът за заем, посочен от ищеца в исковата молба. Според жалбоподателите, налице е и нарушение на чл.194 ГПК, тъй като въпреки оспорването на разписките относно посочената в тях дата и сума, не е открито производство по оспорването им, както от първата, така и от въззивната инстанция. Ответникът по жалбата, В. И. К., моли да се остави в сила атакуваното въззивно решение, поради липса на наведените касационни основания, по съображения, подробно изложени в представения отговор на касационната жалба. С определение № 69 / 04.02.2014г. по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, касационно обжалване за произнасяне по въпроса: „Коя погасителна давност следва да се прилага при предявен иск за вземане по запис на заповед - специалната тригодишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ или общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД?”, с оглед уеднаквяване на противоречива практика на съдилищата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: За да потвърди уважаването на положителните установителни искове по чл.422 ГПК, въззивният съд е приел, че: записът на заповед съдържа задължителните реквизити по чл.535 ТЗ; авалът е в предвидената от закона форма; записът на заповед е издаден в обезпечение на сключен между издателя и поемателя договор за заем; получаването на заемната сума от 20 000 лева се установява от представените по делото два броя разписки; липсват доказателства за връщането на заемната сума в договорения срок. Според решаващия състав, възраженията на ответниците по исковете, които не оспорват автентичността на разписките, че последните касаят други взаимоотношения между страните, а не тези по процесния запис на заповед, са недоказани, а от там и неоснователни. Прието е, че връзката между задължението по записа на заповед и задължението, произтичащо от каузалната сделка - договор за заем, се установява от обстоятелството, че записът на заповед и разписките са издадени на една и съща дата - 14.09.2007г. за една и съща сума. Счетено е за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност на ответниците по исковете - настоящи касатори, като е прието, че специалната погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ не намира приложение, тъй като предмет на производството е установяване съществуването на вземане на кредитора, произтичащо от договор за заем между страните. Изложени са съображения, че процесният запис на заповед обективира задължението на ответниците към ищеца и има гаранционна функция, но основанието на това задължение е сключен между ищеца и първия ответник договор за заем, поръчителстван от втория ответник. Въз основа на това е направен извода, че по отношение на безспорно установеното по делото вземане, произтичащо от договор за заем, приложение ще намерят правилата на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, която към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ /чл.417, т.9 ГПК/ - 09.03.2012г., не е изтекла. По релевирания правен въпрос: Осъществяването на фактическия състав на давността - бездействие на титуляра на правото в законоустановен срок и надлежното упражняване на възражение за погасителна давност от носителя на задължението винаги са свързани със защитата на конкретно субективно материално право, по отношение на което се погасява правото на иск или на принудително изпълнение. Общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД е приложим в случаите, когато законът не е определил друг специален давностен срок. С разпоредбата на чл.531, ал.1 ТЗ е предвидено, че исковете по менителницата срещу платеца, и с оглед препращащата норма на чл.537 ТЗ – срещу издателя по записа на заповед, се погасяват с тригодишна давност от падежа, което изключва приложението на общата давност по чл.110 ЗЗД при тези искове, независимо от вида на иска - осъдителен за заплащане на вземането или установителен по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Съгласно разрешението, дадено в т.17 от Тълкувателно решение № 4 / 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Въпреки, че при направени релативно възражение / твърдение, основани на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, това правоотношение подлежи на изследване от съда, доколкото относителното възражение би имало за последица погасяване на вземането по записа на заповед, с навеждането им по установителния иск за вземането по менителничния ефект не се упражнява право на иск за вземането по каузалното правоотношение, което е отделно от правото по абстрактната сделка. Ето защо, правото на пряк менителничен иск /осъдителен или установителен/ срещу издателя по запис на заповед се погасява по давност съобразно правилото на чл.531, ал.1 ТЗ и в хипотезата на релевирано релативно възражение от ответника, съответно твърдения от страните за различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна функция. В случаите, когато издателят на менителничния ефект извежда недължимостта на вземането по абстрактната сделка от погасяването по давност на обезпеченото с нея каузално притезание, тази защитна теза не представлява по своя характер възражение за погасяване по давност на самия менителничен иск. С оглед изложеното, отговорът на поставения правен въпрос е: Относно прекия осъдителен иск по чл.538, ал.1.ТЗ или установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ, а не общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, включително в хипотеза на наведено релативно възражение от ответника, съответно твърдение от страните за различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна функция. Предвид даденото разрешение на поставения въпрос, настоящият състав приема за правилна практиката, обективирана в решение от 29.01.2009г., постановено по гр.д. № 356/2008г. на Окръжен съд – Ямбол, в която е прието, че искът срещу издателя по записа на заповед се погасява с изтичането на специалната тригодишна давност по чл. 531, ал.1 ТЗ. По допустимостта на въззивното решение: Видно от диспозитивите на решенията, съдилищата са признали за установено съществуването на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение, поради което не е налице сочената от касаторите евентуална недопустимост на актовете, основаваща се на твърдението за произнасяне на съда извън предмета на спора, с който е сезиран. По основателността на исковете: По реда на чл.422, ал.1 ГПК са предявени положителни установителни искове от поемателя срещу издателя и авалиста по запис на заповед от 14.09.2007г., с падеж 01.10.2007г., във връзка с издадена срещу касаторите заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК. В противовес на твърдението на ищеца, че ценната книга е издадена с оглед предоставен от него заем на издателя по менителничния ефект, ответниците по исковете – настоящи жалбоподатели, навеждат релативно възражение за недължимост на сумата по записа на заповед като поддържат, че той е подписан с оглед обезпечаване на бъдещ договор за заем, какъвто в последствие не е сключен. Ответниците по исковете релевират и възражение за погасителна давност по отношение на исковете за заплащане на сумата по записа на заповед, като се позовават на изтекла тригодишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ. Не е направено възражение за погасяване по давност на притезанието по заемното правоотношение. Предвид изложената фактическа обстановка и оплакванията в жалбата, с оглед даденото разрешение на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, изводът на въззивната инстанция за неоснователност на възражението за погасителна давност, поради неизтекъл давностен срок спрямо каузалното притезание, обезпечено със записа на заповед, е неправилен, като атакуваното решение е постановено в нарушение на чл.531, ал.1 ТЗ. Предмет на делото са вземанията по менителничния ефект, независимо въведените от страните твърдения / възражения, основани на различни каузални правоотношения по повод или във връзка с които е издадена ценната книга, като доколкото правото на иск обхваща вземанията по абстрактните сделки /запис на заповед и авал/, погасяването на исковете по давност се регулира от специалната норма на чл.531, ал.1 ЗЗД, изключваща приложението на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Тригодишният давностен срок по чл.531, ал.1 ТЗ тече от датата на падежа на записа на заповед, уговорен на определен ден - 01.10.2007г., и изтича на 01.10.2010г., преди предявяване на установителните искове за съществуване на вземанията, предмет на заповедта за изпълнение, които, съгласно чл.422, ал.1 ГПК, се считат заведени от момента на подаване на заявлението по чл.417, т.9 ГПК – 09.03.2012г. С оглед прескрибирането на правото по записа на заповед, менителничните искове срещу издателя на ефекта и неговия авалист за сумата по ефекта, са неоснователни, като погасени по давност. При липсата на възражение за погасяване по давност на каузалното заемно притезание, този въпрос не може да бъде разглеждан, предвид забраната по чл.120 ЗЗД за служебно прилагане от съда на института на погасителната давност. С оглед изложеното по-горе, въззивното решение е изцяло неправилно, като доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, след отмяната му исковете подлежат на отхвърляне от ВКС. Предвид изхода на делото в полза на жалбоподателите следва да бъдат присъдени направените от тях разноски за всички инстанции, както следва: на М. Т. Д. – разноски в размер общо на 1500 лева, от които 370 лева – държавна такса и 1130 лева адвокатско възнаграждение, заплатени за касационната инстанция; на Т. Д. Ц. – разноски в размер общо на 1560 лева, от които 400 лева - заплатена държавна такса за въззивното производство, 30 лева - държавна такса и 1130 лева адвокатски хонорар, заплатени за касационната инстанция. Договореното от касаторите за първата инстанция адвокатско възнаграждение, платимо по сметка, с оглед даденото в т.1 от Тълкувателно решение № 6 / 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС разрешение, не се дължи от насрещната страна, тъй като липсват доказателства за плащането му. Водим от горното, на основание чл.293, ал.2, вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 144 от 28.03.2013г. по в.гр.д. № 1032/2013г. на Окръжен съд - Стара Загора, като ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от В. И. К., ЕГН [ЕГН], искове за установяване по отношение на М. Т. Д., ЕГН [ЕГН], и Т. Д. Ц., ЕГН [ЕГН], че те му дължат солидарно сумата от 20 000 лева по запис на заповед от 14.09.2007г. в качеството си на издател, съответно авалист, ведно със законна лихва върху главницата от датата на заявлението по чл.417, т.9 ГПК - 09.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението. ОСЪЖДА В. И. К., ЕГН [ЕГН], да заплати на М. Т. Д., ЕГН [ЕГН], сумата от 1500 лева - направени разноски за всички инстанции. ОСЪЖДА В. И. К., ЕГН [ЕГН], да заплати на Т. Д. Ц., ЕГН [ЕГН], сумата от 1560 лева - направени разноски за всички инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.