Ключови фрази
Частна касационна жалба * обезпечениие на иск

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 59

София, 21.01.2019 г.

Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на седемнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА


изслуша докладваното от съдията Татяна Върбанова
ч. т. дело № 28/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена от К. З. П., действащ в процеса като ЕТ „ЗДП-Пулев-Калоян Пулев”, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалните си пълномощници, срещу определение № 539 от 03.09.2018 г. по ч.т.д. № 495/2018 г. на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение, с което след отмяна на определение № 213 от 05.06.2018 г. по т.д. № 47/2018 г. на Окръжен съд – Силистра, е допуснато обезпечение на предявения от Г. Ц. Г. иск за заплащане на сумата 83 612 лв. – дължима и незаплатена наемна цена по договор за наем № 40 от 24.09.2014 г. за индивидуализираните недвижими имоти, ведно със законната лихва от исковата молба и за заплащане на сумата 16 872.20 лв. – обезщетение за забавено плащане на наемната цена за периода от 31.03.2016 г. до 25.03.2018 г., чрез налагане на запор върху банковите сметки на ЕТ в „Райфайзенбанк” ЕАД и „Алианц България” АД до размер на исковата сума от 100 484 лв., при парична гаранция, вносима от молителя в размер на 10 000 лв.
В частната касационна жалба се поддържат оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на извода на АС-Варна за липса на обективен идентитет между предходно гр.дело № 152 по описа на ОС-Силистра и настоящото дело, мотивиран с претендиран различен остатък от задължението за заплащане на наемна цена по договор № 40/24.09.2014 г. Според частния касатор, по двете посочени дела ищецът Г. претендира от ЕТ на едно и също основание и правопораждащи факти различни суми, като по по-рано заведеното дело искът не е предявен като частичен. Поради това, се оспорва изводът за допустимост на предявения иск, който води до неправилност на въззивното определение.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулирани в изложението процесуалноправни въпроси.
Ответникът по частната касационна жалба Г. Ц. Г., чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване. Подробни съображения са развити в постъпил писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 396, ал. 2 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното определение и да допусне претендираното обезпечение на иска по гр.д. № 47/2018 г. по описа на ОС-Силистра, въззивният съдебен състав е счел, че не е налице обективен идентитет между гр.д. № 152/2016 г. и гр.д. № 47/2018 г., предвид различния предмет на двете дела – претендира се различен остатък от задължението за заплащане на наемната цена по договор № 40 от 2014 г., а и периода на обезщетението за забава не съвпада. Затова не е споделено становището на първоинстанционния съд, че е възможно да са налице твърдените от ответника предпоставки за недопустимост на иска, чието обезпечаване е предмет на молбата по висящото пред ОС-Силистра гр.дело, както и, че не може да бъде противопоставен отвод за пресъдено нещо.
Същевременно, решаващият съд е констатирал, че е налице връзка на преюдициалност на спора по гр.д. № 152/2016 г. спрямо настоящия спор, доколкото се касае за претендиране на остатък от вече частично уважена претенция. Изразено е и становище за вероятна основателност на иска и наличие на обезпечителна нужда, но доколкото все още няма влязло в сила решение по предходното дело, обезпечението е допуснато при условие на парична гаранция в размер на 10 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправни въпроси се свеждат най-общо до въпроса за индивидуализацията на спорното право и доколко размерът на предявения иск е негов индивидуализиращ белег. Тези въпроси са относими към преценката на въззивния съд за допустимост на молбата за обезпечение, депозирана по висящото пред ОС-Силистра гр.д. № 47/2018 г. За доказана следва да се счете и поддържаната от частния касатор допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед на приложената практика на ВКС – определение по ч.гр.д. № 769/2014 г. и решение по гр.д. № 26/2009 г., а така също и непротиворечивата, вкл. и задължителна практика на ВКС, надлежно публикувана в правно-информционните системи, релевантна към предпоставките за прекратяване на делото на основание чл.126, ал.1 ГПК. Според тази практика, правоотношението се индивидуализира със страните, правопораждащите факти и съдържанието му, като спорът за размера на задълженията на една от страните, не води до дерогиране на обективния идентитет по см. на чл.126, ал.1 ГПК.
Предвид тази практика, която се споделя изцяло от настоящия състав, атакуваното въззивно определение е неправилно. При проверка за тъждество на делата по см. на чл.126, ал.1 ГПК и при произнасяне по допустимостта на производството по гр.д. № 47/2018 г. на ОС-Силистра, решаващият състав е преценявал спора относно размера на претендираните вземания по двете дела. Не е преценено обаче доколко се касае за първоначално непредявена част от вземане, предмет на по-рано образуваното дело, т.е. доколко е налице дело по частичен иск. Тази преценка е обуславяща, предвид разпоредбата на чл.126, ал.1 ГПК, приложима в сегашната редакция, съобразно действието на процесуалните норми по време. Неправилно въззивният съд е допуснал и смесване между преценката за наличие на обективен и субективен идентитет по см. на чл.126, ал.1 ГПК и тази, дали спорът е непререшаем по см. на чл.299, ал.1 ГПК.
С оглед на обстоятелството, че процедурата по двойната размяна на книжата пред първата инстанция не е приключила, в рамките на която страните биха могли да релевират възражения и доводи, вкл. по допустимостта на иска, както и с оглед липсата на категорични доказателства за висящност на по-рано образуваното гр.дело № 152/2016 г., то към настоящия момент не би могло да се застъпи категорично становище за допустимост на исковата претенция, предмет на гр.д. № 47/2018 г. Още повече, че преценката за допустимост на производството по това дело, следва да се извърши именно от ОС-Силистра.
За недоказана следва да се приеме и твърдяната от Г. Г. обезпечителна нужда, предвид наложена обезпечителна мярка по предходното дело, в каквато насока са констатациите в първоинстанционното определение. Според непротиворечивата практика на ВКС по приложение на чл.391, ал.1 ГПК - така например, определение № 746/30.09.2011 г. по ч.т.д. № 601/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 15/14.01.2013 г. по ч.т.д. № 434/2012 г. на ВКС, II т. о., определение № 610 от 23.09.2013 г. по ч.т.д. № 3165/2013 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., преценката на съда относно предпоставките за допускане на обезпечение е винаги конкретна и е обусловена от специфичните за всяко дело факти и доказателства; с оглед на конкретните факти и доказателства по делото съдът разполага с правомощие да прецени дали е налице обезпечителна нужда по смисъла на чл. 391, ал. 1 ГПК и дали представените писмени доказателства подкрепят вероятната основателност на обезпечавания иск /чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК/ или е необходимо ищецът да представи гаранция в определен размер / чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК/, за да обоснове основателността на исковата си претенция. След като не е установена една от предпоставките, а именно нуждата от обезпечаване, то не би могло въззивният съд да извърши надлежна проверка за вероятна основателност на обезпечавания иск.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :


ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 539 от 03.09.2018 г. по ч.т.д. № 495/2018 г. на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение.
ОТМЕНЯ изцяло определение № 539 от 03.09.2018 г. по ч.т.д. № 495/2018 г. на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ подадената от Г. Ц. Г. молба с вх. № 1827 от 22.05.208 г. за допускане на обезпечение по искова претенция срещу ЕТ „ЗДП-Пулев-Калоян Пулев”, предмет на гр.д. № 47/2018 г. на Окръжен съд – Силистра, чрез налагане на обезпечителна мярка – запор върху банковите сметки на ЕТ в „Райфайзенбанк” ЕАД и „Алианц България” АД до размер на исковата сума от 100 484 лв.
Определението не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: