Р Е Ш Е Н И Е № 1 Гр. София, 24 януари 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора С. Атанасова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1151/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Р. Р. – служебен защитник на подс. С. А. Г., против решение № 197/31. 10. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 353/2019 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С жалбата е релевирано единствено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Поддържа се, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като съдът не е съобразил ниската стойност на невъзстановените имуществени вреди и направеното самопризнание на досъдебното производство, с което подсъдимият съществено е спомогнал за разкриване на обективната истина. Направено е искане за намаляване на наказанието до минималния размер, предвиден за извършеното престъпление по чл. 199, ал. 1 от НК. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. С. Г. се солидаризира с аргументите на адв. Р. и моли наказанието му да бъде намалено. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Пледира решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 57/17. 06. 2019 год., постановена по н. о. х. д. № 906/2019 год., Окръжният съд – Пловдив е признал подс. С. А. Г. за виновен в това, че на 07. 09. 2016 год. в [населено място], при условията на продължавано престъпление и на опасен рецидив отнел от владението на Й. Р. Й. и М. К. К. чужди движими вещи, на обща стойност 140 лв., без тяхно съгласие, с намерение противозаконно да го присвои, като е употребил за това заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на осем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалба на служебния защитник на подсъдимия и с решение № 197/31. 10. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 353/2019 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, е потвърден. Касационната жалба е неоснователна. При индивидуализация на наказанието въззивната инстанция е отчела всички обстоятелства от значение за вида и размера на наказанието без да надценява едни от тях за сметка на останалите. Съставът на трето наказателно отделение се солидаризира с констатациите на долустоящите съдилища за високата степен на обществена опасност на подсъдимия. За този извод от съществено значение са данните за съдебното минало на С. Г.. Преди извършването на престъплението, предмет на настоящото дело, по отношение на подсъдимия са постановени три присъди, които не оказват влияние върху квалификацията на деянието като опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК. Наред с тях са налице още два осъдителни съдебни акта, касаещи деяния, извършени в кратък интервал от време след грабежа на вещи от малолетните Й. Й. и М. К.. Всички те са за престъпления по чл. 198 и чл. 199 от НК. Освен това справката за съдимост на Г. показва, че същият е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за престъпление по чл. 194, ал. 3 от НК. Безспорно последното не може да се третира като предишно осъждане, но следва да бъде преценявано в контекста на данните за личността на подсъдимия, при това характеризиращо го в негативна светлина. С не по-малка тежест е и фактът, че настоящото деяние е извършено два месеца след освобождаване на подсъдимия от местата за лишаване от свобода. Съвкупната преценка на коментираните обстоятелства убеждава, че С. Г. следва трайно установен модел на незаконосъобразно поведение, а предходните наказания не са постигнали изискуемото от закона поправяне и превъзпитание на дееца. Изводът за отсъствие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК се основава и върху значителната степен на обществена опасност на деянието, намерила своята правилна оценка в мотивите на проверявания съдебен акт. Макар принудата спрямо пострадалите да не се отличава с голяма интензивност, а стойността на предмета на престъплението да не е висока, укоримостта на извършеното произтича от избора на жертви – две деца, които с оглед ниската си възраст са значително по-уязвими; от начина на действие, свързан с наблюдаване на пострадалите и отнемането на вещите им, когато момичетата са останали без надзора на възрастен; от мястото и времето на извършване на посегателството – в оживен парк, когато в него има немалко хора, които не са изиграли ролята на възпиращ фактор за подсъдимия. Фактът, че по-голямата част от причинените имуществени вреди са възстановени, безспорно е смекчаващо отговорността обстоятелство, но той не може да бъде противопоставен на коментираните отегчаващи обстоятелства като съществен фактор при индивидуализация на наказанието, който да налага намаляването му. Това е така, защото откриването и връщането на телефона на пострадалата Й. Й. не се дължи на поведението на подсъдимия, а е резултат от проведените оперативно-издирвателни мероприятия от страна на органите на реда. Неоснователна е и претенцията на защитата обясненията на С. Г., депозирани в досъдебната фаза на наказателния процес, да бъдат третирани като смекчаващо обстоятелство, изискващо значителна редукция на наложената санкция. Въззивната инстанция е отделила дължимото внимание на заявеното от подсъдимия при трите му разпита от разследващ орган, анализирала го е в съдържателен план, проследила е развитието на позицията му, съобразила е, че самопризнанието е направено едва след като са били събрани всички доказателства, включително и след извършените разпознавания от пострадалите, след което е достигнала до верния извод, че обясненията му не удовлетворяват изискването на ТР № 1/2009 год. на ОСНК – да са спомогнали за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител. Изложеното недвусмислено показва, че не е налице явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и отмерения обем държавна принуда – от друга, поради което не се налага касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. Предвид отсъствието на визираните в жалбата касационни основания съставът на трето наказателно отделение прие, че въззивният съдебен акт е законосъобразен и следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 197/31. 10. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 353/2019 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.