О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№491

гр. София, 28.07.2022 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1525 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ф. В. О., представлявана от адв. М. Й., срещу решение № 10371 от 13.05.2021г. по гр.д .№ 787/2020г. на Софийски апелативен съд, 2 състав, в частта, с която след отмяна на решение № 187 от 23.12.2019г., постановено по т.д. № 88/2019г. на СГС, ТО, 3 състав, е отхвърлен предявеният от касатора против ЗД „Бул Инс” АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимущствени вреди от ПТП за разликата над 12 500 лева до 20 000 лева.
Касаторката излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага съображения, че определеното обезщетение в размер на 15 000 лева е занижено и не съответства на претърпените от нея вреди, като въззивният съд не е обсъдил множеството на травмите и последиците от тях, както и не е отчел лимитите на отговорност на застрахователя по застраховка „ГО, и следователно не е спазил точно съдържащите се в ППВС № 4/1968г. указания. Поддържа, че въззивният съд необосновано е приел за доказано наличието на съпричиняване от нейна страна, въпреки липсата на преки доказателства за това, както и неправилно е определил същото в размер на 50 %. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като формулира следните материалноправни въпроси:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?
2. Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий /признак/ при определяне размера на обезщетението?
3. Доколко и до каква степен съдът при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност”?
4. Може ли изводът за наличие на съпричиняване на вредата да почива на предположения; достатъчно ли е, за да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, да се докаже единствено обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил и не е ползвал предпазен колан, или намаляването на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха били настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан ?
Касаторът твърди, че по първите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 36 от 08.03.2016г. по т.д. № 507/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 78 от 07.05.2013г. по т.д. № 490/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., ППВС № 4/1968г. и ППВС № 17/63г., третият въпрос е решен в противоречие с решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., а четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 144 от 27.12.2016г. по т.д. № 1000/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. и т.7 на ППВС № 17/63г.
Ответникът ЗД „Бул Инс” АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че с оглед влизане в сила на атакувания съдебен акт в осъдителната му част за сумата от 5 000 лева следва да се приеме, че със сила на пресъдено нещо са установени елементите от фактическия състав на чл. 432, ал.1 КЗ - наличие на валидна застраховка по риска „гражданска отговорност“ със застрахователното дружество, в рамките на действие на която е настъпило застрахователното събитие, причиняване на неимуществени вреди на ищците, причинната връзка между противоправното деяние, вредоносния резултат и вината на прекия извършител.
Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвена от вещо лице травматолог, е приел за установено, че вследствие на произшествието ищцата е получила разкъсно-контузна рана в областта на челото вляво, кръвонасядане на дясното бедро и на лявото коляно; след клиничен преглед и изследвания е диагностицирано и навяхване на шията; допълнително при проведеното по повод непреставаща болезненост образно изследване е установено наличие на фрактура в областта на лявата стерноклавикуларна става. Приел е, че при подобен вид счупвания срокът на възстановяване е около 1-2 месеца, като лечението се изразява в обездвижване на крайника; раната на меките черепни обвивки по принцип се обработва хирургично, като заздравява за около 20-25 дни; кръвонасяданията при ищцата са отзвучали за около 10-15 дни, без да останат трайни или постоянни последици за здравето й. Посочил е, че непосредствено след инцидента е била налице болезненост в контузените области, която е отзвучала за посочения възстановителен период. Съобразил е, че в резултат на счупването може да се наблюдава болезненост след приключване на възстановителните процеси при натоварване на крайника и промяна на времето – каквито оплаквания ищцата споделя при извършения личен преглед. Към момента на изготвяне на заключението ищцата е в добро общо физическо състояние, уврежданията не са довели да трайна неработоспособност, а само до временна такава. Посочил е, че според поясненията на вещото лице в открито съдебно заседание фрактурата на лявата става е получена при директен удар в рамото и от там се е получило счупване на ставата в областта между ключицата и гръдната кост.
Въззивният съд е намерил за установено от заключението на комплексната съдебна автотехническа и медицинска експертиза, че констатираните при ищцата травматични увреждания, изразяващи се в разкъсно-контузна рана в областта на челото вляво, кръвонасядане на дясното бедро и на лявото коляно, навяхване на шията и фрактура в областта на лявата стерноклавикуларна става, са получени вследствие на удари с или върху твърди тъпи предмети - навяхването на шията е получено в резултат на първоначалния удар на лекия автомобил отзад, а при последващото движение на автомобила и удара при излизането му от пътното платно са се получили и останалите констатирани увреждания. Приел е за установено, че при ползване на предпазен обезопасителен колан би се предотвратило причиняването на разкъсно контузната рана в областта на челото, при положение, че пострадалата е седяла на предна дясна седалка.
Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаната като свидетел А. Ясенова, майка на ищцата, като ги е ценил при условията на чл.172 от ГПК, и е приел за установено, че след прибирането си от болницата, ищцата започнала да повръща и се оплаквала от силни болки; за период от около два месеца носила шийната яка, като движенията й били силно ограничени – трудно се движила, трудно поддържала тоалета си, рамото също я боляло като вдигала тежки предмети, а главата – като лежала по гръб. Свидетелката ѝ помагала непрекъснато, тъй като ищцата не можела да се къпе, облича и съблича сама. Било я страх да остава сама, нямала пълноценен сън, страх я било да се вози в автомобил, а болките продължили около три месеца. При извършения във въззивната инстанция преразпит свидетелства, че дъщеря ѝ се е возела в автомобила на предната дясна седалка. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелката, че ищцата се возела с поставен колан, тъй като свидетелката няма лични впечатления, а това обстоятелство ѝ е разказано от самата пострадала.
Въззивният съд, съобразявайки Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, е приел, че първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен всички обстоятелства, които са от значение при определяне обезщетението за причинените неимуществени вреди. Съобразил е заключението на съдебно-медицинската експертиза относно претърпените телесни увреждания, проведеното лечение, продължителността на възстановителния период и обстоятелството, че не са налице настъпили усложнения и невъзстановени увреди, както и възрастта на пострадалата, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП - септември 2018 г., лимитите на отговорност и съдебната практика за подобни случаи, и е достигнал до извод, че сумата от 15 000 лева адекватно ще обезщети причинените на ищцата неимуществени вреди.
Въззивният съд е приел за установено от приетите медицински експертизи, личната амбулаторна карта и преразпита на свидетеля, че ищцата е пътувала в автомобила на предната дясна седалка без поставен предпазен колан. Добавил е, че този извод се налага при съобразяване, че констатираните при ищцата травматични увреждания, изразяващи се в разкъсно-контузна рана в областта на челото вляво, кръвонасядане на дясното бедро и на лявото коляно, навяхване на шията и фрактура в областта на лявата стерноклавикуларна става, са получени вследствие на удари с или върху твърди тъпи предмети. Приел е, че ако постадалата е била с поставен колан, то тялото й нямало да е свободно движещо се в купето, като е установено, че при ползване на предпазен обезопасителен колан би се предотвратило причиняването на разкъсно контузната рана в областта на челото, при положение, че пострадалата категорично е седяла на предна дясна седалка. Съобразил е, че според вещото лице травматолог фрактурата на лявата става е получена при директен удар в рамото и в резултат на това се е получило счупване на ставата в областта между ключицата и гръдната кост, т.е. отново причина за тази увреда е пътуването в автомобила без поставен обезопасителен колан. По тези съображения е достигнал до извод, че пострадалата ищеца, пътувайки в автомобила без поставен колан, сама се е поставила в риск и е допринесла съществено за настъпване на вредоносния резултат, като е определил 50 % принос на съпричиняване.
С оглед на така възприетия принос за настъпване на вредите в размер на 50 % въззивният съд е редуцирал определеното обезщетение от 15 000 лева на 7 500 лева, за която сума е приел за основателен предявения иск.
Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Първите три материалноправни въпроса, отнесени към мотивите на въззивния съд, са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, и следователно са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По въпросите обаче не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касаторката ППВС № 4/1968г., както и формираната по реда на чл.290 ГПК постоянна практика на ВКС- решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.
При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил формираната постоянна практика, като, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с тежестта на причиненете на ищцата увреждания, вида и продължителността на проведеното лечение, възрастта на ищцата и настъпилото пълно възстановянане, както и е взел предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Въззивният съд не е излагал съображения, че лимитите на отговорност на застрахователя следва да бъдат изключени, а е съобразил постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., според която те нямат самостоятелно значение, а са индиция за икономическата конюктура в страната към датата на непозволеното увреждане.
Поставеният четвърти материалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия и определянето на размера на съпричиняването. Този въпрос е релевантен за изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика - решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.
При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства, мотивирайки кои от тях кредитира, и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалата ищца, изразяващо се в непоставяне на обезопасителен колан, е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите вреди и обективно е повлияло на обема им. Твърденията на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд във връзка с наличието и степента на съпричиняване на увреждането представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Предвид изложеното, не е осъществена сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не се дължат, тъй като не се претендират и не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10371 от 13.05.2021г. по гр.д .№ 787/2020г. на Софийски апелативен съд, 2 състав.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: