Р Е Ш Е Н И Е № 167 София, 12 декември 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 711/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба, депозирана от подсъдимите Т. Г. и М. Г., чрез защитника им адв. И. А., срещу въззивно решение № 126 от 19.05.2017г., постановено по внохд № 107/2017г. по описа на Апелативен съд - Варна. В жалбата се изтъкват касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, като се правят искания в условията на алтернативност, а именно за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимите или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата, тъй като не са налице сочените в нея касационни основания.Твърди, че въз основа на събрания доказателствен материал, Апелативен съд – Варна е постановил законосъобразен съдебен акт, поради което пледира за оставянето му в сила. Адвокат А., защитник на двамата подсъдими моли за уважаване на касационната жалба по изложенията в нея доводи. Позовава се и акцентира/ като основни/ на оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди, че неоснователно въззивният съд не е възприел възраженията им относно приложението на ДОПК, след като констатациите на експертите, изготвили съдебно-счетоводните експертизи са възприели констатациите на органите по приходите, което води до извод за презюмиране на формална доказателствена сила на ревизионните актове в наказателното производство. Поддържа и направените с жалбата искания. Подсъдимите М. Г. и Т. Г., редовно призовани, не се явяват. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда № 35 от 16.11.2016г., постановена по нохд №228/16г., Окръжен съд - Силистра е признал подсъдимия М. С. Г. за виновен в това, че пред периода 01.01.2008г.- 31.07.2013г. в [населено място], в качеството на управител на [фирма], при условията на продължавано престъпление, е избегнал установяването на данъчни задължения в особено големи размери - 23 686,78лева, като на различни неустановени дати извършил множество продажби на стоки, без да издаде фактура или друг счетоводен документ, като затаил истина в подаваните месечни справки –декларации по ЗДДС, като е допуснал осъществяването на счетоводство в нарушение на изискванията на чл.2 от Закона за счетоводството, поради което и на основание чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.т.2, 3 и 5, вр. чл.26, ал1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години,като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението за срок от пет години. Подсъдимият М. Г. е бил признат за виновен и в това, че пред периода 01.01.2009г. – 30.04.2013г. в [населено място], в качеството му на управител на [фирма], при условията на продължавано престъпление, като извършител е избегнал плащането на данъчни задължения в големи размери 8 513,70лева, като затаил истината-не е декларирал пълния размер на получените от него доходи през финансовите 2008г., 2009г., 2010г., 2011г. и 2012г., в подадени годишни декларации по чл.50 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица, поради което и на основание чл.255, ал.1, т.2, вр. чл.26, ал.1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и глоба в размер на 1000лева, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода за срок от три години. На основание чл.23 от НК, съдът е определил едно общо и най-тежко наказание, а именно лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на 1000лева. На основание чл.66 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от пет години. На основание чл.25, вр. чл.23 от НК съдът е групирал определените на подсъдимия по-горе наказания с наказанието наложено по нохд № 296/13г. по описа на ОС-Силистра, като е наложил най-тежкото наказание, а именно лишаване от свобода за срок от три години, чието изпълнение е отложил на основание чл.66 от НК за срок от пет години и е присъединил наказанието глоба в размер на пет хиляда лева. С горепосочената присъда подсъдимата Т. Г. Г. е била призната за виновна в това, че пред периода 01.01.2008г. – 30.04.2013г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като извършител е избегнала плащането на данъчни задължения в големи размери 10 691,98лева, като не е подала годишни данъчни декларации по чл.50 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица за придобити доходи през финансовите 2007г., 2008г., 2009г., 2010г., 2011г. и 2012г., поради което и на основание чл.255, ал.1, т.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и глоба в размер на 1000лева, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода за срок от три години. В тежест на подсъдимите са били възложен направените по делото разноски. С въззивно решение № 126 от 19.05.2017г., постановено по внохд №107/17г., Апелативен съд – Варна е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда по отношение на подсъдимия М. Г., относно деянието по чл.225, ал.1, т.2, вр. чл.26, ал.1 от НК, като я е отменил в частта, с която е определено качеството му на управител на [фирма], както и относно периода на извършване на деянието от “01.01.2009г. до 30.04.2013г.“ на 29.04. 2009г. - 29.04.2013г. Касационната жалба на двамата подсъдими е допустима, но неоснователна. В нея се сочат касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, но независимо от диференцирането на доводите и подкрепящата ги аргументация, могат да бъдат изведени оплаквания само за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон. Твърденията на касаторите биха могли да се систематизират в такива за допуснати нарушения при изготвяне на обвинителния акт, при оценката на доказателствата и доказателствените източници, както и относно липсата на отговори във въззивното решение на доводите на страните. Следва обаче да се посочи, че тези твърдения са лишени от конкретика/с изключение на тези, касаещи ревизионното производство/, релевирани са общо и аргументирани в принципен аспект. Това води и до ограничения в касационна проверка, която следва да бъде извършена от настоящия състав. Касационната инстанция намира за неоснователни всички твърдения на подсъдимите и защитата им за допуснати съществени процесуални нарушения. По отношение на допуснати нарушения при изготвяне на обвинителния акт: В обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът задължително трябва да посочи фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемото лице в осъществяването му, като по този начин се поставят основните рамки на предмета на доказване, в чиито граници се осъществява правото на защита. Чрез обвинителния акт прокурорът развива в пълнота своята обвинителна теза пред решаващия съдебен орган, като в настоящия случай обвинителният акт е съответен на изискванията за съдържанието му, посочени в чл.246 от НПК. Съгласно Тълкувателно решение №2/2002г. на ОСНК, постановено по тълкувателно дело № 2/2002г. в обстоятелствената част на обвинителния акт задължително трябва да бъдат посочени всички факти, които обуславят съставомерните признаци на престъплението и участието на обвиняемия в извършването му. Прокуратурата в обвинителния акт по настоящото дело/в обстоятелствената му част/ е формулирала ясно и точно фактическо обвинение, срещу което подсъдимите са се защитавали и въз основа на което тя е направила своите правни изводи, досежно квалификацията на деянията. Горното обуславя извод за неоснователност на твърденията на касаторите за допуснати процесуални нарушения при изготвяне на обвинителния акт. Относно мотивираността на съдебния акт: Съдебният акт, постановен от въззивната инстанция е решение, като изискванията относно съдържанието на този акт са визирани в разпоредбата на чл.339, ал.1 и 2 от НПК. Действително въззивният съд е могъл да бъде по-задълбочен и прецизен в изложението си, включително и при отговорите на възраженията, направени от подсъдимите с въззивните им жалби. Независимо от това в случая не сме изправени пред хипотезата на непълнота и неяснота на мотивите, която да ограничава възможността за проверка начина на формиране на вътрешното убеждение на съда. Въззивното решение е съответно от към съдържание на изискванията, визирани в посочените по-горе текстове. Без да се променят горните констатации, може да се каже, че като цяло в дейността си по мотивиране на съдебния акт, апелативният съд се е ограничил с екзистенциалния минимум/независимо от обема на решението/, който обаче е в рамките на законовите изисквания. Относно твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата и доказателствените източници: Оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В случая, инстанциите по същество са събрали възможния обем от доказателства, като същите са оценили при спазване изискванията на НПК и не са допуснали нарушения на разпоредбите на чл.13 и чл.107 от НПК. Не се констатира въззивната инстанция да е нарушила и принципа за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, закрепен в чл.14 от НПК. Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на апелативния съд да установи по надлежен ред фактите, подлежащите на доказване. Приетата фактическа обстановка е резултат от вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства и използване надлежни способи за доказване. В правомощията на решаващите инстанции и в частност на въззивната е преценката за обема и вида доказателства, които да бъдат събрани, както и кои доказателствени средства да бъдат използвани в тази й деятелност. Независимо от това тази преценка не е субективна, а следва да е обусловена от обстоятелствата, включващи се в предмета на доказване, доказателствата да допринасят за тяхното изясняване и да са установени по реда, предвиден в НПК. В случая въззивната инстанция не е направила систематизиран самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност. Фрагментарно такъв е извършен при отразяване на фактическата обстановка, правните изводи, отговорите на възраженията в жалбите. За безспорната и категорична установеност на фактическите положения, съдът обобщено се е позовал на събраните гласни и писмени доказателства. Това обаче не изключва възможността за проследяване начина, по който е формирано вътрешното убеждение на въззивната инстанция. Неоснователно е възражението за “презумирана формална доказателствена сила на ДРА”. В тази връзка от значение е да се посочи следното: на първо място, извършването на данъчна ревизия и издаването на данъчно-ревизионен акт, не е предпоставка за определяне на данъчното задължение по чл.255 от НК, поради което правилно за целите на наказателното производство са били назначени още на досъдебното производство съдебно-счетоводни експертизи, които са изготвени от вещите лица след запознаване с всички материали по делото; на второ място с измененията в НПК – ДВ, бр.63 от 2017г., и по-точно в разпоредбата на чл.127, ал.1 ревизионните актове, с които са установени данъчни задължения са включени сред видовете писмени доказателствени средства, поради което тяхното ценене като доказателствен източник, наред с останалите вече не е процесуално нарушение. Същественото в настоящия случай е, че постановените от решаващите съдилища актове не се основават само на данните от ревизионните актове/чл.127, ал.2 от НПК/. Неоснователни са твърденията на защитата за неправилно отхвърляне на направени от нея възражения относно ревизионното производство, проведено по ДОПК. Обективната истина в наказателното производство се разкрива единствено и само по реда и със средствата, предвидени в НПК, поради което е недопустимо позоваването на доказателства, събрани извън тази установеност. В обобщение на горното следва, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като не са допуснати съществени процесуални нарушения. При вярно приети фактически положения, изводими от доказателствената съвкупност и установяващи по несъмнен начин механизма на извършване на деянията и авторството на подсъдимите, съдилищата са направили и правилни правни изводи. Предвид всичко гореизложено, настоящият състав на касационния съд намира, жалбата на двамата подсъдими за неоснователна, поради което въззивното решение на Апелативен съд-Варна следва да се остави в сила. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 126 от 19.05.2017г., постановено по внохд № 107/17г. по описа на Апелативен съд - Варна. Решението не подлежи на обжалване и протест. Председател: Членове: