Р Е Ш Е Н И Е № 122 гр. София, 28.05.2018 година Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май, 2018 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора от ВКП ДОЛАПЧИЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.412/18 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №24/03.11.17 г., постановена от ОС-Сливен /СлОС/ по Н.Д.402/17 г., подсъдимият С. П. С. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.115 вр.чл.18,ал.1 НК и вр.чл.58,б.А вр. чл.55, ал.1,т.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години, което е постановено да се изтърпи при първоначален общ режим. Зачетено е задържането на лицето. Тази присъда е потвърдена с решение №14/02.03.18 г.,постановено от АС-Бургас /БАС/ по В.Н.Д.307/17 г. Срещу съдебния акт е постъпила касационна жалба, в която може да се приеме, че са релевирани трите касационни основания по чл.348,ал.1 НК. Иска се отмяна на решението на БАС, а в първата част на жалбата- и на присъдата на СлОС и връщане на делото за ново разглеждане или изменение на решението, намаляване на наложеното на С. наказание и прилагане разпоредбата на чл.66 НК. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея аргументи. Основното им искане се фокусира върху необходимостта от приложение института на условното осъждане. Представителят на ВКП намира,че решението следва да бъде оставено в сила. Частният обвинител и неговият повереник, редовно призовани,не се явяват и не заявяват становище. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изложеното в нея, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на доводите,които могат да бъдат обсъдени понастоящем, този съд се счита задължен да даде определени пояснения, вземайки повод от изложението по сезиращата го касационна жалба. Видно от същото, то е почти буквално повторение на въззивната жалба срещу присъдата на първостепенния съд. Това се отнася както до доводите по същество, които търпят ограничения с оглед спецификите на касационната проверка, така и до претенциите по отношение на това какви са пороците на съответния съдебен акт. В част от жалбата той се сочи като присъда на СлОС, докато предмет на касационна ревизия е решението на БАС. Поредно доказателство за преписа на въззивната жалба е изписването в края на касационната такава, че към момента на изготвянето й не били готови мотивите към атакуваната присъда /става дума за решение на второстепенния съд, обжалвано след получаването му, сиреч, мотивите са ясни/ и посочване на обстоятелството,че тази страна ще се ползва от събраните доказателства- ерго, не настоява за събиране на нови, което пък е невъзможно пред ВКС при първо разглеждане на делото пред него,каквото е настоящото такова. Иска се освен това върховната съдебна инстанция по наказателни дела да упражни правомощията си по чл.357,ал.1,т.4 НПК или алтернативно това по чл.337, ал.1,т.1 НПК и или след отмяна да върне делото за ново разглеждане, или да измени решението,като намали наложеното на касатора наказание. Разпоредбата на чл.357 НПК се отнася до действията на прокурора по глава 24 НПК „Бързо производство”. Очевидно става дума за техническа грешка и вероятно се има предвид нормата на чл.337,ал.1,т.4 НПК, без да се обсъжда дали тя е относима към настоящото производство,доколкото визира прилагане на текстовете на чл.78 и 78 А НК. По-важно е, че чл.337 НПК винаги касае въззивен, а не касационен съд. И тъй като процесното производство се разглежда за първи пред ВКС, не може да се разсъждава и на плоскостта на потенциални доводи от страна на защитата във връзка с приложение на правомощията от настоящия съдебен състав на нормата на постановките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК. Всъщност, казаното е продукт именно на посочения вече препис на въззивната жалба, претенциите по която са относими към БАС, а не и към върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела,която се явява съд по правото. Ето защо последната ще се произнесе само по допустимите в рамките на границите на своята проверка обстоятелства, като при това отнесе въздигнатите доводи към въззивното решение. Жалбата е несъстоятелна. На първо място, твърди се,че решаващата инстанция не е кредитирала изцяло обясненията на подсъдимия, депозирани в съдебно заседание пред СлОС, които според страната са единствените,които точно и ясно разкриват обективната истина. Посочва се,че съдилищата са се доверили само на обясненията на пострадалите, а не на обясненията и на останалите свидетели. По този начин се отчита нарушение на нормата на чл.84,ал.1 и 2 НПК, съгласно която доказателствата се установяват и събират по начин и при условията, установени в НПК. Като се пренебрегнат обстоятелствата,че свидетелите дават показания, а не обяснения; че пострадалият в този процес е само един, а не няколко; както и че разпоредбата на чл.84 НПК се отнася за лицата,които могат да участват в наказателния процес като граждански ищци и по-вероятно е защитата да е имала предвид разпоредбата на чл.13,ал.2 НПК, предвид съдържанието на изложеното от нея, този съд не съзира допуснато нарушение на процесуалните правила при доказателственото обезпечаване на обективната истина. Контролираният съд подробно е дал разяснения на кои доказателствени източници обляга своите изводи, стоящи в основата на приетата фактология по престъпната деятелност, и защо. Внимателно са съпоставени различните от обясненията на касатора и показанията на потърпевшия гласни доказателствени средства и са преценени не само в светлината на близост или не на депозиралите ги с тези лица свидетели, а и предвид цялостното развитие на ситуацията и обективните експертни находки. Липсват неглижиране, непълно обсъждане или приемане на доказателствата извън тяхното действително съдържание. В този смисъл претенцията за необлягане на крайните изводи единствено на депозираното от подсъдимия не може да бъде удовлетворена не само поради факта,че обуславя оплакване за необоснованост, която не е касационно основание, а и защото не отговаря на процесуалната действителност. На второ място, в касационната жалба се разисква въпросът за неустановяване по категоричен начин на мотива, на приетия от съда пряк умисъл,както и на точния механизъм на извършване на престъплението. Настоява се,че видно от обстоятелствената част на обвинителния акт, преследваната цел не е свързана с настъпилия съставомерен резултат. В този смисъл се твърди,че присъдата на СлОС почива на недоказани факти и на предположения. Като оставим настрана,че цитираните изявления в изключителна степен касаят собствена преценка на доказателствените материали от обжалващата страна, извеждаща недоказаност, без да се отправя конкретен упрек към решаващата втора инстанция за допуснато от нея процедурно нарушение, което да е рефлектирало върху взетото крайно решение, ВКС не намира,че е оправомощен да упражни намеса в аналитичната дейност на БАС. Същата е процедурно изрядно опредметена. Отразени са доводи защо провокацията на пострадалия се счита за прекратена и е ясно,че в крайна сметка неговото поведение стои в основата на предприетите от подсъдимия действия, макар и последните да могат да бъдат отнесени към подражателни такива заради менталния статус на същия. Формулирани са задълбочени аргументи откъде изхожда съдът,за да обоснове наличието на пряк умисъл при причиняване на процесното увреждане и този механизъм не буди съмнение. Единственото обстоятелство,което тази инстанция счита,че следва да обсъди, е доколко фактологията по обстоятелствената част на обвинителния акт е намерила възпроизвеждане в мотивите на СлОС и БАС и дали не се е стигнало до съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението /в светлината на възражението за изписана в обвинителния инструмент различна цел на дееца/. Внимателният прочит в цитираната насока установява, че възприетата от съда фактическа обстановка не е идентична с описаната в обстоятелствената част на обвинителния акт, която е словно доста пестелива. Това разширяване се дължи на адекватното попълване на всички факти като резултат от прецизен анализ на събраните в хода на проведеното съдебно следствие доказателства. Поведението на касатора несъмнено е оценено в негова полза, с оглед възприетите действия на самия потърпевш. Не са намерени за налични някакви прояви на С.,които да разширяват полето на поведение, за което той не е имал процесуална възможност да се защитава. На трето място, най-важното оплакване е такова за явна несправедливост на наложеното наказание. В тази насока най-напред в жалбата е уточнено, ефективното наказание лишаване от свобода се налагало при изключително тежки престъпления, според трайната съдебна практика, когато не могат да се изпълнят целите,заложени в разпоредбата на чл.36 НК. ВКС не е в състояние по принцип да се съгласи с лансираната теза. И това е така, тъй като и теорията, и съдебната практика никога не са предлагали подобен прочит на закона, предвид нормата на чл.66 НК. Все пак, за наличието на потенциална възможност да се разсъждава на плоскостта на изключване на обстоятелството наложеното наказание лишаване от свобода да бъде изтърпяно ефективно, се изисква определеното такова да не е повече от три години. Освен това начинът на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода следва да се поставя, едва след като се приложат вярно правилата за неговото индивидуализиране. В конкретния казус на касатора е определено наказание лишаване от свобода за срок от пет години- за престъпление убийство. Иначе казано, доколкото се касае за опит и съобразявайки всичките негови специфики, решаващата първа инстанция е приложила разпоредбата на чл.58,б.А НК и вр.чл.55,ал.1,т.1 НК е минала под минимума на наказанието лишаване от свобода, визиран в санкционната част на материалноправната норма на чл.115 НК, с една втора. Така че не може да се говори, че наложеното наказание е завишено с оглед правната квалификация на деянието. БАС не се е концентрирал върху възпроизвеждане на обстоятелствата, от които произтичат изводите за налагане на съответно наказание. Той е споделил казаното от СлОС. Преценено е,че отмереното наказание отговаря на степента на обществена опасност на деянието и дееца. Именно понеже е направена преценка за незавишена степен на обществена опасност на извършителя-не е агресивен и е предизвикан от самия пострадал, наложеното му наказание е пет години лишаване от свобода. Това,наред с безусловно приетата липса на осъждания, рефлектирала върху обмисляната преценка, е взето предвид от решаващите съдилища и не отговаря на процесуалната действителност оплакването в жалбата, че те не са отчетени. В този смисъл решението на БАС не се нуждае от изменение поради необходимостта наложеното наказание да бъде коригирано в посока на негово занижаване. При това положение е безсмислено да се разсъждава за приложение на института на условното осъждане, което е крайната цел на обжалването на решението. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №14/02.03.18 г.,постановено от АС-Бургас по В.Н.Д.307/17 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/