Р Е Ш Е Н И Е № 180 Гр.София, 09.12.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември, 2020 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ КОЛЕВА При участието на секретаря Рангелова В присъствието на прокурора от ВКП Долапчиев изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.834/20 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №36/20.02.20 г.,постановена от Градски съд-София /СГС/, НО,5 състав, по Н.Д.2674/19 г., подсъдимият А. И. Б. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.115 вр.чл.18,ал.1 НК и вр.чл.58, б.А вр.чл.55,ал.1,т.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, търпимо при първоначален общ режим. На основание чл.40, ал.4 НК е отсъдено по време на изтърпяване на наказанието спрямо Б. да се полагат съответни медицински грижи. С решение №220/08.07.20 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 6 състав, по В.Н.Д.519/20 г.,цитираната присъда е изменена с отмяна на приложението на чл.58,б.А НК. В останалата част е потвърдена. Срещу този съдебен акт е постъпила жалба от подсъдимия чрез неговия служебен защитник, в която са посочени касационните основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се решението да бъде отменено и делото-да бъде върнато за ново разглеждане без участието на частен обвинител и повереник. Алтернативно се настоява за преквалифициране на деянието с приемане на осъществена лека телесна повреда, за която да бъде наложено съответно наказание при условията на чл.66,ал.1 НК; или да бъде намалено наложеното наказание по актуалната квалификация и се приложи институтът на условното осъждане. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с изложените в нея доводи. Представителят на ВКП настоява решението да бъде оставено в сила. Частният обвинител и неговият повереник, редовно призовани, не се явяват и не заявяват становище. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изведените в нея доводи и искания, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Прочитът на сезиращия настоящата инстанция процесуален документ навежда на ясен извод, че голяма част от аргументацията за твърдяно присъствие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК-нарушение на закона, в същината си съдържа оплаквания, очертаващи основанието по чл.348,ал.1,т.2 НПК. Това е така, доколкото разпоредбата на чл.348,ал.2 НПК несъмнено установява, че при касационен повод като сочения става дума за престъпване на материалния закон, а не на процесуалния такъв. Въпреки това повечето възражения касаят доказателствената преценка на решаващата втора инстанция не само с оглед твърдяно неприсъствие на доказателства за наличен опит за убийство, но и поради липса на доказателствени материали за това деецът въобще да е осъществил инкриминираното му деяние в авторски аспект. Като оставим настрана формулираните в жалбата доводи за необоснованост, която не е касационно основание и е относима към съдилищата по същество /отговарящи за извеждането на фактите/, ВКС ще подходи към обсъждане на охарактеризирани като допустими възражения, активиращи разглеждане на делото пред него, подчинявайки ги на вярното касационно основание. Най-напред трябва да бъде даден отговор на оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила чрез конституиране от първата инстанция на частен обвинител, оттеглил своя предходно даден отказ за установяване като страна по делото /респективно за участие на негови повереник/. Това е важно, доколкото при съзиране на действително нарушение в този смисъл, би се стигнало до разсъждения за необходимост от отмяна и на първоинстанционната присъда, след отмяна на потвърждаващото я в тази част второинстанционно решение, независимо от всички други посочени пороци на атакувания съдебен акт. Отделен е въпросът, че макар да се предявява искане в подобна насока, което е и първото такова по жалбата, в нея не се споменава нуждата от отмяна на присъдата на СГС в случай, че бъде уважен аргументът за допуснат флагрантен процедурен порок от решаващия първоинстанционен съд в искания аспект. Всъщност, соченото възражение е било представено и пред САС. На стр.4 и 5 от решението е изведен подробен отговор относно несъстоятелността му. Пред тази инстанция не се въвеждат аргументи в противовес на казаното, които при това да бъдат защитени надлежно, а просто се повтаря заявената теза. И ВКС, също както и контролираният съд, намира, че до самото разпоредително заседание на СГС, проведено на 24.10.19 г., пострадалият е можел да заема различни позиции относно желанието си или не да бъде конституиран като акцесорна страна. Третираният от защитата отказ е депозиран устно на 18.07.19 г., когато не е проведено разпоредително заседание в същински смисъл. Но именно в първото посочено съдебно заседание е решен въпросът с неговата претенция, предявена в писмена молба от 30.07.19 г. Процесуалната действителност, очертаваща отклонение от безпроблемното традиционно протичане на първоинстационното производство, предвид необходимостта от изясняване на психическия статус на касатора и годността му да участва в съдебната фаза на процеса, не води до заключение, различно от това, че именно проведеното на 24.10.19 г. съдебно заседание пред СГС е единственото разпоредително такова по смисъла на чл.248 НПК и в него е следвало да има произнасяне по конституиране на страни в производството /ал.2 на цитирания законов текст/,както е и станало по молбата на потърпевшия. Върховната съдебна инстанция по наказателни дела изцяло се солидаризира с приетото от ревизирания съд. Не по-различно е положението и с оплакванията, които могат да бъдат охарактеризирани като незаконосъобразна доказателствена интерпретация, извеждаща фактологията по престъпното деяние и направения извод, че подсъдимият е негов автор. САС е отразил подробно отношението си към ценимите доказателства и при взаимното им отнасяне и спазване на процедурните и логически правила, е стъпил на сигурна база, за да изведе заключението по фактическите положения на престъпната деятелност, осъществена точно от касатора. Не отговаря на процесуалната реалност укорът към решаващата втора инстанция, че единствено потърпевшият е този, върху чиито показания е постановена осъдителната присъда. И най-простият прочит на атакуваното решение не подкрепя лансираната теза. Няма никакво основание да се приеме, че САС е подходил предположително по съставомерните въпроси и по този начин е нарушил процесуалния закон. Все в контекста на обсъжданото се оспорва разпознаването като процесуално-следствено действие, проведено в хода на досъдебното производство. Твърди се, че в крайна сметка този способ на доказване е реално експлоатируем само спрямо вуйчото на пострадалия, свидетеля Д.. На стр.9 и 10 от решението въззивната инстанция пространно е отразила становището си както относно годността на всички проведени разпознавания, така и относно изводимата от тях релевантна за производството доказателствена информация. Пред този съд не се поставят въпроси за процедурна некачественост на съдебната преценка и не се сочи конкретика, върху която ВКС да стъпи, за да разсъждава по-нататък. Затова, доколкото споделя казаното от контролирания съдебен състав и доколкото не се съзират проблеми, водещи до нуждата от обезателно произнасяне на висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела, няма да се отделя повече мотивно внимание. По-нататък, според изтъкнатото в жалбата, въззивният съд бил приел, че служител в магазина, в който е извършено престъплението, е компетентен да изготвя веществено доказателствено средство /ВДС/ за нуждите на НПК, което не се схожда с изискванията на чл.126 НПК. Това е съобщено в светлината на имплицитно прокарваната пред ВКС позиция, че съдът не може да използва в съдържателен план иззетите от процесния супермаркет записи от охранителна камера, установяващи обстоятелства, очертани от предмета на доказване по чл.102 НПК. Допълнителни пояснения, които да се противопоставят на изразената от САС теза, закрепена на стр.11 и 12 от решението, липсват. Ето защо настоящата инстанция ще отбележи, че се солидаризира с казаното от второстепенния съдебен състав. Желае само да отбележи, че последният далеч не е приел изследваният по същество запис да представлява ВДС, т.е., да е изготвен за нуждите на самия процес. Напротив, съвсем на място в мотивите е обяснено, че снимките от видеокамери имат качеството на предмети, носещи върху себе си следи от местопрестъплението, поради което могат да бъдат доказателствен източник. Записите /фото, кино, видео и т.н., т.нар.случайни записи/ се охарактеризират като веществено доказателство по смисъла на чл.109, ал.1 НПК, с всички произхождащи в тази връзка последици, в случай на неустановяване по съответен доказателствен начин на манипулация спрямо тях. Те не са веществени доказателствени средства, за които да се прилага регламентацията на чл.125 и сл.от процесуалния закон. Наред с казаното, правилно годността е преценявана и на плоскостта на указаното за посещаващите обекта хора видеонаблюдение, както и провеждането му при спазване на нормата на чл.32,ал.2 от Конституцията на РБ. По отношение на приложението на материалното право основното оплакване в жалбата може да бъде охарактеризирано като неприсъствие на доказателства, определящи извършеното от подсъдимия като опит за убийство. Поради това в крайна сметка едно от исканията по приложение на правомощията на касационната инстанция е да измени атакуваното решение и да намери, че е осъществена лека телесна повреда, в каквато връзка да осъди касатора /очевидно се приема, че поне пострадалият в качеството му на частен обвинител настоява за осъждане по вменените фактически обстоятелства за реално причинената телесна увреда, предвид нуждата от съобразяване с разпоредбата на чл.287,ал.5 НПК/. Пред ВКС са повторени аргументите, развити пред САС. Те са получили задълбочен отговор на стр.12 и 13 от обжалваното решение. Без да се държи сметка за същия и да й се противопостави в процедурен аспект, защитата лансира отново тезата, подкрепена от личен анализ на това какво би било опит за убийство, непокриващо се според жалбоподателя с процесната фактология. ВКС намира възражението за несъстоятелно. Няма съмнение, че реално причиненото увреждане на пострадалия е леко, извън случаите на чл.128 и 129 НК. Но също така няма съмнение, че конкретното поведение при осъществяване на деянието е обективирало оформените в съзнанието на касатора представи. САС е преценил действията на Б. по проследяване на потърпевшия от трамвая до магазина за хранителни стоки, преследването му вътре в търговския обект, нанесения удар- изненадващо, от близко разстояние, с предмет с режеща повърхност, насочен към жизненоважен орган-врата. Само поведението на самия потърпевш е осуетило постигането на крайната цел- лишаване на самия него от живот. По мнение на тази инстанция освен казаното, за формирания пряк умисъл за убийство говорят и действията на дееца след нанасяне на процесното увреждане, приети за установени по фактологията по престъпната деятелност от страна на въззивния съд. „Пострадалият побягнал към вътрешността на магазина, но подсъдимият го последвал, държейки ножа в ръка с вдигнато нагоре острие“-стр.6 от решението долу. Присъствието на други хора го е отклонило от изпълнение на набелязаната цел. Несъмнено комплексът от обстоятелства насочва на вярно възприемане на извършен опит за убийство по смисъла на чл.18,ал.1 НК /според ВКС той е по-скоро довършен, отколкото недовършен, както е обвинението по обвинителния инструмент; това няма някакво практическо значение в случая и не се маркира от никоя страна/. В контекста на изложеното дотук по вярното приложение на процедурата и на материалния закон, във връзка с претенциите за явна несправедливост на наложеното наказание няма да бъдат обсъждани оплакванията, обусловени от тезата за изведена степен на обществена опасност при невярно приемане на извършен опит за убийство. Що се касае до останалите съображения, трябва да се заяви, че въззивната инстанция е изложила надлежна аргументация относно индивидуализацията на наказанието, облягайки се и на обстоятелствата, приети от СГС. Основателно е стигнала до извода за необходимост от приложение на нормата на чл.55 НК, както е сторил и долустепенният съд. Обсъдени са всички относими към определяне на наказанието обстоятелства и е наложено лишаване от свобода за срок от три години, което съвсем не е „продължително въдворяване в затвор“, както се заявява в касационната жалба. Няма място за разсъждения на плоскостта на несъблюдаване разпоредбата на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Всякакво намаляване на наложеното наказание би довело до необосновано толериране на неправомерното поведение на подсъдимия по умишленото засягане на чуждия телесен интегритет. И на последно място, САС е отразил аргументи за липсата на основание за прилагане на института на условното осъждане, с които поначало ВКС се съгласява. Той не може да търпи упрек са схематичност на изложението, каквато не се съдържа и по отношение на несъзираната от защитата агресия у дееца, която дава право да се дири приложение на чл.66 НК. Преценката на съда е обстоятелствено разяснена и не се характеризира с наличие на касационното обстоятелство по чл.348,ал.5,т.2,пр.2 вр.ал.1,т.3 НПК. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №220/08.07.20 г.,постановено от АС-София, НО, 6 състав, по В.Н.Д.519/20 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/