4 Решение по т.д.№ 2195/19 год. на ВКС-Търговска колегия, І т.о. 15 Р Е Ш Е Н И Е № 132 София, 13.01. 2021 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и двадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Кристияна Генковска Мадлена Желева при участието на секретаря Петя Петрова, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д.№ 2195 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. М. М., срещу тази част от Решение № 22 от 01.04.2019 год. по т.д.№ 17/2017 год. на Апелативен съд – Бургас (БАС), с която е отменено частично Решение № 321/23.10.2018 год. по т.д.№ 398/2017 год. на Окръжен съд-Бургас (БОС) и е признато за установено по предявените от ,,Банка ДСК“ ЕАД искове с правно основание чл.422 ГПК, че съществуват вземания на ,,Банка ДСК“ ЕАД срещу С. М. М. както следва: за сумата 63084.85 евро, представляваща дължима главница по договор за банков кредит от 15.11.2004 год. за покупка на недвижим имот; за сумата от 54160.69 евро - договорна лихва за периода 24.09.2010 год. – 29.09.2016 год.; за сумата от 2169.03 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на 3% лихвена надбавка върху частта на просрочените вноски, за периода от 20.06.2010 год. до 28.09.2016 год., съгласно т.20.1. от Общите условия на Допълнителното споразумение от 20.11.2009 год. към Договора за кредит, и за сумата от 1315.41 евро, представляваща обезщетение за забава, съгласно т.20.2. от Общите условия на Допълнителното Споразумение от 20.11.2009 год. към Договора за кредит, представляващо 10% лихвена надбавка върху частта на просрочените вноски за периода от 29.09.2016 год. до 13.12.2016 год., както и в размер на законната лихва върху главницата от 63084.85 евро, считано от 14.12.2016 год. до окончателното изплащане на задълженията, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение № 4446/15.12.2016 год. и изпълнителен лист от 15.12.2016 год., издадени по ч.гр.д.№ 7977/2016 год. на Районен съд- Бургас. Твърдението по касационната жалба е, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено в нарушение на чл.299 ал.1 и ал.2 ГПК. На първо място се поддържа, че е налице пълен идентитет между претенциите по чл.422 ал.1 ГПК - предмет на настоящото дело и претенциите за главница, договорна лихва, санкционна лихва и законна лихва по процесния договор за кредит, отхвърлени с влязло в сила Решение № 297/30.09.2014 год. по т.д.№ 85/2013 год. на БОС. Евентуалното твърдение е, че е налице идентитет по отношение на вноските с настъпил падеж към датата на формиране на сила на пресъдено нещо (СПН) по първото дело, респ. съществуването на тези вземания е отречено със СПН. Съдържат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - нарушение на чл.299 ал.1 ГПК; неоснователно отхвърляне на доказателствено искане за прилагане на т.д.№ 85/2013 год. по описа на ОС-Бургас; необсъждане на всички доводи и възражения на ответника и разместване на доказателствената тежест в процеса/; нарушение на материалния закон (чл.110, чл.111, чл.116, б.“б“ и б.“в“ ЗЗД и чл.422, ал.3 ГПК във връзка с направеното възражение за изтекла погасителна давност) и необоснованост. Касаторът счита за необосновани изводите на въззивния съд за предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит, като поддържа твърдението, че предсрочната изискуемост е настъпила в по-ранен момент, респ. вземанията са погасени по давност. Твърди, че са незаконосъобразни изводите на съда и по отношение на възраженията му за наличие на неравноправни клаузи в договора (чл.6) и недействителност на клаузите в допълнителното споразумение, допускащи анатоцизъм (капитализация на лихви към главница и начисляване на лихви върху новосформираната главница). Искането му е за обезсилване на решението или евентуалната му отмяна и отхвърляне на предявените искове. Ответникът по касация „Банка ДСК“ ЕАД изразява становище за неоснователност на жалбата. Факултативният касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.2 предл.2 ГПК - проверка за вероятна недопустимост Като взе предвид становищата на страните и на основание чл.290 ал.2 ГПК извърши проверка на заявените основания за касиране на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия , състав на І т.о. приема следното: Предявени са по реда на чл.422 ал.1 ГПК искове за установяване съществуване на вземания на „Банка ДСК”ЕАД срещу С. М., произтичащи от сключен на 15.11.2004 год. договор за банков кредит за придобиване на недвижим имот, обезпечен с ипотека върху имота и допълнително споразумение към него от 20.11.2009 год., договорни лихви върху главницата и обезщетение за забава при плащането. Сумата е в общ размер от 126019.94 евро, от които 67482.97 евро – главница по договора от 15.11.2004 год., ведно със законната лихва върху главницата от 14.12.2016 год. до изплащането й; 54382.50 евро – договорна лихва за периода 24.09.2010 год. - 13.12.2016 год.; 3575.28 евро – обезщетение за забава, формирано като сбор от обезщетение, представляващо 3% лихвена надбавка върху част от вноската, представляваща главница в размер на 2169.03 евро за периода от 20.06.2010 год. до 28.09.2016 год. по т.20.1. от общите условия към договора и обезщетение, представляващо 10% лихвена надбавка върху частта от непогасената главница в размер на 1406.25 евро за периода от 29.09.2016 год. до 13.12.2016 год. по т.20.2. от общите условия към договора. За тези вземания по реда на чл.417 ГПК е издадена Заповед № 4446 от 15.12.2016 год. и изпълнителен лист № 5969 от 15.12.2016 год. по ч.гр.д.№ 7977/2016 год. на РС-Бургас. Твърдението на ищеца-кредитор е, че последното редовно плащане по договора е извършено на 20.05.2010 год. Твърди, че са настъпили условията за превръщане на кредита в предсрочно изискуем съгласно т.20.2. от раздел VІІ „Отговорност и санкции“ от Общите условия на допълнително споразумение от 20.11.2009 год., като с нотариална покана, връчена на длъжника на 08.07.2016 год., е упражнил правото си да обяви вземанията по договора за предсрочно изискуеми. Първоинстанционният Бургаски окръжен съд е отхвърлил предявените искове изцяло. За да отмени първоинстанционното решение и уважи частично исковете, въззивният съд и счел за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на производството, поради наличие на предпоставките по чл.299 ал.1 ГПК - влязлото в сила решението по т.д.№ 85/2013 год. по описа на ОС-Бургас. Съставът на БАС е мотивирал решението си с това, че в предходното производство искове са отхвърлени изцяло по съображения за неизискуемост на вземанията. Съгласно чл.422, ал.5 ГПК в тези случаи не се издава обратен изпълнителен лист по правилата на чл.245 ал.3 ГПК, именно с оглед обективните предели на СПН, които във връзка с предявения установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК се отнасят само до наличието на предпоставките по т.18 от ТР № 4/ 18.06.2014 год. на ВКС по тълк.д. № 4/2013 год., ОСГТК и правото на кредитора да пристъпи към изпълнение, но не и относно съществуването на задълженията на длъжника по договора за кредит. Приел е за установено, че на 15.11.2004 год. между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот в размер на 80 000 евро, със срок на издължаване 180 месеца при гратисен период от 12 месеца, на равни месечни вноски, като са договорени начина на промяна на възнаградителната лихва (чл.6) и условията за обявяване на предсрочна изискуемост. Към момента на сключване на договора възнаградителната лихва е 12.45 %. Кредитът е изцяло усвоен на 03.12.2004 год. С допълнително споразумение от м.ноември 2009 год. страните са се договорили, че дългът към датата на сключване на споразумението е 66 058.82 евро, от които остатък по главницата – 61082.40 евро, дължима редовна лихва – 4584.29 евро, наказателна лихва – 392.13. евро, от която кредиторът се отказва и същата се сторнира, както и дължими такси от 30 евро. Постигнато е съгласие кредитополучателят да внесе сумата 1026.69 евро, да му се предостави гратисен период от 12 месеца, през който дължи само част от месечната лихва по погасителния план – 348.62 евро, а непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата. Предвидено е, че при обявяване на кредита за предсрочно изискуем капитализацията отпада, считано от датата на предсрочната изискуемост и капитализираната сума се счита отново за дължима лихва (чл.2.5.). Към датата на сключване на споразумението лихвата по кредита възнаградителната лихва е 12.95 %. Основавайки се на заключението на ССЕ съдът е приел за доказано, че задълженията по кредита са изпълнявани редовно до м.май 2009 год., а след сключване на споразумението са извършвани частични плащания, последните от които през м. юли и м. август 2010 год. в размер на по 350 евро. На 08.07.2016 год. банката е връчила на ответника- кредитополучател нотариална покана за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Счел е за основателно възражението за нищожност на клаузата на чл.6, пр. посл. от договора за кредит, предвиждаща задължително обвързване на страните при последващо едностранно изменение на лихвата по решение на УС на „Банка ДСК“ ЕАД, без изрично уведомяване на кредитополучателя и предвидена възможност от негова страна, да прекрати договора. Приел е, че кредитополучателят е потребител по смисъла на §13 т.1 от ДР на ЗЗП, поради което клаузата за изменение на размера на лихвата е неравноправна по смисъла на чл.143 ал.1, т.10 ЗЗП - липса на яснота в договора относно методиката на банката за определяне на лихвата, при което за кредитополучателя е невъзможно да направи прогноза или собствени изчисления. Отхвърлено е възражението за нищожност на чл.2 от допълнителното споразумение като уговорено в противоречие със закона – чл.10, ал.3 ЗЗД. Съдът е изразил становище, анатоцизмът, разбиран като уговаряне на лихва върху лихва е различно явление от капитализирането на лихви от банката в сключеното допълнително споразумение на основание чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 год. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ бр. 38 от 11.04.2008 год.). Преструктурирането на задълженията, чрез увеличаване на главницата с размера на договореното възнаграждение на банката, каквото по естеството си представлява договорната лихва, дължима съгласно чл.430 ал. 2 ТЗ, не представлява сложна лихва. Нарушение на закона по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД ще е налице само при уговаряне на мораторна лихва върху дължимо обезщетение за забава. Анализирайки заключението на ССЕ, съставът на БАС е стигнал до извод, че след настъпване на предсрочната изискуемост на кредита на 29.09.2016 год., вземанията на банката са както следва: главница в размер на 63084.85 евро, определена след приспадане на капитализираната лихва съгласно чл.2.5. от допълнителното споразумение; дължима договорна лихва в размер на 54160.69 евро (приложение № 3), при основателност на възражението за нищожност на основание чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП на клаузата по чл.6, пр. последно от договора за кредит и прилагане на уговорения първоначално лихвен процент от 12.45% на договорната лихва за периода от 03.12.2004 год. до 29.09.2016 год.; сумата 2169.03 евро - предвидена обезщетителна надбавка за забава на плащанията за периода от 20.12.2010 год. до 28.09.2016 год. по т.20.1. от ОУ; договорено мораторно обезщетение по т.20.2 от ОУ в размер на 1315.41 евро за периода от 29.09.2016 год. до 13.12.2016 год.; законната лихва за забава след 14.12.2016 год. върху главницата от 63084.85 евро до окончателното изплащане. Счел е за неоснователно и възражението за липса на предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията, обосновано с твърдения за неяснота относно договора за кредит и точния размер на задълженията с настъпил падеж и тези, по отношение на които банката упражнява правото си по чл.60 ал.2 ЗКИ. Приел е, че в съдържанието на отправената до кредитополучателя нотариална покана, волеизявлението на банката е недвусмислено и ясно относимо именно към процесния договор за кредит, сключен в писмена форма на 15.11.2004 год., но усвоен еднократно на 03.12.2004 год. - дата посочена като дата на договора за кредит и в подписаното от страните допълнителното споразумение от 20.11.2009 год. Счел е за неоснователно и възражението, че упражняването на потестативното право на кредитора за обявяване на вземанията му за предсрочно изискуеми е обусловено от точното посочване на размера на вземанията с настъпил падеж и разграничаването им от вземанията, които кредиторът счита за предсрочно изискуеми. Отхвърлил е като неоснователно и възражението на ответника за погасяване на вземанията по давност, като е изложил доводи, че в случаите на чл. 417 ГПК предпоставките за прекъсване на давността не подлежат на изследване в хипотезата на чл.116 б. „б“ ЗЗД - с предявяването на иска по чл.422, ал.1 ГПК, а в хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД – с предприемането на всяко едно от действията на принудително изпълнение. Във връзка с предявения иск от банката- кредитор по чл.422 ал.1 ГПК, по който е било образувано т.д.№ 85/2013 год. по описа на БОС няма данни за изтекла погасителна давност с оглед относимостта на действията на принудително принудителното изпълнение, извършени във връзка с издадения на основание чл.418 ал.1 във вр. с чл.417 ГПК изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 9822/2011 год. по описа на БРС. Становището на настоящия съдебен състав след извършване на проверката за вероятна недопустимост, поради формирана СПН с решението по предходното производство по чл.422 ал.1 ГПК е следното: Няма спор, че силата на пресъдено нещо съставлява отрицателна абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което решаването на правния спор с влязло в сила решение има за последица недопустимост на последващ процес между същите страни със същия предмет - чл.299 ал.1 ГПК. Както бе посочено по-горе, предмет на настоящото дело са искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр. чл.415 ал.1 ГПК, вр. чл.430 ТЗ за установяване съществуването на вземания на „Банка ДСК“ ЕАД към С. М. за сума в общ размер от 126019.94 евро - главница, договорна и наказателна лихви по договор за кредит, сключен на 15.11.2004 год., Ищецът се позовава на настъпили условия за превръщане на кредита в предсрочно изискуем поради което на 08.07.2016 год. е упражнил правото си да обяви предсрочната изискуемост. Няма спор, че с влязло в сила решение по т.д.№ 85/2013 год. по описа на ОС-Бургас са отхвърлени претенциите на Банка ДСК“ ЕАД против С. М. по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземания на банката по същия договор за банков кредит от 15.11.2004 год., като съдът е приел, че не е доказано настъпването на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на всички задължения на кредитополучателя. Със сила на пресъдено нещо между страните е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене - 29.01.2015 год. Няма пречка в хипотезата на отхвърляне на искове не поради отричане възникването на спорното право, а поради неизискуемост на претендираните вземания (преждевременно предявени претенции), същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов факт- настъпване на изискуемостта след края на съдебното дирене по предходното дело. С оглед изложеното и като взе предвид, че в настоящото производство се претендира установяване съществуването на вземания по договора за банков кредит с твърдение за настъпила предсрочна изискуемост с връчване на нотариална покана на ответника на 08.07.2016 год., т.е. след влизане в сила на решението по т.д.№ 85/2013 год., настоящият съдебен състав счита възражението на касатора за недопустимост на производството, респ. на обжалваното въззивно решение за неоснователно. Предвид гореизложеното, неоснователно е и възражението за недопустимост на исковете в частта, с която се претендират като част от главницата вноските с настъпил падеж към края на устните състезания в предходното производство, доколкото съдът не е отрекъл със сила на пресъдено нещо възникването на вземанията по договора, а единствено настъпването на тяхната изискуемост, т.е. възможността кредиторът да иска изпълнение, респ. да претендира от съда защита на това свое право чрез осъдителен иск по общия ред или чрез заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на заповедното производство. Изложените в исковата молба факти, от които произтича спорното право, вкл. връчване на 08.07.2016 год. на нотариална покана за обявяване на всички задължения на кредитополучателя за изискуеми, не са обхванати от обективните предели на СПН по предходното дело между страните. Неоснователно е и възражението, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, обосновано с твърдение, че в заявлението по чл.417 ГПК не са разграничени като отделна претенция капитализираните лихви. Изложените от касатора доводи имат отношение към основателността на исковите претенции, но не и към тяхната допустимост или към редовността на исковата молба. В исковата молба претенциите са индивидуализирани както по основание, така и по размер и период, като съдът се е произнесъл по така предявените искове с допустим съдебен акт. По основателността на касационната жалба: Касаторът излага твърдение за неправилност на изводите на въззивния съд относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на задълженията, като поддържа в хипотезата на евентуалност различни дати, предхождащи приетата във въззивното решение. Тези му твърдения са свързани и с възражението за погасяване на вземанията по давност. Правилно е становището на БАС, че предсрочната изискуемост на всички вземания по процесния договор за банков кредит е настъпила с получаването от кредитополучателя на волеизявлението на банката-кредитор, обективирано в нотариалната покана, връчена на 08.07.2016 год. Съдът обосновано е приел, че е ясно за задълженията по кой договор за кредит се отнася изявлението. Няма спор, че кредитът в размер на 80 000 евро (сумата, посочена в поканата) е усвоен на 03.12.2004 год. (датата, посочена в поканата като дата на договора), като цялото движение по начисляване и погасяване на суми по този договор е по банкова сметка № 19274286 (посочена в поканата). Няма спор, че и в допълнителното споразумение от м.ноември 2009 год., подписано от касатора в качеството му на кредитополучател, като дата на договора за кредит е посочена датата на усвояване на сумата - 03.12.2004 год. Законосъобразни и в пълно съответствие със задължителната съдебна практика (ТР № 4/18.06.2014 год. на ОСГТК) са изводите на въззивния съд, че за да се приеме, че е настъпила предсрочната изискуемост е необходимо да се установи настъпването на уговорените в договора за кредит обстоятелства за упражняване на потестативното право на банката-кредитор за обявяване на вземанията за изискуеми; заявяването от страна на банката, че упражнява това свое право и достигане на нейното волеизявление до длъжника. За разлика от извлечението от банкова сметка, няма основание да се счете, че в поканата кредиторът е длъжен подробно да индивидуализира просрочените задължения, както и тези които обявява за предсрочно изискуеми, за да се приеме, че отправя валидно изявление за предсрочна изискуемост. Длъжникът е страна по договора и знае както размерът на отпуснатия и усвоен кредит, така и каква част от него е погасил, респ. каква част остава дължима и/или просрочена. Правилно е и становището на БАС, че предсрочната изискуемост на вземанията не е настъпила в по-ранен момент - на 11.11.2011 год. с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по предходното заповедно производство или с получаване на призовката за доброволно изпълнение по образуваното въз основа на издадения изпълнителен лист изп.дело № 483/2012 год., или през 2013 год. с депозиране на исковата молба, по която е образувано т.д.№ 85/2013 год. на БОС. С влязлото в сила съдебно решение по т.д.№ 85/2013 год. е отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания по процесния договор за кредит, като обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират върху релевантните за спорното право факти и обстоятелства, настъпили към края на съдебното дирене (чл.235, ал.3 ГПК). В този смисъл със СПН е отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания за главница и лихви, вкл. предсрочна изискуемост към 29.01.2015 год. Всички посочени от касатора дати на настъпване на предсрочната изискуемост предхождат този момент, поради което е недопустимо да бъдат въвеждани в настоящия спор и съдът не е бил длъжен да ги обсъжда. Поради това, не е налице допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение - необсъждане на доводите на въззиваемата страна във връзка с предсрочната изискуемост и отказ да бъде изискано и приложено в цялост т.д.№ 85/2013 год. на ОС-Бургас. Постановените по това дело съдебни решения са приети като доказателства по настоящото дело, а с оглед изложените по-горе мотиви относно датата на предсрочната изискуемост искането за прилагане на цялото дело е неоснователно. Следва да се отбележи, че касаторът като въззиваема страна с отговора на въззивната жалба не е навел твърдения за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, нито е направил доказателствени искания за прилагане на т.д.№ 85/2013 год. по описа на ОС-Бургас. Основателни са оплакванията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон от БАС в частта за клаузите от допълнителното споразумение, предвиждащи капитализация на договорни лихви (прибавяне към главницата), не са нищожни; в частта, че се дължи възнаградителна лихва за период след обявяване на вземанията по договора за кредит за предсрочно изискуеми и че за погасителната давност е неприложима разпоредбата на чл.116 б.“б“ ЗЗД. Настоящият съдебен състав счита за неправилно становището на въззивния съд, че не е налице анатоцизъм, допуснат със сключването на допълнителното споразумение. С него от м.ноември 2009 год. е постигнато на първо място съгласие просрочената към този момент възнаградителна лихва в размер от 4584.29 евро да бъде прибавена към дължимата главница от 61082.40 евро, т.е. от този момент главницата става 64610.00 евро. На следващо място е постигнато и съгласие в рамките на 12 месечен гратисен период да не се плаща главница, а само част от възнаградителната лихва /чл.2.1. и 2.2./, като непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период /чл.2.3./. Клаузите, предвиждащи включване на просрочените задължения за лихва към главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат начислявани лихви, са нищожни като противоречащи на закона - чл.26 ал.1 вр.чл.10 предл.3 ЗЗД. С постановени по чл.290 ГПК решения на ВКС (Решение № 66 от 29.07.2019 год. по т.д.№ 1504/2018 год. на II т.о. и Решение № 30 от 20.05.2020 год. по т.д.№ 739/2019 год. на I т.о.) е прието, че уговорката в допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10 пр.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци съгласно чл.294 ал.1 ТЗ. Преструктурирането на дълга на основание чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 год. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10 предл.3 ЗЗД. Нищожността на клаузите на допълнителното споразумение за капитализиране на просрочените лихви, както и прогласената от въззивния съд нищожност на клаузата на чл.6, пр.последно от договора за кредит, даваща възможност на банката да променя едностранно размера на възнаградителната лихва, като неравноправна имат за последица недействителност и на установителната част от споразумението относно размера на дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта на дължимите суми. Задълженията на ответника следва да бъдат изчислени съобразно първоначалния договор за банков кредит и погасителен план, при съобразяване, че клаузата на чл.6 пр.последно е нищожна, т.е. без да се вземат предвид последващите увеличения от страна на банката на размера на възнаградителната лихва, респ. и размера на договорените наказателни лихви. Основателно е оплакването на касатора, че неправилно въззивният съд е присъдил възнаградителна лихва за период след обявяване на предсрочната изискуемост - 08.07.2016 год. Съдът правилно се е позовал на задължителната практика по т. 2 от ТР № 3/2017 год., от 27 март 2019 год., по Тълкувателно дело № 3/2017 год. на ОСГТК на ВКС, предвиждаща, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, дължима по чл.86 ал.1 ЗЗД, но е възприел безкритично варианта от заключението на ССЕ, включващ изчисления на възнаградителната лихва до 29.09.2016 год. и е присъдил възнаградителна лихва за период след 08.07.2016 год. Настоящият съдебен състав счита за основателно и оплакването на касатора относно отхвърленото от въззивния съд възражение за погасителна давност с мотива, че е ирелевантно поради отхвърлянето на първия иск по реда на чл.422 ГПК, тъй като в случаите на чл. 417 ГПК предпоставките за прекъсване на давността не подлежат на изследване в хипотезата на чл.116 б. „б“ ЗЗД - с предявяването на иска по чл.422 ал.1 ГПК, а в хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД – с предприемането на всяко едно от действията на принудително изпълнение. Няма спор в съдебната практика, че вземанията за главница по договора за кредит не са периодични и се погасяват с 5-годишна давност, а вземанията за лихви - с 3-годишна давност. Не може да бъде споделена тезата на въззивния съд, че в хипотезата на иск с правно основание чл.422 ГПК, отхвърлянето на иска не води до отпадане на действието на прекъсването и спирането на давностния срок, защото имало изпълнителни действия в образуваното изпълнително производство. Необосновано БАС е приел, че във връзка с предявения по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск от банката, по който е било образувано т.д.№ 85/2013 год. по описа на БОС по предявената през 2013 год. искова молба, няма данни за изтекла погасителна давност с оглед относимостта на действията на принудително принудителното изпълнение, извършени във връзка с издадения на основание чл.418, ал. 1 във вр. с чл.417 ГПК изпълнителен лист по ч.гр.д. № 9822/2011 год. по описа на БРС. По делото няма никакви доказателства относно извършените по цитираното изпълнително дело изпълнителни действия. По въпроса за началния момент от който тече давностният срок за вземания за главницата по погасителни вноски по договора за банков кредит, ВКС се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК с Решение № 45/17.06.2020 год. по д.д.№ 237/2019 год. на ІІ т.о. За пълнота за на изложението, обаче, следва да се отбележи, че към началото на срока за погасителната давност на отделните вноски има макар и непряко отношение и произнасянето по висящото тълкувателно производство по Тълк.д.№ 5/2019 год. на ОСГТК, разясненията на което въззивният съд ще следва да съобрази при новото разглеждане в случай, че тълкувателното производство е приключило. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение в обжалваната част ще следва да бъде отменено, а делото да бъде върнато на въззивния съд за ново произнасяне от друг състав на основание чл.293 ал.3 ГПК от стадия по събиране и проверка на доказателства. При новото разглеждане на спора следва да се назначи съдебно-счетоводна експертиза, която да изчисли размера на задълженията съобразно дадените по-горе указания. На основание чл.294 ал.2 ГПК въззивният съд ще следва да се произнесе и по разноските за настоящето производство пред ВКС. Водим от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ тази част от Решение № 22 от 01.04.2019 год. по т.д.№ 17/2017 год. на Апелативен съд – Бургас, с която е отменено частично Решение № 321/23.10.2018 год. по т.д.№ 398/2017 год. на Окръжен съд-Бургас (БОС) и е признато за установено по предявените от ,,Банка ДСК“ ЕАД искове с правно основание чл.422 ГПК, че съществуват вземания на ,,Банка ДСК“ ЕАД срещу С. М. М. както следва: за сумата 63084.85 евро, представляваща дължима главница по договор за банков кредит от 15.11.2004 год. за покупка на недвижим имот; за сумата от 54160.69 евро - договорна лихва за периода 24.09.2010 год. – 29.09.2016 год.; за сумата от 2169.03 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на 3% лихвена надбавка върху частта на просрочените вноски, за периода от 20.06.2010 год. до 28.09.2016 год., съгласно т.20.1. от Общите условия на Допълнителното споразумение от 20.11.2009 год. към Договора за кредит, и за сумата от 1315.41 евро, представляваща обезщетение за забава, съгласно т.20.2. от Общите условия на Допълнителното Споразумение от 20.11.2009 год. към Договора за кредит, представляващо 10% лихвена надбавка върху частта на просрочените вноски за периода от 29.09.2016 год. до 13.12.2016 год., както и в размер на законната лихва върху главницата от 63084.85 евро, считано от 14.12.2016 год. до окончателното изплащане на задълженията, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение № 4446/15.12.2016 год. и изпълнителен лист от 15.12.2016 год., издадени по ч.гр.д.№ 7977/2016 год. на Районен съд- Бургас. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.