Р Е Ш Е Н И Е № 122 гр. С., 06,10,2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, в публично съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ИВО Д. при участието на секретаря НАТАЛИЯ ТАКЕВА, като разгледа докладваното от съдията Д. т.д. № 1941 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството Х. Д. Г. касационна жалба срещу въззивно решение № 105, постановено на 25. 02. 2014 г. от Пловдивски апелативен съд, трети граждански състав по т.д. № 1454 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 93, постановено на 24. 10. 2013 г. от Хасковски окръжен съд по т.д. № 157 по описа на съда за 2012 г., в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от Х. Д. Г. против [фирма] и Д. Х. П. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване на установено по отношение на ответниците, че същите дължат солидарно на Х. Д. Г. сума в размер на 46000 лв., дължима по запис на заповед от 05. 10. 2012 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ – 08. 11. 2012 г. до окончателното изплащане и направени в заповедното производство разноски в размер на 920 лв. държавна такса и 924 лв. адвокатско възнаграждение, за които суми е издадена заповед № 1082/08. 11. 2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 1106/2012 г. по описа на Районен съд – [населено място], със законните последици. В частта му, с която са отхвърлени предявените, при условията на активно субективно съединяване от ответниците срещу ищеца в производството, насрещни искове за унищожаване на процесните запис на заповед и поръчителство по същия, като подписани от ищците по насрещните искове при заплашване, първоинстанционното решение, като необжалвано от ответниците в производството – ищци по насрещните искове, е влязло в сила. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като се заявяват общо допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В частност се излага, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, цитирана от касатора като постановено по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 85/05. 07. 2012 г. по т.д. № 438/11 г. на Първо т.о. на ВКС, в което касационната инстанция е приела, че редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо парично вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед. Претендира се нарушаване от страна на въззивния съд на процесуалните правила, състоящо се в необсъждане на всички доказателства по делото, както и преценка и тълкуване едностранчиво, и само в полза на противната на касатора страна по делото, на събраното по същото доказателства. Според касатора, въпреки че в конкретния процесен случай не следва да се доказва каузално правоотношение, породило необходимостта от издаване запис на заповед, то такова наличие било и доказано по делото. В заключение касаторът излага, че в случая не би следвало да се изисква доказване на каузално правоотношение по записа на заповед, в какъвто смисъл са изводите на въззивния съд в обжалваното му решение. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените от касатора срещу ответниците в производството искове по същество, касаторът не претендира разноски за касационната инстанция. Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски за касационната инстанция. С определение по делото от 24. 03. 2015 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос относно разпределението на доказателствената тежест в производство по иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 417, т. 9, предл. първо от ГПК с предмет установяване съществуването на вземане на ищеца – поемател по запис на заповед, след издадена в негова полза заповед за изпълнение и подадени срещу същата възражения по ред на чл. 414, ал. 1 от ГПК от издателя и поръчителя по записа на заповед, който въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, така както кръгът на същата е определен в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Върховният касационен съд на Република Българи, Търговска колегия, Първи състав, за да се произнесе взе предвид следното: В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част, с която по същество е отхвърлен иска на касатора за установяване на дължимостта на направени от касатора разноски в заповедното производство, въззивното решение е недопустимо, като постановено по непредявен иск. Искане с такъв предмет исковата молба, с която съдът е сезиран не съдържа, нито такова е предявявано в производството по-късно, по законоуредените в процесуалния закон, форми и ред. Напротив – искането на ищеца – касатор досежно разноските в заповедното производство е формулирано в исковата молба, като такова за осъждане на ответниците да ги заплатят, като последица от евентуалното уважаване на иска му по чл. 422, ал. 1 от ГПК в образуваното, настоящо исково производство (в какъвто смисъл са и разрешенията, дадени с т.т. 10.в. и 12 от ТРОСТГКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г.) Поради изложеното и в тази част, въззивното решение следва да бъде обезсилено, като постановено при условията на „свръх петитум“ и производството по делото – прекратено, а въпросът за разноските в заповедното производство да се разреши по реда на чл. 81 от ГПК от съда, разглеждащ по същество иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, съобразно указанията, залегнали в т. 12 от ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. В останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част, с която са отхвърлени, обективно и субективно пасивно съединените установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК срещу двамата ответници, въззивното решение е неправилно. В конкретния процесен случай, ищецът нито с исковата си молба, нито с допълнителната такава (именувана „възражение“ срещу отговора на ответниците на исковата молба) или пък по-късно в производството, до провеждането на първото по делото открито заседание в първата инстанция, не е заявявал нито пряко, нито косвено наличието на конкретно каузално правоотношение, с което заявеното за плащане негово вземане по менителничния ефект – процесният запис на заповед, да се намира в такава обезпечителна връзка, та погасяването на част или цялото задължение по каузалното правоотношение, да е от естество да погаси или намали и менителничното такова. Напротив – освен че не е заявил такива твърдения с първоначалната си искова молба, както в допълнителната си искова молба, така и впоследствие в производството, включително в депозираните пред първоинстанционния съд писмени бележки, ищецът последователно е твърдял по делото ясно и категорично, че не е длъжен да сочи и доказва такова каузално правоотношение, нито пък е необходимо и материално основание за издаването на записа на заповед, доколкото предявява за плащане редовен от външна страна менителничен ефект, инкорпориращ и установяващ сам по себе си предявеното от ищеца за съдебна защита, негово вземане по същия. Едва в проведеното по делото първо открито съдебно заседание в първоинстанционното производство (в което е разпределена от първоинстанционния съд доказателствената тежест между страните по начин, посочен по-долу в настоящите мотиви, като е възложена неправилно върху ищеца доказателствената тежест за установяване на даването на сумата по записа на заповед), процесуалният представител на ищеца е приложил копие от годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2012 г., в която е отразен заем в размер на процесната сума, като даден от ищеца на [фирма]. Това прилагане на данъчната декларация на ищеца се явява от една страна отговор на формулирани от ответниците доказателствени искания в допълнителната им (насрещна) искова молба за допускане на счетоводна експертиза, която да установява дали Х. Г. е декларирал задължение на [фирма] в годишната си данъчна декларация, както и да се яви лично пред съда и да отговори на въпроса на какво основание сумата по записа на заповед му се дължи, с последствията по чл. 176, ал. 3 от ГПК (искане, отхвърлено от съда точно с мотиви, че при разпределянето на доказателствената тежест е указано на ищеца, че следва да докаже предаването на сумата от 46000 лв. по записа на заповед – л. 7 от протокола от о.з. на 17. 06. 2012 г., л. 85 от първоинстанционното дело), и от друга, както се посочи – на неправилно възложената му от съда доказателствена тежест да установява даването на сумата по записа на заповед, при разпределянето на тежестта на доказване между страните по делото. При това, нито от протокола от така проведеното съдебно заседание, в което данъчната декларация е представена, нито от друго, устно или писмено негово изявление по делото е видно ищецът да е твърдял предоставянето и/или предаването (с оглед изложеното в мотивите на първоинстанционния и на въззивния съд недоказване по делото от страна на ищеца, именно на даването), на процесната сума по записа на заповед на издателя по същия, именно като заем. По делото ищецът се е домогвал да установи даването от негова страна на сумата по записа на заповед едва след указаното му от съда, че е негова доказателствената тежест за това, като при това и успоредно с това изрично е отстоявал и първоначалната си, останала непроменена до края на производството и пред въззивната инстанция, поддържана и в касационната му жалба позиция, а именно – че той, като поемател по и държател на редовен от външна страна менителничен ефект, не е длъжен да сочи каквото и да било каузално правоотношение, като материално основание за издаването му. На свой ред с отговорите си на исковата молба и на допълнителната такава, ответниците са заели позиция, че поетото от първия ответник [фирма] задължение по записа на заповед е недействително и недължимо, такова било и поръчителството от страна на втория ответник Д. П., като акцесорно. Освен абсолютни възражения срещу редовността на записа на заповед и изискуемостта на вземането по същия (липсващи реквизити – име на издател, неистинност на съдържанието досежно датата на издаване и неавтентичност на подписа на посочения, като представляващ ответника – юридическо лице, както и твърдения за непредявяване на записа на заповед за плащане), с отговора си на исковата молба ответниците са релевирали наличието на каузални, търговски отношения, но не с ищеца – поемател по записа на заповед – физическото лице Х. Г., а с друго лице – юридическото такова [фирма], по отношение на което юридическо лице само са твърдели, че са изпълнили всичките си задължения към него, и не му дължат нищо. Що се отнася до ищеца в производството – физическото лице Х. Д. Г., в отговора на исковата молба ответниците са заявили и впоследствие – поддържали по делото само общото възражение, че [фирма] няма никакви отношения с ищеца и не му дължи сумата по записа на заповед на никакво основание, поради което записът на заповед е издаден без правно основание, което да обезпечава и гарантира, което го прави недействителен. Според ответниците още, при възникнал спор, какъвто (отново според тях) съществувал в производството, ищецът е този, който е длъжен да докаже причината (основанието), поради което е издаден записът на заповед, както и да докаже съществуването на валидно каузално правоотношение и дължимостта на сумата по същото, а ищецът нито твърдял, нито доказвал такова, поради което се налагал изводът, че ответникът (явно първият ответник) е нямал основание и воля да поеме задължение да заплати на ищеца сумата по записа на заповед, поради което пък материализираното в него волеизявление е недействително, а зад абстрактната сделка не стои конкретно каузално правоотношение. В обобщение на така описаната си защитна позиция, заявена с отговора на исковата молба и поддържана без изменение и впоследствие, ответниците заявяват и поддържат, че при възражения на ответника, че липсва каузално правоотношение, а следователно и основание за издаване на записа на заповед, и липса на твърдения и доказателства на ищеца за това, е задължително да се отхвърли иска поради това, че сумата не се дължи. В доклада си по делото, в проведеното първо открито съдебно заседание, първоинстанционният съд, разпределяйки доказателствената тежест между страните е указал на ищеца – поемател по записа на заповед – физическото лице Х. Г., че следва да докаже, че е дал сумата, посочена в процесния запис на заповед и че подписът, положен за Управител на дружеството – издател в записа на заповед, е положен от управителя на ответното дружество [фирма] – обстоятелство, което не е видно и от неоспореното в тази му част съдържание на самия запис на заповед, доколкото в същия е посочен като управител, подписал ефекта свидетелят П. – съпруг на втория ответник Д. П., която е в действителност управител и представляващ дружеството, и по това не се спори по делото. Въззивният съд не е преразпределял доказателствената тежест между страните, при което в тежест на ищеца по делото – поемател по записа на заповед е останало задължението да установи по делото даването на сумата по същия – обстоятелство, което според въззивния съд е останало недоказано от ищеца, при условията на пълно доказване, поради което и предявените от ищеца, при условията на пасивно субективно, и обективно съединяване искове, са приети за неоснователни, и отхвърлени. Релевираните от ответниците възражения срещу редовността на записа на заповед са приети от въззивния съд за неоснователни, като е изложено, че ясно е посочено в записа на заповед не само наименованието, но и ЕИК на дружеството-ответник (по отношение твърдението, че в записа на заповед липсва име на издател, като задължителен реквизит), записът на заповед съдържа посочване както на дата на издаване, така и на място на издаване, като поначало за действителността на ефекта е достатъчно да се посочат възможни дата и място, без да е необходимо те да отговарят на истината, поради което и е правно ирелевантно твърдението на ответниците, че отбелязаните в ефекта дата и място на издаването не отговарят на истината. Тези изводи на въззивния съд следва да бъдат споделени, доколкото в конкретния случай, видно от приложения по приобщеното по делото заповедно производство по ч.гр.д. № 1106/12 г. по описа на ХРС в оригинал, редовен от външна страна менителничен ефект, същият съдържа задължителните за тази негова редовност, законоустановени реквизити. По отношение на възражението за липса на представителна власт на подписалия за издателя [фирма] и посочен в записа на заповед, като управител на дружеството П. С. П., въззивният съд е приел, че в хода на процеса, включително от свидетелските по казания на самия П. в съдебно заседание в първоинстанционното производство се установява, че П. е имал пълномощно от съпругата си да представлява и управлява дружеството – издател от създаването му, пълномощното е нотариално заверено, поради което и въззивният съд е приел, че записът на заповед е издаден от легитимиран представител на дружеството – издател. Макар и по делото твърдяното да съществува нотариално заверено пълномощно така и не е представено, нито пък е установено същото в частта му за поемане на менителнични задължения да е изрично, както това изисква чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ТЗ, така формираният краен извод на въззивния съд, следва също да бъде споделен поради друго. Не се спори по делото, че записът на заповед е подписан от Д. Х. П., като поръчител – така изрично е заявено в отговора на допълнителната искова молба – л. 61 от първоинстанционното производство, както и от самата П. в открито съдебно заседание на 17. 06. 2013 г. Установява се по делото, че текстът в процесния запис на заповед е написан саморъчно и подписан за издателя – юридическо лице [фирма] не от управителя му – вторият ответник Д. П., а от нейния съпруг, посочен и в самия запис на заповед като управител на дружеството – издател П. С. П. (така изрично второто заключение на съдебно-почерковата експертиза, показанията на всички, разпитани по делото свидетели, включително на самия П., същото е заявено изрично и от процесуалния представител на ответниците в открито съдебно заседание). Разпитана в открито съдебно заседание, ответницата П., представляваща дружеството – издател на записа на заповед [фирма] заявява, че е издавала на съпруга си пълномощно да представлява дружеството пред банките и да оперира с банкови сметки, но не му е подписвала пълномощно да управлява и представлява дружеството. Разпитан като свидетел в съдебно заседание на 17. 03. 2013 г., самият П. заявява, че има нотариално заверено пълномощно от съпругата си да представлява и управлява фирмата от създаването й, както и че е изписал ръкописния текст в записа на заповед и го е подписал в присъствието на съпругата си – обстоятелство, потвърдено и от всички останали, разпитани по делото свидетели. Не се спори по делото, установява се и от показанията на всички, разпитани по делото свидетели, че вторият ответник – авалист и представляващ дружеството – издател, Д. П., е присъствала при изписването и подписването от страна на св. П., на процесния запис на заповед от името и за сметка на представляваното от нея дружество, при което го е и подписала в лично качество, като поръчител. От така изложеното се налага извод, че по делото е осъществена хипотезата, уредена в чл. 301 от ТЗ, доколкото безспорно е установено, че действителният управител на дружеството – издател [фирма] – вторият ответник Д. П. е присъствала при изписването на ръкописния текст и подписването от страна на нейния съпруг, на процесния запис на заповед, и не само не се е противопоставила незабавно, при това свое присъствие, респ. – „узнаване“ по см. на чл. 301 от ТЗ, на извършените от него фактически и правни действия, но напротив – и сама е подписала същия запис на заповед, като поръчител, и то - видно от неоспореното в тази му част съдържание на записа на заповед, като поръчител именно „за издателя“ – представляваното от нея дружество [фирма]. При така установеното и с оглед необорването по делото на законоустановената в чл. 301 от ТЗ презумпция следва да се приеме, че извършените от св. П. П. действия от името и за сметка на представляваното от ответницата Д. П. [фирма], са потвърдени от последната, респ. – валидно обвързват дружеството – издател на записа на заповед (в същия смисъл, досежно приложимостта на презумпцията по чл. 301 от ТЗ в менителничните отношения, е постановеното в производство по чл. 290 от ГПК и съответно – задължително за съдилищата Решение № 5 от 09. 02. 2010 г. по т.д. № 268/2009 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС). На свой ред, възраженията на ответниците срещу иска, основани на твърденията им за подписването на процесния запис на заповед при условията на заплаха, по см. на чл. 27 от ЗЗД, релевирани по делото и чрез предявяването на нарочен насрещен иск, са признати за неоснователни с ползващо се със сила на пресъдено нещо, като влязло в сила в тази му част, поради необжалването му ответниците – ищци по насрещния иск, първоинстанционно решение, с което същият иск е отхвърлен. Неоснователни са възраженията на ответниците, основани и на твърденията им за непредявяване на записа на заповед за плащане, което предявяване от една страна би имало значение само за началния момент на дължимостта на претендираната от ищеца законна лихва върху дължимата по записа на заповед сума, а от друга страна - доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, е депозирано от ищеца пред Районен съд – [населено място] в срока по чл. 491, по препращане от чл. 537 ТЗ (върху заявлението е положен щемпел с входящ номер на съда от 06. 11. 2012 г., но видно от щемпела на намиращия се на л. 9 от заповедното производство пощенски плик, заявлението е изпратено до съда по пощата на 05. 11. 2012г., който ден е вторият работен ден след падежа на записа на заповед – 01. 11. 2012 г.) По-натам, за да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените от касатора искове са отхвърлени в цялост, въззивният съд в решаващите си мотиви, след изложени принципно правилни разсъждения за разпределението на доказателствената тежест в процеса, но е приел, че ищецът не е представил по делото надлежен документ за установяване на предоставянето на заем от него на ответното Е. и не се установява с оглед направените от ответниците конкретни (според въззивния съд) възражения, наличие на валидно каузално правоотношение, с оглед на което да е издаден процесният запис на заповед. Според въззивния съд още е несъмнено, че записът на заповед поначало не може да служи, като доказателство за изхождащи или съпътстващи издаването му каузални правоотношения между издателя и поемателя, нито може да служи за разписка, удостоверяваща предаване на отразената в текста му парична сума, тъй като той материализира само безусловното обещание на издателя за плащане, но не и неговото удостоверително изявление, че е получил пари от поемателя. Въззивният съд е приел за безспорно, че след прекратяване на отношенията между двете фирми (явно – между издателя на записа на заповед [фирма] и юридическото лице [фирма], с което ответниците са твърдяли да имат относими към спора търговски отношения, доколкото ищецът – поемател по записа на заповед Г. е не юридическо, а физическо лице – бел. на докладчика в касационната инстанция), няма останали непогасени задължения на ответното Е.. Въз основа на това, както и на също приетото от въззивния съд за установено (в противоречие с противно съдебно установеното с влязлото в сила първоинстанционно решение, с което искът за унищожаването на записа на заповед и на поръчителството по него, като подписани от страна на ответниците при заплаха е отхвърлен), че действително при издаването и авалирането на записа на заповед е била създадена обстановка на напрежение, въззивният съд в крайна сметка е приел, че ищецът, като поемател по записа на заповед недобросъвестно претендира за наличие на задължение на ответниците към него, и търси изпълнение по записа на заповед по реда на заповедното производство. По така изложените съображения, въззивният съд е приел за установена по делото липса на задължение на ответниците по исковете за плащане на сумата по записа на заповед, респ. – така предявените от касатора срещу ответниците в производството – издател и авалист по процесния запис на заповед искове за неоснователни, вследствие на което и е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с което същите са отхвърлени. Така изложените правни изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и основани на приета от съда за установена липса на задължения по каузално правоотношение, са от една страна приложими само в отношенията между ищеца - поемател по записа на заповед и първия ответник – издател на записа на заповед – юридическото лице [фирма], но не и в отношенията между поемателя и втория ответник – авалист – физическото лице Д. П., доколкото поради самостоятелния, неакцесорен характер на менителничното поръчителство, авалистът не може да противопоставя на поемателя личните възражения на издателя, включително основани на евентуални, дори да са установени по делото, какъвто настоящият случай не е, обуславящи съществуването на менителничното задължение, каузални правоотношения между издателя и поемателя, освен ако последният е бил недобросъвестен при придобиването на ефекта, или при злоупотреба от негова страна с права. (Твърдения че авалистът П. е страна по същите каузални правоотношения, по които е страна и издателя - Е. нито се заявяват, нито се доказват по делото, нито пък въобще се релевират някакви такива с поемателя по записа на записа на заповед – физическото лице Г..) Задължителната практика на касационната инстанция в изложената насока е постоянна и непротиворечива, а възпроизвеждането й в настоящите мотиви само би утежнило изложението. На свой ред, крайният и лаконичен извод на въззивния съд за недобросъвестност на ищеца в отношенията му с ответниците, последната схващана като установено по делото знание от страна на ищеца – поемател по записа на заповед, че с оглед на действителните отношения между него и издателя, плащане по ефекта не му се дължи, е необоснован. В подкрепа на същия извод въззивният съд е изложил само две групи, приети от него за установени по делото, обстоятелства. Първо – че няма останали непогасени задължения на ответното [фирма] – издател по записа на заповед, но не към поемателя - ищец, а към третото за делото и нефигуриращо като поемател в записа на заповед [фирма], без при това да става ясно, защо и как въззивният съд отнася това, така прието от него за установено по делото обстоятелство, към отношенията между издателя [фирма], и действителния поемател по записа на заповед – физическото лице Х. Г., както и защо съдът приема, че липсата на останали непогасени задължения на издателя към третото лице [фирма] по каузалните правоотношения между тях, би сочило и на липса на задължение на издателя за плащане по записа на заповед, издаден в полза на друго лице – физическото лице, поемател по записа на заповед и ищец по делото Г.. Второ – установената също само според въззивния съд обстановка на напрежение, в която записът на заповед бил издаден и авалиран. Наличието на такава обстановка обаче е обуславящо основателността на предявените от ответниците насрещни искове за унищожаването на записа на заповед и поръчителството по него, като подписани при заплашване, същото е предмет на подробно обсъждане от първоинстанционния съд в мотивите му и е в крайна сметка окончателно съдебно отречено, със задължителното за страните, като страни и по приключилото в тази му част производство, влязло в сила в отхвърлителната му част по отношение на предявените насрещни искове, първоинстанционно решение. При така изложеното се налага извод за противоречие на решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, с постоянната и задължителна практика на касационната инстанция, формирана по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разрешенията, дадени в т. 17 от ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение, а подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на (конкретни- бел. на съдията докладчик) твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. Само в последната хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед, като по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника - длъжник релативни възражения, а ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат правилата за разпределение на доказателствената тежест. В съзвучие с така установеното в т. 17 от ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., в производства по чл. 290 от ГПК са постановени и поредица задължителни, съобразно разрешенията, дадени в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., непротиворечиви решения на касационната инстанция (пр. от най-актуалните - Решение № 17/16. 02. 2015 година по т.д. № 116/2014 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., Решение № 66/28. 07. 2015 година по т.д. № 378/2014 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., Решение № 179/04. 03. 2015 година по т.д. № 3747/2013 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., Решение № 12/30. 01. 2015 година по т.д. № 2714/2013 г. по описа на ВКС, ТК, Първо т.о. и много други.) Цитираната от ответниците задължителна съдебна практика е не в обратен на посочения, но в същия смисъл. В решение № 103/24. 06. 2009 г. по т.д. № 717/2008 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и препращащото към него Решение № 121/01. 07. 2009 г. по т.д. № 55/2009 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. правните изводи на касационната инстанция са в съответствие с цитираната, впоследствие уеднаквена и с т. 17 от ТР № 4/2014 г., задължителна съдебна практика, а изходът на делото в обратния смисъл е продиктуван от конкретните обстоятелства по делата – безспорност на съществуването на конкретно каузално правоотношение между страните, както и безспорното установяване (доказване) по делото именно от страна на издателя на записа на заповед, на личните му възражения срещу ценната книга – съществуването на каузално правоотношение между него и кредитора по записа на заповед, и връзката на това каузално правоотношение със записа на заповед (в първия случай), и също приетото от съда за безспорно, при налично изрично признание по делото в такава насока от страна на поемателя по записа на заповед, установяване по делото на също конкретно, обезпечено каузално правоотношение във втория. Едва и само при така установеното, касационните състави са възложили върху кредитора – поемател по записа на заповед, доказателствената тежест за установяването на изпълняемото му вземане – като съществуване и размер. В конкретния процесен случай, видно от подробно възпроизведените по-горе в настоящите мотиви твърдения и възражения на насрещните страни по делото, ищецът и поемател по записа на заповед, физическото лице Х. Г. не е нито твърдял, нито пък още по-малко - признавал твърдяно от противната страна, наличие на конкретно каузално правоотношение между него и ответниците, намиращо се в обезпечителна или друга връзка с менителничното такова, преди възлагането върху него от страна на съда, на доказателствената тежест да установява в производството даването на сумата по записа на заповед, поради което и не е бил длъжен да доказва такова по делото, при условията на пълно доказване, както това неправилно е прието от въззивния съд. На свой ред, ответниците са релевирали наличието на такива каузални, търговски правоотношения, задълженията им по които били изцяло изпълнени, но не с ищеца – поемател по записа на заповед – физическото лице Х. Г., а с трето за менителничните правоотношения и за делото юридическо лице – [фирма]. По отношение на ищеца и поемател по записа на заповед – физическото лице Г., възраженията на ответниците са се ограничили до това, да твърдят, че издателят няма никакви отношения с ищеца и не му дължи сумата по записа на заповед на никакво основание, поради което записът на заповед е издаден без правно основание, което да обезпечава и гарантира, което го прави недействителен, без при това, противно на изводите на въззивния съд в мотивите му, ответниците да са релевирали по делото каквито и да било конкретни възражения срещу дължимостта на сумата по записа на заповед, основани на също така конкретни твърдения или възражения от издателя за наличието на каузално правоотношение именно с поемателя, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, и които да разкриват основанието на поетото задължение за плащане, или обезпечителния характер на ценната книга. Такива твърдения и/или обяснения относно това, защо издателят на записа на заповед – първият ответник [фирма], в крайна сметка е поел менителничното задължение по ефекта, именно към поемателя по същия, като го е подписал, по делото липсват. Поради изложеното и в частта им, отнасяща се до отношенията им с ищеца – физическото лице и поемател по записа на заповед Х. Г., възраженията на ответниците по делото следва да се квалифицират не като конкретно, както това неправилно е приел в мотивите си въззивният съд, но като общо оспорване на вземането по записа на заповед, което общо оспорване, с оглед указанията в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18. 06. 2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не създава задължение за ищеца да сочи и да доказва каузално правоотношение, като основание за възникване на вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна страна и действителен, представен по делото запис на заповед. Ответниците не са доказали да са погасили вземанията на поемателя по записа на заповед, чрез плащане или друг предвиден в закона способ, от което следва противния на направения от въззивния съд извод, че тези вземания на поемателя съществуват, а предвид настъпилия падеж на записа на заповед - че същите са и изискуеми, и подлежат на изпълнение. Като е отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК, въпреки редовността на записа на заповед и липсата на доказани от ответниците абсолютни и относителни възражения за несъществуване на спорните вземания, Пловдивски апелативен съд е постановил в тази му част неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, и доколкото по делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция, като се признаят за съществуващи вземанията по записа на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 1106/2012 г. на Харманлийски районен съд в частта й за главницата и законната лихва върху същата, солидарно по отношение на издателя и авалиста по записа на заповед, със законните последици. При този изход на делото в касационната инстанция касаторът има право на разноски за същата, но не претендира такива, а ответниците по касация, претендиращи разноски, нямат право на такива. С оглед променения в настоящата инстанция изход на делото, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и в частта му за разноските, възложени в тежест на касатора и на същия да бъдат присъдени направените и претендирани от него в производството, вкл. във въззивната жалба, разноски в първоинстанционното и въззивно производства. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първи състав Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение № 105, постановено на 25. 02. 2014 г. от Пловдивски апелативен съд, трети граждански състав по т.д. № 1454 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 93, постановено от Хасковски окръжен съд по т.д. № 157/2012 г. в неговата част, с която е отхвърлен по същество предявеният от Х. Д. Г. против [фирма], ЕИК:[ЕИК] и Д. Х. П., ЕГН: [ЕГН], иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване по отношение на ответниците, че същите дължат солидарно на Х. Д. Г., направените по ч.гр.д. № 1106/2012 г. по описа на РС – [населено място] разноски в размер на 920 лв. – заплатена държавна такса и 924 лв. - заплатено възнаграждение за адвокат, КАТО ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО В ТАЗИ МУ ЧАСТ. ОТМЕНЯ решение № 105, постановено на 25. 02. 2014 г. от Пловдивски апелативен съд, трети граждански състав по т.д. № 1454 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 93, постановено от Хасковски окръжен съд по т.д. № 157/2012 г. в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от Х. Д. Г. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че [фирма], ЕИК:[ЕИК] и Д. Х. П., ЕГН: [ЕГН] дължат солидарно на Х. Д. Г., ЕГН: [ЕГН] сума в размер на 46000 лв. по запис на заповед от 05. 10. 2012 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано 08. 11. 2012 г., до окончателното изплащане, за дължимостта на които суми е издадена заповед № 1082/08. 11. 2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, по ч.гр.д. 1106/2012 г. по описа на Районен съд – [населено място], както и в частта за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че [фирма], ЕИК:[ЕИК] и Д. Х. П., ЕГН: [ЕГН] дължат солидарно на Х. Д. Г., ЕГН: [ЕГН] сума в размер на 46000 лв. по запис на заповед от 05. 10. 2012 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано 08. 11. 2012 г. до окончателното изплащане, за дължимостта на които суми е издадена заповед № 1082/08. 11. 2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, по ч.гр.д. 1106/2012 г. по описа на Районен съд – [населено място]. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] и Д. Х. П., ЕГН: [ЕГН] да заплатят на Х. Д. Г., ЕГН: [ЕГН] сумата 4040 лв. разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: