Р Е Ш Е Н И Е №37 С о ф и я, 31 май 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 20 ф е в р у а р и 2019 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Н. Дърмонски касационно наказателно дело № 86/2019 година. С касационни жалби от повереника на частния обвинител и граждански ищец И. М. М. от София адв.П.К. от АК-София и от защитниците на подсъдимите И. И. Н. от [населено място] дол, област П. адв.Е.П. от АК-П., на Х. И. Х. и на А. В. А., двамата от [населено място], област П. адв.Л.Л. от АК-П. се обжалва нова присъда № 54 от 05.11.2018 г, постановена по ВНОХД № 657/2018 г. от Пазарджишкия окръжен съд с доводи за нейната неправилност поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при събирането, оценката на доказателствата и при нейното постановяване, неправилното приложение на материалния закон и явната несправедливост на наложените им ефективни наказания, т.е. поради наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, както и заради заниженост, съответно завишеност на присъденото на пострадалия М. обезщетение с алтернативни искания : от повереника за изменянето й и уважаване на иска в пълния му размер, а от защитниците за отмяната й и оправдаване на подсъдимите от касационната инстанция, за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд, за преквалификация на деянията в по-леко наказуеми престъпления или изменянето й с намаляване на размера на наложените им наказания на основание чл.55 от НК с приложението и на чл.66, ал.1 от НК, както за отхвърляне изцяло на иска или чувствително намаляване на присъденото на ищеца обезщетение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на всички жалби и за оставяне в сила на обжалваната въззивна присъда. Частният обвинител и граждански ищец И. М., редовно уведомен, не взема лично участие в касационното производство, като чрез повереника си, преупълномощения от адв.К. адв.Ю.С. от САК оспорва жалбите на защитниците на подсъдимите и настоява за уважаване на отправеното в жалбата му искане. Подсъдимите И. Н., А. А. и Х. Х. и защитниците им адв.П., адв.И.В., адв.Л. и адв.В.В. поддържат жалбите си и писмените им допълнения с направените в тях искания, възразявайки и срещу осъждането на първите двама за заплащане на присъденото в тяхна тежест обезщетение на пострадалия М.. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваната нова присъда в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното : С присъда № 62 от 02.05.2018 г. по НОХД № 1617/2017 г. Пазарджишкият районен съд е признал подсъдимите : - И. И. Н. за виновен в това, че на 29.04.2014 г. в землището на [населено място] дол, област П., в местността „П. п.” е принудил Г. С. З. от София да пропусне противно на волята му упражняване на фактическото ползване на земеделска земя, находяща се в землищата на селата Б., В. дол и Л., област П., като за това употребил заплашване и на основание чл.143, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание от 2 години и 3 месеца лишаване от свобода, което е отложил за изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 4 години, като го е признал за невинен и го е оправдал по предявеното му обвинение по чл.213а, ал.2, т.1 вр.ал.1 от НК, както и за това - че по същото време и място, в съучастие като извършители с А. В. А. са принудили И. М. М. да пропусне противно на волята му фактическото упражняване на ползване на земеделска земя в землищата на селата Б., В. дол и Л., област П., като употребили за това сила и заплашване и на основание чл.143, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК при условията на чл.54 от НК са осъдени съответно на 3 години лишаване от свобода на подс.Н. и 2 години и 3 месеца лишаване от свобода на подс.А., отложени за изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок съответно от 5 години на първия и 4 години на втория, като са признати за невинни и са оправдани по предявеното им обвинение по чл.213а, ал.2, т.1, 2 и 4 вр.ал.1 от НК; - Х. И. Х. за виновен в това, че на 29.04.2014 г. в местността „Песо поле” в землището на [населено място] дол, област П. е принудил Г. С. З. от София да пропусне противно на волята му упражняване на фактическото ползване на земеделска земя, намираща се в землищата на селата Б., В. дол и Л., област П., като употребил за това сила и заплашване и на основание чл.143, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК го е осъдил на 1 година и 10 месеца лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл.66, ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от 3 години, като го е признал за невинен и го е оправдал по предявеното му обвинение по чл.213а, ал.2, т.1 вр.ал.1 от НК. С присъдата е уважен предявеният от пострадалия И. М. граждански иск, като подсъдимите И. Н. и А. А. са осъдени солидарно да му заплатят сумата от 6 500 лева като обезщетение за причинените му неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва от датата на увреждането му - 29.04.2014 г. до изплащането й, като искът в останалата му част до пълния му предявен размер от 15 000 лева е отхвърлен като неоснователен. Присъдени на М. са възстановяването от двамата подсъдими направените от него разноски за адвокатска защита в размер на 3240 лева, както и заплащането от двамата подсъдими на дължимата се държавна такса върху уважения размер на иска от 260 лева. В тежест на тримата подсъдими са присъдени по 105,39 лева като дължими от всеки един от тях разноски по водене на делото. Присъдата е била обжалвана от повереника на частния обвинител и граждански ищец И. М. адв.К. в „наказателно-оправдателната й част по отношение на И. Н. (за извършеното деяние спрямо И. М.) и А. А.” и в гражданско-отхвърлителната й част спрямо двамата като неправилна, необоснована и незаконосъобразна с искане за отмяната й и постановяване на нова присъда за осъждането им по първоначално внесеното им обвинение и налагане на справедливи наказания без приложението на чл.66, ал.1 от НК, както и уважаване на иска в пълния му размер. Тя е била обжалвана и от защитниците на тримата подсъдими с наведени доводи за нейната необоснованост, незаконосъобразност, при допуснати съществени процесуални нарушения при събиране на всички относими към деянията доказателства и при формиране на изводите на съда по фактите и по приложението на материалния закон с искания за отмяната й и постановяване на нова изцяло оправдателна по повдигнатите им обвинения присъда и отхвърляне на предявения от пострадалия М. граждански иск, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. С нова присъда № 54 от 05.11.2018 г. по ВНОХД № 657/2018 г. Пазарджишкият окръжен съд е отменил изцяло присъдата на районния съд, признал е подсъдимите за виновни в следното : подс.И. Н. за изнудване на св.З. чрез насилие и закана за убийство; подс.Н. и подс.А. за изнудване в съучастие като извършители чрез насилие, закана за убийство и причиняване на пет леки телесни повреди на И. М.; подс.Х. за изнудване на св.З. чрез насилие, закана за убийство и причиняване на лека телесна повреда, квалифицирайки деянията на подс.Н. по чл.213а, ал.2, т.1 вр.ал.1 от НК за деянието срещу св.З., на подс.Н. и подс.А. по чл.213а, ал.2, т.1, 2 и 4 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК за деянието спрямо св.М. и на подс.Х. по чл.213а, ал.2, т.1 и 2 от НК за деянието му спрямо св.З., налагайки им наказания от по 3 години лишаване от свобода и глоба в полза на държавата в размер на по 3 000 лева за двете престъпления на подс.Н., на подс.А. наказание от 2 години и 6 месеца лишаване от свобода и 3 000 лева глоба в полза на държавата и на подс.Х. наказание от 2 години и 6 месеца лишаване от свобода и 3 000 лв глоба в полза на държавата. На основание чл.23, ал.1 от НК са групирани наказанията на подс.Н., като му е наложено общо наказание от 3 години лишаване от свобода и е присъединено наказанието 3 000 лева глоба в полза на държавата. Постановено е и тримата подсъдими Н., А. и Х. да изтърпят лишаването от свобода при първоначален общ режим. Предявеният от пострадалия И. М. иск е уважен срещу подсъдимите Н. и А. в размер на 10 000 лева за репариране на причинените му неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва от датата на увреждането му 29.04.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен до пълния му размер от 15 000 лева като неоснователен. Присъдени са в тежест на тези двама подсъдими и заплащането от всеки от тях по 2 520 лева направени от частния обвинител и ищец И. М. разноски по делото, както и заплащането солидарно от двамата на дължимата се държавна такса в размер на 400 лева. Отново разноските по водене на делото са възложени на тримата подсъдими – по 105,39 лева на всеки от тях. Повереникът на пострадалия М. адв.К. обжалва новата присъда само в гражданско-отхвърлителната й част, считайки я в разрез с критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД с искане за изменянето й и присъждане изцяло на претендираната от него сума за обезщетяване на преживените болки и страдания, със законните последици от това. Претендира и за разноските пред касационната инстанция. В касационните си жалби защитниците на тримата подсъдими просторно развиват доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при допускането, събирането и обсъждането на доказателствените материали, при формиране на фактическите и правни изводи на окръжния съд, визирайки неправилното приложение на материалния закон и несправедливото им осъждане, включително и в гражданско-осъдителната част на въззивната присъда, в поддръжка и доразвитие на отправените в жалбите, допълненията им и в съдебните прения пред ВКС алтернативни искания. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение приема жалбите за подадени в законния срок, от страни в процеса с право на жалба и срещу подлежащ на основание чл.346, т.2 от НПК на касационна проверка въззивен съдебен акт, поради което са допустими, като при разглеждането им по същество приема следното : По касационните жалби на защитниците на подсъдимите И. Н., А. А. и Х. Х. : Еднопосочните доводи на защитниците на тримата подсъдими по касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК могат да бъдат обобщени така : - има противоречие в диспозитива на присъдата относно правомощията на окръжния съд по чл.336, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК да постанови новата си осъдителна присъда; - подс.Х. и подс.Н. са осъдени незаконосъобразно за по-тежко наказуемо престъпление, за което са имали обвинение в първата инстанция, но без подаден съгласно нормата на чл.336, ал.2 от НПК съответен въззивен протест или въззивна жалба от частен обвинител по обвиненията им, касаещи пострадалия З., който не е конституиран като такъв и не е страна по делото; - неоснователно били кредитирани с доверие противоречивите показания на свидетелите М., З., Кр.С., М.Т., от които съдът е извел факти, каквито не се съдържат в тях и са в разрез с другите събрани по делото доказателства, при липса на доказателства за предхождащи деянията и след това взаимоотношения между св.З. и подс.Н. относно ползването на процесните земеделски земи в землището на [населено място] дол, област П.; - неоснователно било отказано събиране на доказателства и от окръжния съд относно това имало ли е подадени заявки от Хр.Г., Ив.М. и Г.З. за финансово подпомагане за стопанските 2014 г. и следващите деянията години, както и за действителните им права върху земеделски земи в землищата на селата Б., В. дол и Л., област П., които според обвинението и присъдата са били принудени от подсъдимите да не осъществяват, като изводите на съда в тази насока били изведени по предположение, в нарушение на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 и 5 от НПК; - липсвали доказателства и конкретика за възникването и протичането на двата конфликта между подсъдимите и свидетелите З. и М., за отправените им закани, за броя на нанесените им удари и за преследваната с насилието над тях цел като съществени елементи от обективната и субективна страна на състава на престъплението, за което са осъдени от въззивния съд; - подминати били редицата им възражения за нормативна защита на правата на земеделските производители, като били игнорирани приложените по делото писмени доказателства за правото на ползване на земите от представляваното от подс.Н. търговско дружество „Н. А.”-Е.-П., неоснователно били игнорирани обясненията на подсъдимите и показанията на редица свидетели, включително полицейски служители, отзовали се на сигналите за насилие над пострадалите, с което била нарушена разпоредбата на чл.339, ал.2 от НПК и обосновало предубеденост и пристрастност на въззивния съдебен състав. С това било нарушено правото на защита на подсъдимите и същите били осъдени извън фактическото им обвинение и по предположения, заради което се претендира отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за новото му разглеждане от окръжния съд. Доводите на защитниците на подсъдимите против доказателствената дейност на инстанциите по фактите са неоснователни. Районният съд с особено старание е провел разпитите на свидетелите Г.З., И.М., К.С., Х.Г., на полицейските служители от РУП-Септември С. и Н., а при пространния им обективен, всестранен и пълен анализ съвкупно с останалите доказателствени материали им се е доверил като последователни, допълващи се и в синхрон с житейската логика, влагайки ги в основата на осъдителната си присъда, макар и при съществена корекция на обвинението спрямо тримата подсъдими. Окръжният съд на свой ред ги е възприел като такива, съгласявайки се с очертаната от тях фактическа обстановка за случилото се на 29.04.2014 г. в землището на [населено място] дол, област П., като не е намерил за необходимо да преповтаря всички изложени от контролирания от него съд съображения, но като в собствения си анализ ги е коментирал при отговора на изложените от жалбоподателите възражения против тяхната достоверност. За разлика от защитниците на подсъдимите, които и пред касационната инстанция боравят с отделни фрагменти от тези свидетелски показания, загърбвайки другите доказателствени източници, съдилищата са ги обсъдили в тяхната цялост, съобразно и подкрепата им от експертните изводи по изслушаните СМЕ за причинените на св.З. и св.М. леки телесни повреди, отразеното във фоноскопската експертиза за обажданията на св.З., св.С. и св.М. към тел.112, споделеното от тях на отзовалите се полицейски патрули от РУП-П. и РУП-Септември, от приложените писмени доказателства по делото. Неоснователно от касаторите се твърди, че редица твърдения на посочените свидетели са възприети по предположения и при отсъствие основно на писмени доказателства за притежаваните от св.Г., св.М. и св.З. земеделски земи в землищата на селата В. дол, Б. и Л., област П., за заявени от тях искания за финансово подпомагане като земеделски производители. В тази връзка неоснователно е оплакването им за неоснователен отказ на съда на доказателствените им искания, тъй като от съществено значение по делото е какви права те са имали, лично или като действащи от името на собственика св.Г. върху конкретните две ниви, подготвяни от св.З. с помощта на св.М.Т., съобразно взетото общо решение със св.М. за тяхното ползване, като градини с орехови насаждения. За това решение е бил известен подс.Н., видно и от неговите обяснения с опита му да промени поне причината за упражненото върху пострадалите З. и М. физическо и психическо насилие, в разрез с отправените от него, подс.Х. и подс.А. към тях закани и искания. Именно от тях въззивният съд е извел насочеността им към препятстване на бъдещото поведение на новите ползуватели на имотите, а не просто като наказание за причинените на подс.Н. вреди от утъпкване на засетите от него житни култури в качеството му на техен наемател. За това си качество последният не е предоставил на св.З. и св.М., въпреки уговорката с тях, наемния договор с наемодателя му „ИВ М.”-О.-П., без данни за неговата (на договора) регистрация, достоверна дата и валидност, а го е депозирал по делото едва в хода на досъдебното производство. Той обаче не му е давал каквото и да било основание за подобно агресивно отношение към пострадалите, особено при второто нападение над тях, извършено като демонстрация на сила и безнаказаност поради „несъобразяване” с претенциите му да продължи да ползва и занапред земеделските земи в района пряко волята на действителните им собственици. Неоснователно е оплакването за игнориране на обясненията на подсъдимите, дадени от тях в хода на съдебното производство. Правилно въззивният съд се е съгласил с убедителните съображения, изложени от първостепенния съд в съгласие със събраните по делото доказателства. Те, освен житейски нелогични на конкретно създадените ситуации, са и в противоречие помежду си. С тях не могат да се обяснят неслучайната поява на подс.Х. на нивата, подготвяна от св.З. с помощта на св.М.Т., за засаждане на ореховите фиданки и нецензурното му обръщение към него, следите от нанесените му удари в лицето, заканите към него, включително и за убийство с цел да не се пречи на „бизнеса му”. Именно появата на подс.Х. е стимулирала и подс.Н. да отправи заканите си за малтретиране, дори до убийство, ако не се промени поведението му като един от новите ползуватели на нивите. Второто нападение над св.З. и св.М. безспорно има връзка с първото като негово продължение и за утвърждаване сериозността на отправените към „софиянците” закани с причиняване на много по-сериозни телесни увреди на последния, макар и останали в рамките на леки телесни повреди. Участието на всеки един от подсъдимите при тези нападения са категорично и несъмнено изяснени от посочените доказателствени източници, които са били оценени според действителното им съдържание. Неоснователно е позоваването на защитаваща правата на „наемателя” подс.Н. нормативна база. В случая, като правомерно поведение от него се е изисквало сигнализиране и намеса на съответните компетентни органи за отстраняване на съзряното от него нарушение на правата му като такъв и за ангажиране отговорността на увредилите го лица, а не осъществената саморазправа над пострадалите З. и М.. Агресията над тях обаче не е била самоцелна, а насочена към мотивирането им да не продължават да се разпореждат в нивите по собствено усмотрение, независимо от заявеното и документирано право на собственост на купувача Г. с уговорката за бъдещото им прехвърляне на св.М., който е бил получил правото за ползването им по силата на сключения на 25.04.2014 г. между двамата предварителен договор за продажбата им. ВКС приема, че фактическите изводи на окръжния съд са изведени според изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК въз основа на пълен, обективен и всестранен анализ на доказателствата, няма пренебрегнати или ползвани извън действителното им съдържание и по предположение, даден е отговор на всички касаещи съществото на делото възражения на страните, с което е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 и 3 от НПК и убедително е аргументирал формирането на вътрешното си убеждение по възприетата и от него фактическа обстановка. Не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за намеса на касационната инстанция и за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Извън неоснователните доводи за пороци в доказателствената дейност на окръжния съд, основателно обаче е оплакването за наличие на съществено процесуално нарушение при постановяване осъждането на подсъдимите Х. и Н. за осъществено от всеки един от тях на престъпление по чл.213а, ал.2, т.1 и 2 (за първия) вр.ал.1 от НК спрямо пострадалия св.З., което обаче е отстранимо от настоящата инстанция. Те са били признати за виновни и осъдени от първата инстанция за извършено от всеки един от тях на престъпление по чл.143, ал.1 от НК заради осъществената над св.З. физическа и психическа принуда на различни срокове лишаване от свобода с приложението на чл.66, ал.1 от НК, съответно са били оправдани по предявеното им за тези им деяния обвинение по чл.213а, ал.2, т.1 и т.2 вр.ал.1 от НК, което обаче не е било протестирано от прокурора. Св.З. не се е възползвал от правото си да участва по делото като частен обвинител и не е имал право да подава въззивна жалба. Подадената от повереника на частния обвинител св.М. адв.К. въззивна жалба е касаела осъждането на подсъдимите Н. и А. само за осъществената спрямо М. принуда вместо за изнудването му при категорично доказаната според нея и преследвана от тях специална цел. Или, при така очертаната процесуална ситуация въззивният съд не е разполагал със съответния процесуален инструмент – въззивен протест или въззивна жалба от частен обвинител за отежняване положението на подсъдимите Х. и Н. за осъждането им за извършване на престъпление по чл.213а от НК спрямо св.З.. Съдът е могъл само да констатира грешните фактически и правни изводи на районния съд за извличане на специалната цел в умисъла им за осъществената спрямо него принуда и се съгласи или не с така постановеното им осъждане за престъпление по чл.143, ал.1 от НК. То е за по-леко наказуемо престъпление и е в рамките на предявеното им фактическо обвинение, по което те са се защитавали и не е имало основание за изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК, поради което не е било допуснато съществено процесуално нарушение, което да е ограничило правото им на защита. От друга страна, тъй като и в тази й част първоинстанционната присъда е била отменена от окръжния съд, то в рамките на правилно установените факти и на правомощието си по чл.354, ал.2, т.2 от НПК, ВКС като съд по правото може да измени обжалваната въззивна присъда в тази й част и да преквалифицира деянията на подсъдимите Х. и Н. спрямо пострадалия Г. З. в престъпления по чл.143, ал.1 от НК за всеки един поотделно и се произнесе по тяхната наказуемост при развилото се по техни въззивни и касационни жалби касационно производство и при спазване на принципа reformatio in pejus. Това предопределя неоснователността на искането на защитниците им за пълното им оневиняване или за връщане на делото за ново разглеждане в тази му част от друг състав на окръжния съд. Неоснователен е и доводът на част от защитниците за наличие на основание за такова връщане на делото за новото му разглеждане поради противоречие в диспозитива на обжалваната въззивна присъда при неправилното позоваване от съда на правомощието му по чл.336, ал.1, т.3 от НПК, сочещо на неяснота на волята му и затрудняващо реалната защита на подсъдимите. Същественото в случая е, че въззивният съд е разполагал с правомощието по чл.336, ал.1, т.1 от НПК да отмени обжалваната първоинстанционна присъда и да постанови нова присъда, като приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, след като е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция, което Пазарджишкият окръжен съд е могъл и е сторил правомерно, но само по отношение осъждането на подсъдимите Н. и А. за изнудването на св.М. с оглед подадената от повереника му съответна въззивна жалба, но не и по отношение на подсъдимите Х. и Н. за изнудването спрямо св.З., по изложените по-горе съображения, което обаче е отстранимо от касационната инстанция. Т.е. и съобразно това оплакване не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на обжалваната въззивна присъда и за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на окръжния съд. Не е налице и неправилно приложение на материалния закон. Макар още районният съд да е изяснил правната природа на престъпленията по чл.143, ал.1 и по чл.213а, ал.1 от НК като престъпления първото против личността, а второто като такова против собствеността, правните му изводи са се ограничили до неправилно квалифициране противоправното поведение на подсъдимите като престъпления по чл.143, ал.1 от НК с отричане доказаността на преследваната от тях специална цел в умисъла им при оказаната над пострадалите З. и М. принуда. Всъщност, по този начин съдът се е „вместил” в правната конструкция, поднесена му от прокуратурата, при която са предявени отделни обвинения на подсъдимите с оглед осъщественото спрямо всеки един от двамата пострадали престъпление по чл.213а от НК, което е неправилно. Окръжният съд е повторил част от правните съображения на районния, но ги е надградил само относно доказаността на изискуемата се от състава на чл.213а, ал.1 от НК специална цел в умисъла на дееца. Правилно тя е била изведена както от действията, така и от ясно изразените от тримата подсъдими реплики и закани, целящи промяна в общото поведение на пострадалите З. и М., свързано в случая с ползването на процесните две ниви в землището на [населено място] дол, област П.. Неоснователен е доводът на касаторите, изведен и от мотивите на първостепенния съд, за липса на съображения в тази насока и на яснота за действията на подсъдимите, въз основа на които въззивният съд е направил извода си за целта на подсъдимите и нейното обективиране пред пострадалите от значение за съставомерността на деянията им не само като принуда, а като изнудване. Като престъпление против собствеността, извършващо се с посегателство срещу личността на едно или повече лица, престъплението по чл.213а, ал.1 от НК опорочава нормалното осъществяване на имуществените им отношения по упражняване на правото на собственост или други имуществени права, като се засяга правото им на свободно формиране на волята им при вземане на решения по тяхната реализация. То е на формално извършване чрез осъществяване на физическа или психическа принуда и със специалната цел за постигане на увреждащо имуществените права на лицето/ата поведение за разпореждане с тези му/им права или поемане на имуществено задължение. С оглед на обекта на защита престъплението може да се извърши в съучастие от две и повече лица, при общност на умисъла им, което е квалифициращо обстоятелство по т.4 на ал.2 на чл.213а от НК, при различно тяхно участие и качество в осъществяване на принудата в законово описаните й форми, включително чрез причиняване на лека телесна повреда на жертвата или нейни ближни, по различно време и място, срещу едно или повече лица, собственици или упражняващи общо (упълномощени да се разпореждат с) чужди имуществени права, чието поведение се цели от дееца/ците да бъде променено в преследваната от него/тях посока и което води или би довело до увреждане на имуществените интереси на засегнатото/ите лице/а, като липсата на акт на имуществено разпореждане от изнудваното/ите лице/а не води до несъставомерност на деянието, т.е. не се изисква изнуденият/те да предприеме/ат такова поведение, което по своето правно действие е свързано с вредоносно засягане на негово или чуждо имущество. Субект на престъплението може да бъде всяко наказателно отговорно лице, което чрез явно заявени или конклудентни действия при упражняване на физическата сила или на психически заплахи сведе до знанието на жертвата си какво противно на волята й поведение се изисква от нея, свързано с разпореждане с вещ, имуществено право или поемане на имуществено задължение. За разлика от нормата на чл.143, ал.1 от НК, която обективно предпоставя нежелано от пострадалия поведение от личен характер, при престъплението по чл.213а, ал.1 от НК целта на дееца е постигането на такова противно на волята на пострадалия поведение, без да е необходимо то да е предприето от него, както и да е предизвикало имотна вреда за него или в патримониума на трето лице или задължително да доведе до облага за дееца или за трето лице. При изнудването престъплението против личността (принудата) се поглъща от него като съставно престъпление против собствеността. Тази характеристика на престъплението е следвало да бъде съобразена от съдилищата при правилно разчитане на фактите по делото с оглед предявените на подсъдимите от прокурора отделни престъпления по чл.213а от НК, за които не действа ограничението на чл.26, ал.6, пр.1-во от НК, тъй като това престъпление може да се осъществи и като продължавано престъпление с обект на посегателство върху поведението на различни граждани и за различни техни имуществени отношения, както например е при множество грабежи. Правилно окръжният съд е изкоментирал обективните и субективни елементи от състава на това престъпление, за времето и механизма на осъществяването им, за обекта и субекта му, но без да ги свърже докрай с обективно проявените обстоятелства по делото и процесуалните му възможности за корекция в предявеното на подсъдимите обвинение при дължимата се пълна проверка на обжалваната пред него присъда на първата инстанция. С оглед наведените от жалбоподателите доводи за липсата на собствени на пострадалите З. и М. права върху процесните две ниви следва да се допълни следното. Безспорно е установено правото на собственост върху тях на св.Г., който обаче с предварителния договор за продажбата им със св.М. му е преотстъпил на 25.04.2014 г. правото на ползването им (като един от елементите на правото на собственост), а последният е обединил усилията си за неговото осъществяване със св.З.. За тези обстоятелства е бил уведомен подс.Н., който първоначално е имал претенции да не бъде обезпокояван до прибиране на реколтата от засетите от него ниви. Те обаче очевидно не са удовлетворявали подс.Х., което го е мотивирало да го заяви лично на св.З. при приложената над него физическа сила с причиняване на леки телесни повреди и да му отправи закани за убийство. Тези негови действия са дали основание и на подс.Н. да предяви също по-големи претенции към „софиянците”, отправяйки също такива закани към св.З., а при второто нападение над него и св.М. да участва активно в съучастие и с подс.А. в малтретирането на последния с причиняването му на множество сериозни, макар и леки телесни повреди, отправяйки и към него закани за убийство. Както св.З., така и св.М. са ги приели като напълно реални за осъществяване, както при първото, още повече при второто нападение на подсъдимите, видно и от телефонните им обаждания на тел.112, дори и от реакцията на дежурния оператор, който ги е приел и е отразена във фоноскопската експертиза. Целта на подсъдимите е била ясно заявена на пострадалите и тя е касаела ограничаване бъдещото ползване на нивите, което за стопанската 2014 г. за процесните две е установено, че се е случило. От показанията на св.З. и св.М. е установено, че те са притежавали и други земеделски земи в землищата на селата В. дол, Б. и Л., но извън техните твърдения други доказателства не са били събирани и конкретни факти в тази насока в обвинението не са ангажирани, поради което то се е ограничило само до действията на подсъдимите на конкретната дата 29.04.2014 г. в землището на [населено място] дол, област П.. Всички тези обстоятелства подробно са били изследвани от въззивния съд и той законосъобразно е извел обективните и субективни признаци на престъплението по чл.213а, ал.2 вр.ал.1 от НК от действията на тримата подсъдими, но не се е съобразил с процесуалните възможности да промени част от дължимата им се наказателна отговорност за престъпното им поведение. ВКС намира, че при липсата на въззивен протест против оправдаването на подс.Х. и подс.Н. по обвинението им по чл.213а, ал.2, т.1 и т.2 (само за първия) вр.ал.1 от НК за деятелността им спрямо св.Г.З., тя следва да бъде преквалифицирана като престъпления по чл.143, ал.1 от НК за всеки един от тях с оглед упражнената върху него принуда, което предопределя неоснователността на исканията за оневиняването им от настоящата инстанция. Това изключва възможността за обединяване на това деяние на подс.Н. със стореното по-късно на същата дата над св.М. като едно продължавано престъпление по чл.213а, ал.2, т.1, 2 и 4 вр.ал.1 от НК, както и обединяване на цялостната деятелност на тримата подсъдими в едно продължавано престъпление срещу двамата пострадали, при различно тяхно съучастие в разигралите се два инцидента на инкриминираната дата в землището на [населено място] дол, област П.. В рамките на установените факти за упражненото над св.М. насилие от подс.Н. и подс.А. и за преследваната от тях цел въззивният съд правилно е извел обективните и субективни признаци на престъплението по чл.213а, ал.2, т.1, 2 и 4 вр.ал.1 от НК и е приложил закона, който е следвало да бъде приложен. Макар неправилно в диспозитива на въззивната присъда да присъства и чл.20, ал.2 от НК заради съучастието им като извършители, то е квалифициращо обстоятелство по т.4 на ал.2 на чл.213а от НК (за което са осъдени) и с това не е влошено правното им положение, преодоляно е в мотивите към присъдата и не е ограничило правото им на защита. Ето защо ВКС приема, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за друга корекция на обжалваната присъда, която е дължима не поради неправилно приложение на материалния закон, а на посоченото процесуално основание. По касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Доводите на защитниците на подсъдимите за явната несправедливост на наложените им наказания визират несъобразяването от въззивния съд с наличните само смекчаващи отговорността им обстоятелства, претендирайки те да са многобройни, а някои изключителни и основание за приложението както на чл.55, ал.1, т.1 от НК, така и на чл.66, ал.1 от НК. Акцентите са поставени върху чистото им съдебно минало, младостта им, добрите им характеристични данни, трудовата им ангажираност, различната степен на участието им във всеки един от двата конфликта с пострадалите, без да се отчете и тяхната вина за причинените на управляваното от подс.Н. търговско дружество, отдалечеността на инкриминираната им деятелност от момента на осъждането им, през който период няма данни да са имали противоправно поведение, липсата на бруталност в действията на подс.Х.. Вместо това въззивният съд неправомерно отдал изключително значение на обществената опасност на деянията, преценявал тази на тримата подсъдими съвкупно, без разграничение на каузалния им принос при осъществяването им като „самостоятелно” извършени престъпления. ВКС намира тези възражения за частично основателни, но на процесуално основание. Доколкото както въззивното, така и касационното производство по отношение обвиненията на подс.Х. и подс.Н. за изнудването спрямо св.Г.З. са били инициирани само по техни жалби, то ВКС е ограничен от забраната за отежняване на наказателната им отговорност за тази им деятелност, вложена в принципа reformatio in pejus. Районният съд при осъждането на подс.Х. за престъплението по чл.143, ал.1 от НК е отмерил при условията на чл.54 от НК наказание от 1 година и 10 месеца лишаване от свобода, което на основание чл.66, ал.1 от НК е отложил за изпълнение за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила, което не е било протестирано от прокурора. Окръжният съд правилно не се е съгласил с правните изводи на първата инстанция, но не е имал право да влоши положението на този подсъдим по посочените по-горе съображения, включително и като постанови ефективното изтърпяване на наложеното му наказание. При преквалификацията на деятелността на подс.Х. от престъпление по чл.213а, ал.2, т.1 вр.ал.1 от НК в такова по чл.143, ал.1 от НК ВКС намира, че това наказание и начина му на изпълнение, макар и да не е адекватно на обществената опасност на деянието, е единствено възможното за постигане на целите на чл.36 от НК, поради което няма никакво основание за смекчаване повече на отговорността му. С оглед посочената забрана наказанието на подс.Х. следва да бъде намалено от 3 години лишаване от свобода на 1 година и 10 месеца лишаване от свобода, което на основание чл.66, ал.1 от НК следва да бъде отложено за изпълнение с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в сила и се отмени наложеното му от окръжния съд кумулативно наказание глоба в размер на 3 000 лева в полза на държавата. На същото основание за престъплението по чл.143, ал.1 от НК на подс.Н. спрямо св.З. ВКС приема, че следва да се намали наказанието му от 3 години на 2 години и 3 месеца лишаване от свобода и се отмени наложеното му кумулативно наказание глоба в размер на 3 000 лева в полза на държавата. За осъщественото от подс.Н. и подс.А. спрямо св.М. престъпление по чл.213а, ал.2, т.1, 2 и 4 вр.ал.1 от НК въззивният съд им е наложил наказания съответно от 3 години лишаване от свобода и е присъединил наказанието 3 000 лева глоба в полза на държавата на първия и 2 години и 6 месеца лишаване от свобода и съответно 3 000 лева в полза на държавата на втория, като е постановил лишаването от свобода да изтърпят при първоначален общ режим. При индивидуализацията на наказанията на тези двама подсъдими съдът правилно е отчел високата степен на обществена опасност на деянието, засягащо сериозно телесния интегритет на пострадалия М., причинявайки му и значителни психически травми от реалните опасения за осъществяване на отправяните му закани за убийство с оглед и на времето и мястото на насилническите действия над него. Правилно съдът ги е възприел като „наказателни” заради „несъобразяване” и от М. със заявените от подс.Х. и подс.Н. при първия инцидент „препоръки” за бъдещото им поведение в „техния район” на осъществяване на „бизнеса им”, игнорирайки сигнализирането на органите на полицията и демонстрирайки чувство за безнаказаност. Не без значение е и интензитетът на упражнената принуда и множеството квалифициращи деянието обстоятелства. От друга страна, съдът е отчел за всеки от тях чистото им съдебно минало, добрите характеристични данни, трудовата им ангажираност. При тези обстоятелства съдът е счел наличие на превес на смекчаващите над отегчаващите вината на подсъдимите и е определил наказанията им близо до предвидения в нормата минимум. Правилно на участието на подс.Н. в двата инцидента е отдадено по-голямо значение и е степенувано спрямо това на „забравения” при оттеглянето на „наказателния отряд” подс.А.. ВКС в настоящия си състав не намира пороци в оценъчната дейност на съда при индивидуализацията на наказанията на тези жалбоподатели за това им деяние. Нито младостта им, нито семейното им положение или продължителността на наказателното производство са изключителни, нито наличните смекчаващи обстоятелства са многобройни, което да обуславя прекомерна тежест и на най-лекото, предвидено в закона наказание за това престъпление, за да се приложи разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 от НК. Неоснователно е и искането за приложението на чл.66, ал.1 от НК и спрямо подсъдимите Н. и А. поради проявената от тях изключителна агресивност при добронамереното отношение на пострадалите З. и М. за разрешаване на проблема в интерес и на двете страни. Постигнатото снизходително наказание на подс.Х. поради бездействието на прокурора не може да бъде аргумент за тяхното условно осъждане, като ефективното изтърпяване на определените им наказания е необходимо не само за постигане на целите на личната превенция, а така също и на генералната превенция на всички онези неустановени по делото лица, участвали при второто нападение над пострадалите З. и М.. Поради това ВКС приема, че както за наказанието от 2 години и 6 месеца лишаване от свобода на подс.А., така и за общото наказание, определящо се на 3 години лишаване от свобода на подс.Н. на основание чл.23, ал.1 от НК за двете му престъпления по чл.143, ал.1 от НК и по чл.213а, ал.2, т.1, 2 и 4 вр.ал.1 от НК не следва да се приложи разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК и тези наказания следва да се изтърпят от тях реално при първоначален общ режим, както е постановил окръжният съд. По отношение на присъединеното към лишаването им от свобода кумулативно наказание от по 3 000 лева глоба в полза на държавата на всеки един от тях няма наведени никакви доводи в жалбите и в съдебните прения, а и те са определени на законовия минимум в санкционната част на нормата на чл.213а, ал.2 от НК. Касационните жалби на защитниците на подс.Н. и подс.А. са неоснователни и следва да се оставят без уважение, а въззивната присъда в тази й част следва да остане в сила. Доколкото в касационните жалби на защитниците на подсъдимите Н. и А. липсват съществени доводи за несправедливост на присъденото в тяхна тежест обезщетение на ищеца М. за причинените му неимуществени вреди, в тази им част те следва да се разгледат заедно с касационната жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец И. М., включително и против уважената му претенция за направените от него разноски по делото. По касационната жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец И. М. : Жалбата е неоснователна. Неоснователни са и жалбите на защитниците на подсъдимите Н. и А. в тази им част. Жалещият се повереник на ищеца намира за нарушен от въззивния съд материалния закон поради нарушаване на принципа за справедливост с присъденото му обезщетение, при липса на мотиви защо искът се отхвърля като неоснователен за разликата над 10 000 лв до 15 000 лв. Не били съобразени изживените от него болки, страдания, силен стрес и уплаха от упражнената спрямо него сила и заплахи, включително за семейството му, броят на причинените му телесни увреждания, довели до промени в хранителното му поведение, ежедневието и самочувствието му за продължителен период от време, заради което се претендира изменяне на въззивната присъда в гражданската й част и уважаване на иска в пълния му размер. Всички тези обстоятелства са били обсъдени от окръжния съд и на тази основа е уважил иска на М. за 10 000 лева, значително над присъденото от районния съд обезщетение от 6 500 лева. В необходимата степен са съобразени както множеството причинени му телесни увреждания, така и времето и мястото на приложената спрямо него сила, съчетана със сериозните заплахи за телесната му цялост и живот. Не е подминат и периодът за възстановяването му и отражението на деянието върху по-нататъшното му поведение в обществото. На нито едно от тези обстоятелства не е отдадено прекомерно значение, нито пък някое от тях е пренебрегнато, поради което ВКС намира, че размерът на присъденото му обезщетение отговаря на критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД и не е допуснато наведеното от повереника му нарушение на закона. Няма основание за уважаване на иска в пълния му размер и касационната жалба както на повереника, така и тези на защитниците на двамата подсъдими Н. и А. в тази им част следва да бъдат оставени без уважение, а обжалваната присъда в гражданската й част следва да бъде оставена в сила. По искането за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски от частния обвинител и ищец И. М. в размер на 1 200 лева ВКС намира същото за основателно и двамата подсъдими Н. и А. следва да бъдат осъдени да му ги възстановят солидарно като последица от непозволеното му увреждане и ползването на правна помощ в наказателното производство. Водим от гореизложеното и на основание чл.354, ал.2, т.1, 2 и 3 и ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ присъда № 54 от 05.11.2018 г., постановена по ВНОХД № 657/2018 г. от Окръжен съд – Пазарджик, както следва : - ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието на подсъдимия Х. И. Х., със снета по делото самоличност, извършено спрямо Г. С. З. от София, от престъпление по чл.213а, ал.2, т.1 вр.ал.1 от НК в престъпление по чл.143, ал.1 от НК, като НАМАЛЯВА размера на наказанието му от 3-три години лишаване от свобода на 1-ЕДНА ГОДИНА И 10-ДЕСЕТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, което на основание чл.66, ал.1 от НК ОТЛАГА за изпълнение с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ от влизане на присъдата в сила и отменя присъдата в частта й относно определения общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като ОТМЕНЯ изцяло наложеното му кумулативно наказание глоба в размер на 3 000-три хиляди лева в полза на държавата; - ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието на подсъдимия И. И. Н., със снета по делото самоличност, извършено срещу пострадалия Г. С. З. от София, от престъпление по чл.213а, ал.2, т.1 вр.ал.1 от НК в престъпление по чл.143, ал.1 от НК, НАМАЛЯВА наложеното му наказание от 3 години лишаване от свобода на 2-ДВЕ ГОДИНИ И 3-ТРИ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и ОТМЕНЯ наложеното му кумулативно наказание глоба в размер на 3 000-три хиляди лева в полза на държавата. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част. ОСЪЖДА подсъдимите И. И. Н. и А. В. А. солидарно да заплатят на частния обвинител и граждански ищец И. М. М. сумата от 1 200-хиляда и двеста лева направени разноски по делото пред касационната инстанция. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :