Ключови фрази


7



О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№15


гр. София,10.01.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 684 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ „Свети Г.” ЕАД против решение № 337 от 28.11.2018г. по в.т.д. № 518 от 2018г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 360 от 06.07.2017г. по т.д. № 877/2014г. на Окръжен съд - Пловдив в частта за уважаване на обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД срещу многопрофилната болница за: сумата от 24 553,23 лева, представляваща сбор от неплатени главници по фактури, издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-125-12 от 20.08.2012г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба; сумата от 1202,88 лева, представляваща сбор от лихви за забава за плащанията по фактури, издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-125-12 от 20.08.2012г.; сумата от 13 888,30 лева, представляваща сбора от обезщетението за забава заплащането на главниците по процесните фактури, издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти от № ОП -113-13 от 29.07.2013г.; сумата от 11 934,12 лева, представляваща сбор от неплатени главници по договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-165-13 от 28.11.2013г.; както и в частта, с която не е уважено възражението за прихващане за разликата над 4004,79 лева до размера от 6 417,05 лева, установен от вещото лице.
Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон – чл.43, ал.7 ЗОП /отм./. Излага съображения, че като е заключил погрешно, че има договор за продължаване действието на договор № ОП-125-12 от 20.08.2012г., съдът изобщо не е обсъдил доводите за недопустимост на правоприемство по ЗОП /отм./. Същевременно поддържа, че фактура № [ЕГН]/15.07.2014г. на стойност 3767,40 лева и фактура № [ЕГН]/14.08.2014г. на стойност 3468 лева са платени след завеждане на делото на 23.12.2014г., поради което неплатеният остатък по договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-165-13 от 28.11.2013г. е в размер на 4698,72 лева, а не в размер на 11 934,12 лева. Претендира разноски за всички инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец по исковете, „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД, в представения отговор изразява становище за липса на основания за допускане на решението в обжалваната част до касационен контрол, като по същество се излагат съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Възизвната инстанция е приела следното от фактическа и правна страна:
Присъдените вземания от 24 555,23 лева се основават на договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-125-12 от 20.08.2012г. /стр.166-170 от делото на ОС/, сключен между УМБАЛ „Свети Г.“ ЕАД и „Трейдконсулт“ ЕООД, със срок на действие до сключването на нов такъв, но не повече от 12 месеца. С анекс от 16.08.2013г. срокът на договора е удължен до приключване на процедурата по избор на изпълнител на обществената поръчка, но не повече от 6 месеца. След проведената процедура, визирана в анекса, пак между УМБАЛ „Свети Г.“ ЕАД и „Трейдконсулт“ ЕООД е сключен договор № ОП-165-13 от 28.11.2013г. От справката в търговския регистър е установено, че на 15.04.2014г. е вписано преобразуване на „Трейдконсулт“ ЕООД чрез вливането му в „Ей енд Ди фарма България “ ЕАД. Съдът е приел, че след вписване на вливането между УМБАЛ „Свети Г.“ ЕАД и „Ей енд Ди фарма България“ ЕАД е сключен договор на основание чл.43 ал.7 от ЗОП /отм./ за продължаване на действието на договор за обществена поръчка № ОП-165-13/28.11.2013г. /стр.406 от делото на ОС/. Страните са се споразумели, че договор за обществена поръчка № ОП-165-13/28.11.2013г. продължава действието си, като „Ей енд Ди фарма България“ ЕАД придобива качеството на продавач по договора, на основание правоприемство от „Трейдконсулт“ ЕООД. Съдът е достигнал до извода, че несъмнено договорът по чл.43, ал.7 ЗОП /отм./ е сключен след 15.04.2014г., когато в търговския регистър е вписано вливането, и след 01.07.2014г., от когато е в сила изменението на чл.43 ал.7 от ЗОП /отм./. Обосновал се е, че в противен случай няма как тази разпоредба да е цитирана като основание в договора за продължаване на действието на вече сключения договор за обществена поръчка. Съгласно изменението на цитираната норма със ЗИДЗОП с ДВ бр. 40 от 2014 г., в сила от 1.07.2014г., при преобразуване на изпълнителя в съответствие със законодателството на държавата, в която е установен, възложителят сключва договор за продължаване на договора за обществена поръчка с правоприемника. Заключено е, че след като ищецът е встъпил като страна в договора за обществена поръчка № ОП-165-13/28.11.2013г. като правоприемник на влялото се в него дружество „Трейдконсулт“ ЕООД и то при изпълнение на изискванията на чл.43 ал.7 от ЗОП /отм./, няма основание да се приеме, че същият не е легитимиран да претендира заплащане на незаплатени суми за доставени стоки по този договор.
За да намери за правилен извода на първостепенния съд, че сумата от 1 202,88 лева следва да се присъди като обезщетение за забава по фактури, издадени на основание договор № ОП-125-12 от 20.08.2012г., съдът е взел предвид сключения на 16.08.2013г. анекс. Възприел е, че с него срокът на договор № ОП-125-12 от 20.08.2012г. е удължен и съответно всички фактури, издадени в периода 20.08.2013г. до 28.11.2013г. не материализират самостоятелни договори за покупко-продажба, а такива издадени на основание вече сключения договор № ОП-125-12 от 20.08.2012г.
Съдът е намерил за основателно твърдението за недължимост на сумата 51 124.36 лева, представляваща сбор от неплатени главници по две фактури – фактура №[ЕГН] от 08.07.2014г. с неплатен остатък 43 992.92 лева и фактура №[ЕГН]/07.08.2014г. с неплатен остатък 7131.44 лева, издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-113-13 от 29.07.2013г. Констатирал е, че с платежното нареждане от 24.01.2017г. /стр.388 от делото на ОС/, представено и прието в съдебно заседание на 24.01.2017г., УМБАЛ „Свети Г.“ ЕАД е превел на „Ей енд Ди фарма България“ ЕАД сумата 51 124.36 лева, като за основание на плащането са посочени задълженията по фактура №[ЕГН] от 08.07.2014г. и фактура №[ЕГН]/ 07.08.2014г.
След анализ на доказателствения материал и кредитиране сведенията на вещото лице Т. Р. на стр.3 в Приложение № 1 към допълнителното му заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, съдът е достигнал до извода за дължимост на сумата от 13 888,30 лева, представляваща сбора от обезщетението за забава заплащането на главниците по фактури, издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-113-13 от 29.07.2013г.: фактура №[ЕГН]/03.04.2014г., фактура №[ЕГН]/09.04.2014г.; фактура №[ЕГН]/08.05.2014г., фактура №[ЕГН]/06.06.2014г., фактура №[ЕГН]/08.07.2014г., фактура №[ЕГН]/07.08.2014г., фактура №[ЕГН]/14.08.2014г. и фактура №[ЕГН]/29.09.2014г.
Апелативният съд е споделил и извода на първата инстанция за дължимост на сумата от 11 934,12 лева по фактури, издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-113-13 от 29.07.2013г., а именно: фактура №97544/05.03.2014г., фактура №98092/07.04.2014г., фактура №98093/07.04.2014г., фактура №[ЕГН]/15.07.2014г. и фактура №[ЕГН]/14.08.2014г. Счел е за неоснователно твърдението на жалбоподателя за недължимост, поради плащане по време на висящността на делото, на сумите по фактура №[ЕГН] / 15.07.2014г. – за 3767,40 лева и по фактура №[ЕГН]/ 14.08.2014г. - за 3468 лева. Аргументирано е, че само жалбоподателят в своето счетоводство е отбелязал, че тези фактури са платени на 23.12.2014г., но видно от допълнителното заключение на вещото лице Р. и Приложение №1 към него, по тези две фактури експертът не е установил плащане и документ за това.
За да сподели извода на първоинстанционния съд, че възражението на УМБАЛ „Свети Г.“ ЕАД за прихващане е основателно само до размера от 4004,79 лева, апелативният състав е приел, че волеизявлението за прихващане на болницата не се отнася до всички, установени от вещото лице Р. забавени доставки по 11 фактури, чиято обща стойност на изчислената от вещото лице неустойка за забава на доставките възлиза на 6417,05 лева. Посочил е, че възражението за прихващане обхваща неустойките за забава на доставките: по фактура № [ЕГН]/07.05.2012г., издадена за доставка по договор ОП-05-11/23.02.2011г. /забава на доставката от четири дни/, по фактура № [ЕГН]/09.01.2012 г., издадена за извършена доставка по договор ОП-93-11/17.10.2011г. /забава на доставката от два дни/, по фактура №[ЕИК]/ 09.04.2014г. /забава на доставката пет дни/, по фактура №[ЕГН]/ 13.03.2014г. /забава на доставката седем дни/ и по фактура №[ЕГН]/ 04.11.2013г. /забава на доставката два дни/, и трите издадени за доставка на лекарствени продукти по договор ОП-113-12/29.07.2013г., както и по фактура №[ЕГН]/ 10.12.2013г., издадена за извършена доставка по договор ОП-165-13/28.11.2013г./забава на доставката шест дни/.
Въззивният съд е споделил и приетото от първоинстанционния съд, че сумата от 4004,79 лева следва да бъде прихваната срещу задължението на УМБАЛ „Свети Г.“ ЕАД за заплащане на дължимите лихви за забавено плащане на главниците по следните, издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-55-11 от 16.05.2011г., фактури: №[ЕГН]/15.09.2011г.,№[ЕГН]/11.10.2011г.,№[ЕГН]/07.05.201г. и част от дължимата лихва за забава по фактура №[ЕГН]/18.01.2012г.
За да отхвърли за разликата над 12 297 лева до размера от 12 397,14 лева искът за заплащане на лихви за забава върху платени за забава главници по договора от 16.05.2011 г. , въззивният състав е констатирал, че лихвата за забава по фактура №[ЕГН]/15.09.2011г. не е 490,97лева, колкото е посочил първоинстанциония съд, а е 486,60 лева, по фактура №[ЕГН]/11.10.2011г. лихвата за забавено плащане не е 1526.94 лева, а е 1442,79 лева, по фактура №[ЕГН]/07.05.2012г. лихвата за забавено плащане не е 1809.89 лева, а е 1796,77 лева и по фактура №[ЕГН]/18.01.2012г. лихвата за забава не е 720.74 лева, а е 712.01 лева. С оглед на това, апелативният съд е приел, че сборът на мораторните лихви за забава по тези фактури не възлиза на 4548.54 лева, а на 4438.17 лева.
Въз основа на гореизложеното, решаващият състав е счел, че след извършване на прихващането на сумата 4004,79 лева – неустойка за забава на доставките, със сумата от 4438,17 лева - лихва за забава на плащането, остава дължим остатък от 433.38 лева, /а не 543.72 лева/, който следва да се присъди като лихва за забава по фактура№[ЕГН]/18.01.2012г.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, като значими за изхода на спора: „І.1/ Правоприемството, осъществено чрез вливане на изпълнителя в друго търговско дружество, съставлява ли изменение на договора по ЗОП по смисъла на чл.43, ал.1 ЗОП (отм.), или са приложими общите правила на ТЗ – чл.262 и сл. от ЗОП?; І.2/ Задължен ли е възложителят след влизане в сила на разпоредбата на чл.43, ал.7 ЗОП (отм.), когато договорът е изтекъл, но има непогасени права и задължения по него (неплатени цени на лекарства от страна на възложителя), да сключи договор за продължаване на договор за възлагане на обществена поръчка със субект, в който изпълнителят се е влял след изтичане на срока на договора?; Твърди се произнасяне по тези въпроси в противоречие с: Директива 2004/18/ЕО от 31.03.2004г., Директива 2014/24/ЕС от 26.02.2014г., решение № 162/28.01.2013г. по т.д.№ 453/2012г. на ВКС и решение № 2308/16.11.2018г. по т.д.№ 2630/2017г. на СГС; ІІ.1/ Следва ли въззивният съд да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, изразяващи се обобщено в следното: че ПОС неправилно е приел, че правоприемството по общите правила на ТЗ, осъществено чрез вливане, не представлява изменение на договора за обществена поръчка, като е присъдил сумата от 24 553,23 лева?; ІІІ.1/ Следва ли въззивният съд да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, а именно, че ПОС не е взел предвид точните данни от заключението на вещото лице, а пък се е позовал на него, като е присъдил сумата от 11 934,12 лева?; ІІІ.2/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на исковата молба, които имат значение за спорното право, относими към приложението на чл.235, ал.3 ГПК - а именно извършени плащания след предявяване на исковата молба, и по-конкретно на 23.12.2014г.?; ІІІ.3/ Длъжен ли е съдът, когато се позовава на заключението на вещото лице, да го използва точно и да го цитира правилно?; ІІІ.4/ Допустимо ли е съдът да прави извод въз основа на заключение, без да са налице данни за такъв извод?; ІІІ.5/ Длъжен ли е съдът да не допусне произнасяне в решението си като осъди ответника да плати два пъти едно и също задължение –сумата от 7235,40 лева, платена на 23.12.2014г. след завеждане на исковата молба?.” Твърди се, че произнасянето на въззивния съд по въпросите от раздел ІІІ е в противоречие с: решение № 147/31.07.2018г. по т.д.№ 1715/2017г. на ВКС, решение № 178/13.05.2011г. по гр.д.№ 984/2010г. на ВКС и решение № 111/13.06.2016г. по гр.д.№ 6121/2015г. на ВКС. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и ал.2, предл.последно ГПК.
Настоящият състав на ВКС приема следното относно наличието на твърдяните от касатора предпоставки за допускане на решението до касация:
Въпросите от раздел I и II от изложението са поставени от касатора във връзка с възражението му, че по договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-125-12 от 20.08.2012г. ищецът не е заменил като страна, на основание чл.43, ал.7 ЗОП /отм./, продавача по този договор за обществена поръчка въз основа на осъщественото на 15.04.2014г. вливане на продавача Трейдконсулт“ ЕООД в ищцовото дружество „Ей енд Ди фарма България“ ЕАД. Въззивната инстанция, за да присъди сумата от 24 553,23 лева, представляваща сбор от неплатени главници по фактури, издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-125-12 от 20.08.2012г., е взела предвид следните твърдяни от ищеца факти, които е счела за доказани по делото: договорът за доставка № ОП-125-12 от 20.08.2012г е сключен по реда на ЗОП /отм./ между касатора УМБАЛ „Свети Г.” ЕАД и Трейдконсулт“ ЕООД; с анекс от 16.08.2013г. срокът на договора е удължен до 16.02.2014г.; доставките на болницата на лекарствата по фактурите по този договор са извършени от „Трейдконсулт“ ЕООД; на 15.04.2014г. е вписано в търговския регистър преобразуване на „Трейдконсулт“ ЕООД чрез вливането му в „Ей енд Ди фарма България“ ЕАД. Въз основа на така поддържаните от ищеца и установени по делото от доказателствата обстоятелства, съдът е приел, че с оглед настъпилото правоприемство ищецът е активно легитимиран да търси изпълнение на вземанията за незаплатените продажни цени по договора, които вземания са преминали в неговия патримониум в качеството му на правоприемник на продавача „Трейдконсулт“ ЕООД въз основа на извършено преобразуване на продавача чрез вливането му в ищеца. Невярно е твърдението на касатора, че апелативният съд е счел договор № ОП-125-12 от 20.08.2012г. за продължен въз основа на сключен между болницата и ищеца договор по чл.43, ал.7 ЗОП /отм./. Такова твърдение, нито е направено от ищеца, нито такъв извод се съдържа в мотивите на обжалвания акт. В тях изрично е посочено, че договорът по чл.43, ал.7 ЗОП /отм./ е за продължаване действието на друг договор за обществена поръчка - № ОП-165-13/28.11.2013г., като „Ей енд Ди фарма България“ ЕАД придобива качеството на продавач по договора, на основание правоприемство от „Трейдконсулт“ ЕООД, за което няма спор между страните по делото. При очертания предмет на делото и приетото от решаващия състав относно договора за доставка на лекарствени продукти № ОП-125-12 от 20.08.2012г., въпросите по раздел I и II са неотносими към изхода на спора, тъй като нито се поддържа от ищеца, нито съдът се е мотивирал с наличие на замяна на страна по този договор за обществена поръчка, по който след извършване на доставките по него и изтичане на срока му, е настъпило преобразуване на продавача чрез вливането му в ищеца, като последният на това основание се явява правоприемник за неизплатените парични вземания за продажните цени по изпълнения от праводателя на ищеца договор за обществена поръчка. Следва да се има предвид, че посоченото от жалбоподателя решение № 162/28.01.2013г. по т.д.№ 453/2012г. на I т.о. на ВКС не може да предпостави проявлението на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С решение № 135/05.10.2016г. по т.д. № 2082/2015г. на II т.о. на ВКС изрично е пояснено, че решението по т.д. № 453/2012г. на I т.о. на ВКС е постановено преди изменението на ЗОП с ДВ бр.20/2014г. и не намира приложение, тъй като съгласно чл.42а ЗОП /ДВ бр.20/2014г./, в сила от 13.05.2014г., паричните вземания по договорите за обществени поръчки са прехвърляеми, на която разпоредба е придадено обратно действие - съгласно пар.115, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗОП /ДВ бр.20/2014г./, чл.42а се прилага и за договори за обществени поръчки, сключени до влизането в сила на този закон. В този смисъл са и следните решения на ВКС :решение № 115/ 18.06.2015г. по т.д. № 1922/2014г. на I т.о., решение № 206/ 11.01.2016г. по т.д. № 3004/2014г. на I т.о. на ВКС и решение № 137/19.07.2016г. по т.д. № 1503/2015г. на I т.о. След изменението с ДВ бр.86 от 2017г. на чл.280 ГПК, отпадна като основание за допускане на касационния контрол „противоречието с практиката на съдилищата”, поради което цитираното от касатора решение № 2308/16.11.2018г. по т.д.№ 2630/2017г. на СГС също не може да обуслови допускането на обжалвания акт до касация. Въпреки, че формално е налице позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, касаторът не сочи практика на СЕС, в противоречие на която да е постановено въззивното решение, като позоваването на противоречие на обжалвания акт с Директиви на ЕС не се явява основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Въпросите № 1, 2 и 5 от раздел III от изложението към касационната жалба също не предпоставят допускането на решението до касация. На първо място, противно на твърдението на касатора в първи въпрос, апелативният съд е обсъдил оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е взел предвид точните данни от заключението на вещото лице относно извършено плащане след предявяването на исковата молба на вземанията по две конкретни фактури, но е счел същото за неоснователно. На второ място, съдът не е приел, че не трябва да бъдат взети предвид фактите, настъпили след предявяването на исковата молба, които имат значение за спорното право, но позовавайки се на констатации на вещото лице, е приел че такива факти /плащания на вземанията по двете фактури по време на висящността на делото/ не се доказват да са се осъществили, поради което въпросът за приложението на чл.235, ал.3 ГПК също не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. На трето място, пети въпрос от раздел III касае правилността на акта и не може да бъде предмет на разглеждане в селективната фаза на касационното производство.
От друга страна, по отношение на въпрос трети и четвърти от раздел ІІІ от изложението, а именно „Длъжен ли е съдът, когато се позовава на заключението на вещото лице, да го използва точно и да го цитира правилно?” и „Допустимо ли е съдът да прави извод въз основа на заключение, без да са налице данни за такъв извод?”, е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпреки, че се е позовал на приложение № 1 от допълнителното заключение на вещото лице, в което е посочено, че на 23.12.2014г са платени сумите по фактура № [ЕГН] / 15.07.2014г.- 3767,40 лева и по фактура № [ЕГН] / 14.08.2014г. - 3468 лева, апелативният съд е приел противното, а именно, че в заключението не се установява плащане на тези суми. Възивният акт е постановен в противоречие с разрешението, дадено в решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на IV г.о. на ВКС, според което съдът може да не възприеме заключението на вещото лице, но преценката на доказателствената сила на заключението следва да се извърши въз основа на обосноваността му.
С оглед изложеното, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по конкретизирания от настоящия състав процесуалноправен въпрос: „Допустимо ли е съдът да прави извод въз основа на заключение на вещо лице, без да са налице данни за такъв извод в самото заключение?”, в частта, в която с въззивното решение се потвърждава първоинстанционния акт относно присъдената сума от 7235,40 лева по фактура №[ЕГН]/15.07.2014г. и фактура №[ЕГН]/14.08.2014г., издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-113-13 от 29.07.2013г.
Не е налице соченото основание по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 144,71 лева.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение


О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 337 от 28.11.2018г. по в.т.д. № 518 от 2018г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 360 от 06.07.2017г. по т.д. № 877/2014г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, в която УМБАЛ „Свети Г.” ЕАД е осъдена да заплати на „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД, на основание чл.327, ал.1 ТЗ, сумата от 7235,40 лева по фактура №[ЕГН]/15.07.2014г. и фактура №[ЕГН]/14.08.2014г., издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-113-13 от 29.07.2013г.
УКАЗВА на касатора УМБАЛ „Свети Г.” ЕАД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 144,71 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 337 от 28.11.2018г. по в.т.д. № 518 от 2018г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в останалата обжалвана част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.