Р Е Ш Е Н И Е № 244 гр. София, 26.01.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ ЛЮБКА АНДОНОВА при участието на секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладваното от съдията Любка Андонова гр. дело № 1732 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, подадена чрез процесуалния й представител юрисконсулт И. Г. срещу решение от 15.11.2018 г. по в. гр. д. № 15014/2017 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 140245 от 08.06.2017 г. по гр.д. № 29056/2016 г. на Софийски районен съд, с което е уважен иск с правно основание 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 7 КРБ, предявен от „Бодо 09” ООД със седалище и адрес на управление в [населено място] р., Бургаска област против Република България, представлявана от Министъра на финансите, [населено място] за сумата 6613,37 лева, съставляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от приход от цена на произведена електрическа енергия в периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. В касационната жалба се подържа, че решението е необосновано и неправилно, поради нарушение на маттериалния и процесуалния закон, поради което следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен. Ответникът по касационната жалба „Бодо 09” ООД я оспорва като неоснователна. Счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. С въззивното решение е прието за установено, че ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и собственик на фотоволтанична централа, въведена в експлоатация през 2012 г. Произведената енергия е била продавана на „ЕВН България Електроснабдяване” в изпълнение на договор от 25.06.2012 г. На 04.12.2013 г., Народното събрание на Република България е приело поправка в Закона за държавния бюджет за 2014 г., с която посредством § 6, т. 2 и т. 3 от ЗДБ са били създадени нови текстове в Закона за възобновяеми енергийни източници (ЗЕВИ), съгласно които от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса от 20 % върху прихода от енергията – чл. 35а, чл. 35б, чл. 35в и чл. 73 ЗЕВИ. От 01.01.2014 г., така въведената такса е била удържана директно от производителя на вятърна и слънчева енергия. С решение № 13 от 31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд на Република България, § 6, т. 2 и т. 3 ЗДВ са били обявени за противоконституционни. В периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. от ищцовото дружество е била събрана такса на основание чл. 35а ЗЕВИ в размер на 6613,37 лева. Възникналите от приложението на противоконституционната норма правни последици не са били уредени от Народното събрание в двумесечен срок, съгласно задълженията на органа по чл. 22, ал. 4 Закона за Конституционния съд и чл. 94, ал. 4 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание. При така установените факти, в решението на въззивния съд е прието, че е ангажирана деликтната отговорност на Държавата за причинени вреди от нейни органи, какъвто несъмнено е и законодателният орган – Народното събрание. Прието е, че противоправното поведение на длъжностните лица, съставляващия колективния държавен орган – Народното събрание, се изразява както в приемането на противоконституционна разпоредба, така и в проявеното бездействие – неуреждането на възникналите от приемането и правни последици. Прието е, че настъпилата за ищеца вреда от удържаната такса върху произведената електрическа енергия е в пряка причинна връзка с противоправните действия на държавния орган, поради което предявеният срещу Държавата иск с право основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 7 КРБ е уважен като основателен в размер на 6613,37 лева. С определение № 524 от 17.6.2019 г, постановено в закрито заседание по гр.дело № 1732/2019 г е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по следните въпроси : Държавата или Народното събрание са надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност и отговаря ли държавата за вреди, претендирани от законодателна дейност на Народното събрание, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма. Отговор на поставените въпроси е даден с решение № 207 от 6.1.2021 г, постановено по гр.дело № 4662/19 г на Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, както и решение по гр.дело № 2686/2019 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение и решение № 249/15.1.2021 г по гр.дело № 4069/2019 г, чиито разрешения се възприемат изцяло от настоящия състав на ВКС, а именно : На първо място следва да се се разясни действителният смисъл разпоредбите на чл.151, ал.2 от Конституцията и чл.22, ал.4 от Закона за конституционния съд, като се даде тълкуване дали действието занапред на решението на Конституционния съд позволява на съдилищата да прилагат противоконституционна правна норма за развили се преди това правоотношения, дали и в кои случаи и спрямо кои правни субекти такова приложение е възможно. Такива подробни разяснения се съдържат в решение №3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 5/2019 г./обн., ДВ, бр. 42 от 12.05.2020 г./ Според това решение тълкуването на чл.151, ал.2 от Конституцията трябва да се основе на универсалния конституционен принцип на правовата държава, чието ядро е върховенството на Конституцията. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Основния закон Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Съществените елементи на правовата държава са отричане на абсолютната власт в държавата, признаване на господството на правото, инкорпориращо най-висшите цивилизационни ценности, гаранции и закрила на личната и политическата свобода чрез разделяне, ограничаване и балансиране при упражняването на държавната власт, както и съдебен контрол. Съдържанието на конституционния принцип на правовата държава се формира от съчетаването на двата елемента – формалния, включващ правната сигурност, и материалния, обхващащ материалната справедливост, който е вътрешно присъща негова характеристика. За да защити конституционния ред, Конституцията на Република България е създала отделен и независим държавен орган, който е компетентен да установи с общозадължителна сила противоречието на закон с принципите, ценностите и разпоредбите на Конституцията и по този начин да гарантира върховенството на Конституцията в правната система. Конституционният съд не може да изпълни това свое предназначение, ако се допусне решенията на Конституционния съд за противоконституционност на актове на Народното събрание и на президента да имат единствено характер на декларация без правни последици.Разпоредбата на чл.151, ал. 2, изречение трето от Основния закон дава предимство на правната сигурност, като възприема правилото за действието занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в Закона за Конституционен съд, който изисква възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между повелята за правна сигурност и правната справедливост. За да се постигне и правната справедливост обаче, Народното събрание трябва да изпълни задължението си да уреди възникналите от прилагането на противоконституционната правна норма правни последици. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред, не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна уредба. От значение за действието на решението на Конституционния съд спрямо заварените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията. Нормата цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията. Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява не толкова постановяването на самото решение от съд, а по-скоро постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която е утвърдена в Конституцията и се защитава и закриля от нея. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен, да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността. Следователно конституционните разпоредби на чл. 151, ал. 2, изр. трето и чл. 150, ал. 2 имплицитно съдържат идеята, че правилото за действие "занапред" се прилага, освен ако не води до крайна несправедливост. В крайна сметка правната сигурност не се отнася до релативна стабилност на правния ред, основана на законност, а е сигурност, основана единствено на валиден закон. Ето защо крайният извод на Конституционния съд, отразен в т.2 на решение №3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 5/2019 г., е в смисъл, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. От т.2 на решението на Конституционния съд логично произтичат разрешенията на поставения от касатора въпрос. Нормата на чл.35а от ЗЕВИ за периода от 1.1.2014 г. до 9.8.2014 г., преди да бъде обявена за противоконституционна с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д.№ 1/2014 г. на КС, представлява приложимо право в отношенията между добросъвестните правни субекти с оглед правната сигурност, уредена чл.151, ал. 2, изречение трето от Конституцията, когато няма повдигнат спор пред съда . Правните субекти имат основание да предполагат, че приетата от легитимния орган правна норма е конституционосъобразна и да изпълнят породените от нормата задължения или да се възползват от предоставените от нея права.Това обаче не означава, че съдът може да приложи разпоредбата на чл.35а от ЗЕВИ, след като тя е била обявена за противоконституционна преди завеждане на исковата молба, макар правоотношението да се е развило в минал момент. Когато се заведе исковата молба, свързана с приложението на чл.35а от ЗЕВИ и Конституционният съд вече се е произнесъл с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д.№ 1/2014 г., че тази норма е противоконституционна, има висящо съдебно производство. Налице е изключението от правилото на чл.151, ал.2, изречение трето от Конституцията за действието на решението на Конституционния съд занапред. При това изключение и в съответствие с чл.150, ал.2 от Конституцията съдът не прилага противоконституционна норма, макар тя да е действала в исковия период преди приемане на решението на Конституционния съд. Не е необходимо буквално да се изпълни разпоредбата на чл.150, ал.2 от Конституцията и Върховният касационен съд да спира производството, тъй като Конституционният съд вече се е произнесъл и е прогласил противоконституционността на чл.35а от ЗЕВИ. Достатъчно е ВКС да се съобрази с това задължително за всички решение, което е пречка да се приложи нормата на чл.35а от ЗЕВИ, тъй като в противен случай би нарушил забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нормата на чл.35а от ЗЕВИ към момента на произнасяне на съда вече не е част от правната система, а следователно не е приложимо право. Държавата, представлявана от министъра на финансите е надлежен ответник по иска за връщане на полученото от нея по закона, обявен за противоконституционен, с решение на Конституционния съд, както и по всеки деликтен иск за обезщетение за вреди от незаконна дейност на законодателния орган.Няма закон, който да предвижда по тези искове представителство или процесуална субституция на Народното събрание. По оплакванията в касационната жалба. С оглед отговора на поставените въпроси, следва да се приеме, че подадената касационна жалба е изцяло неоснователна. Държавата, е извършила деликт чрез своя законодателен орган, който е приел противоконституционна правна норма и след това не е изпълнил задължението си по чл.22, ал.4 от ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици. Съобразявайки изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че заплатената от ищцовото дружество сума в размер на 6613,37 лева, съставляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от приход във връзка с производство на енергия от възобновяеми източници, след обявяване на 10.8.2014 г на закона, с който е въведена за противоконституционен е дължима.Същата представлява вреда за дружеството, поради което основателно е присъдена от въззивния съд. Предвид изложеното решението на СГС следва да бъде оставено в сила. На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът дължи на ответника направените пред настоящата инстанция разноски, сторени пред ВКС в размер на 600 лв, представляващи адвокатско възнаграждение, съобразно представената фактура от 28.1.2020 г и списък по чл.80 ГПК. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение от 15.11.2018 г. по в. гр. д. № 15014/2017 г. на Софийски градски съд. ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.3 ГПК Република България, представлявана от министъра на финансите да заплати на „Бодо 09” ООД със седалище и адрес на управление в [населено място] р., Бургаска разноски, сторени в производството пред ВКС в размер на 600 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.