9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 45
София, 06.04.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ:Дияна Ценева
Светлана Калинова при участието на секретаря Даниела Никова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3343 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Й. И. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 23.03.2016г. по в.гр.д.№3420/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от нея против Н. И. Д. иск за признаване за установено, че Ж. Й. И. е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], Варненска област, представляващ дворно място, съставляващо УПИ XI-17 в кв.39 по плана на селото с площ от 930кв.м., при граници: УПИ Х-16 и от три страни улици, ведно с построената в това дворно място къща с три стаи и складови помещения, при твърдения, че собствеността е придобита от нея по силата на завещателно разпореждане в нейна полза от завещателя и неин дядо Н. Д. Н., извършено с акт №2, н.д.№133/1981г. на районен съдия при ПРС, както и за осъждане на ответника да предаде владението на същия имот на основание чл.108 ЗС.
С определение №604/14.12.2016г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и ако първоинстанционният съд не се е произнесъл по релевиран довод на страната, необходимо ли е да се допълва решението му по реда на чл.250 ГПК или това следва да направи въззивният съд със своето решение; на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса може ли при тълкуване волята на завещателя за това кой имот е завещан, съдът да изхожда не само от текста на завещанието, но и от други доказателства по делото и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса кой носи доказателствената тежест за опровергаване на доказателствената сила на представен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот и за начина, по който тази доказателствена сила може и следва да бъде опровергана.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост. Поддържа, че неправилно съдът е приел, че не се е позовала на придобивна давност, а оттам и че не е следвало да обсъжда в решението осъществяването на този придобивен способ; неправилно е приел, че не може да се легитимира като собственик на имота по силата на завещателно разпореждане, като не е преценил всички събрани по делото доказателства, сочещи че при съставянето на завещанието е била допусната грешка относно местонахождението на недвижимия имот и каква е била действителната воля на завещателя; неправилно е прието, че ответникът е придобил по давност правото на собственост върху процесния имот, като не е отчел обстоятелството, че ответникът не се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, не е ангажирал доказателства за заплащането на данъците, не е изменил основанието на осъществяваната от него фактическа власт върху имота и не е манифестирал подобна промяна по отношение на останалите сънаследници, а не е установена и началната дата, от която да е започнал да упражнява фактическата власт върху имота само за себе си. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде уважен като й бъдат присъдени направените по делото разноски.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Н. И. Д. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция съдебно-деловодни разноски.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
Ж. Д. И. е предявила срещу Н. И. Д. иск за предаване владението на недвижим имот по реда на чл.108 ЗС с твърдението, че е придобила правото на собственост чрез акт на нотариално завещание №2 по н.д.№133/1981г. и по давност, за което е съставен нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност и завещание №67/09.03.1984г. на Провадийския районен съд.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Посочено е, че Ж. Д. И. при предявяването на иска е навела твърдения, че е собственик на имота в [населено място] на основание направено в нейна полза завещание и давност, но доколкото първоинстанционният съд не се е произнесъл по твърдението й за придобиване на спорния имот по давност и няма искане за допълване на първоинстанционното решение, е прието, че не би следвало това да бъде обсъждано от въззивния съд. Само за пълнота са изложени съображения, че твърдението за придобиване правото на собственост по давност е неоснователно, тъй като няма позоваване от страна на ищцата, че присъединява към собственото си владение, начиная от 25.03.1983г., и това, осъществявано от нейния праводател в продължение на повече от 20 години до смъртта му. Посочено е също така, че тя не установява изобщо че е владяла имота след смъртта на дядо си, което се установява от събраните по делото свидетелски показания. Прието е, че сключеният застрахователен договор за сградата и имуществото в [населено място] на 10.09.1992г. и декларирането на имота пред данъчната служба през 1997г., представляващи актове на управление, не са достатъчни, за да бъде направен извод за осъществявано от нея владение. Посочено е, че дори хипотетично да се приеме, че е осъществявала фактическа власт с намерение за своене, то от датата на смъртта на дядо й /25.03.1983г./ до датата, на която е призната за собственик по силата на издадения констативен нотариален акт №67, том I, дело №145 от 09.03.1984г., не е изтекъл изискуемия се 10-годишен срок.
Прието е, че Ж. Й. И. не може да се легитимира и като собственик по силата на нотариално завещание №2, н.д.№133/1981г. на районния съдия при ПРС, доколкото имотът, предмет на същото, се намира в [населено място], [община]. Посочено е, че вероятно става въпрос за допусната грешка, но преди да е отстранена, актът не може да породи правното си действие по отношение на имота в [населено място].
При тези съображения е прието, че доказателствената сила на констативния нотариален акт е опровергана, а е посочено също така, че от свидетелските показания се доказва, че ответникът Н. Д. е завладял и владее процесния имот към датата на завеждане на иска, докато ищцата не установява твърденията си, че е владяла имота.
За неоснователен е приет доводът, че ответникът не е твърдял в отговора си придобиване на имота по давност. Посочено е, че възражението му е било не дотам коректно направено, но ясно е посочил, че счита себе си за собственик и от както се помни, но и след смъртта на дядо си Н. добросъвестно живее и ползва имота, плаща данъците, като оспорва правата на ищцата и е заявил, че може да докаже твърденията си с разпит на свидетели от селото. Прието е, че ответникът в писмения отговор е направил уточнение на това свое възражение като е посочил, че в периода от смъртта на дядо си Н. Д. Н. през 1983г. до подаване на исковата молба в съда през 2015г. е ползвал имота, считайки го за свой, с грижата на добър стопанин непрекъснато и необезпокоявано от никого, придобивайки го по давност. Посочено е, че това негово твърдение се установява от свидетелите, доведени от ищцата, които поддържат, че тоя е в имота от над 10 години, живее и се грижи за къщата. Прието е, че след като е установено, че дядото на страните не е могъл да се легитимира като собственик на спорния имот /което се твърди и от самата ищца/, а са представени доказателства за придобиване на имота по давност, то следва, че страните не черпят право от наследяване.
Първият въпрос, произнасянето по който е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касае задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото, включително в хипотеза, при която първоинстанционният съд не се е произнесъл по релевиран довод на страната.
По така поставения въпрос настоящият тричленен състав на Първо ГО на ВКС приема, че въззивният съд при предявен иск за установяване правото на собственост, е длъжен да се произнесе по всички наведени от страните възражения по делото /правоизключващи и правопогасяващи/, ако във въззивната жалба се съдържат оплаквания и доводи, свързани с такива възражения, въведени в спорния предмет своевременно, както и по доводите, касаещи придобиването и принадлежността на правото. Ако първоинстанционният съд не се е произнесъл по своевременно релевиран довод или възражение на страната, не е необходимо решението му да се допълва по реда на чл.250 ГПК. И в тази хипотеза въззивният съд е длъжен да се произнесе, ако във въззивната жалба се съдържа оплакване, основано на непроизнасянето на първоинстанционния съд.
В практиката си ВКС последователно и непротиворечиво приема, че разрешаването на спора по същество означава преди да реши дали да отмени изцяло или отчасти или да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд да извърши същата онази дейност, която извършва първоинстанционния съд при разрешаването на спора, включително да прецени дали са основателни своевременно направените от ответниците възражения и оспорвания на иска, както и наведените в тази връзка доводи от предявилото иска лице , т.е. да обсъди всички доводи на страните, които имат значение по делото в очертаните от въззивната жалба предели /решение №217/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №228/01.10.2014г. по гр.д.№1061/2014г. на Първо ГО на ВКС; решение №220/02.10.2015г. по гр.д.№2314/2015г. на Трето ГО на ВКС; решение №354/30.10.2015г. по гр.д.№1398/2015г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №346/10.11.2015г. по гр.д.№2543/2015г. на Четвърто ГО на ВКС/. Ако първоинстанционният съд не е обсъдил всички наведени доводи и възражения и във въззивната жалба се съдържа оплакване в този смисъл, въззивният съд е длъжен да изложи съображенията си за тяхната релевантност и ако приеме, че становището на първоинстанционния съд за неотносимост на поддържаните от въззивника доводи и възражения е неправилно, да изложи съображенията си и по тяхната основателност /решение №123/28.05.2014г. по гр.д.№7750/2013г. на Първо ГО на ВКС/.
Правният довод касае основателността или допустимостта на предявената претенция във връзка с въведено в спорния предмет твърдение, искане или възражение, по което, освен в хипотезите на чл.298 ГПК, самостоятелна сила на присъдено нещо не се формира. Допълването на решението по реда на чл.250 ГПК е необходимо само по онези искания и възражения, по които се формира сила на присъдено нещо, както и по искания, по които съдът дължи произнасяне с диспозитив.
По въпроса може ли при тълкуване волята на завещателя за това кой имот е завещан съдът да изхожда не само от текста на завещанието, но и от други доказателства по делото в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №855/11.12.2010г. по гр.д.№1497/2009г. на Първо ГО на ВКС е прието, че е допустимо в исков процес да се търси действителната воля на завещателя при спазването на правилото на чл.20 ЗЗД като отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, а когато възникне спор относно това кой е завещаният имот, в определени случаи волята на завещателя следва да бъде изведена не само от целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността и взаимната връзка на отделните клаузи една от друга и в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, но и от характеристиките на самия имот, притежаван от завещателя.
Настоящият състав споделя така изразеното в решение №855/11.12.2010г. по гр.д.№1497/2009г. становище, като приема, че при тълкуване волята на завещателя за това кой имот е завещан, волята на завещателя може да бъде изведена и от други доказателства по делото, включително изходящи от наследодателя писмени изявления или издадени по негово искане във връзка със съставянето на завещанието документи. Доколкото законът не изисква в случаите, когато се завещава конкретен недвижим имот, той да бъде посочен в завещанието с всички негови индивидуализиращи белези и е достатъчно индивидуализацията да бъде извършена по начин, който прави имота обективно определяем с оглед обстоятелствата във всеки отделен случай, при непълно и неточно описание на завещания имот волята на завещателя подлежи на тълкуване както с оглед употребените в завещанието думи и изрази, така и с оглед правилата на формалната житейска логика /в който смисъл становището, изразено в решение №380/31.05.2012г. по гр.д.№580/2010г. на Първо ГО на ВКС/ и като се има предвид обстоятелството, че ако при посочването на имота в нотариално завещание е допусната грешка, след смъртта на наследодателя тази грешка не би могла да бъде отстранена по предвидения в ГПК ред.
По въпроса кой носи доказателствената тежест за опровергаване на доказателствената сила на представен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот и за начина, по който тази доказателствена сила може да бъда опровергана приложение следва да намери разрешението, дадено от ОСГК на ВКС в ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. – при оспорване на признато с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК. Оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право било като докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, било като опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или като докаже, че признатото право е било прехвърлено другиму. За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик на недвижимия имот.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно.
След като в съставеното на 06.03.1981г. нотариално завещание №2 по н.д.№133/1981г. е посочено, че завещаният имот е оценен на 610лв. съгласно удостоверение № ГП-3-19-02-1981г. на ОНС на селищна система П., кметство [населено място] и е установено, че притежавания от наследодателя Н. Д. Н. недвижим имот съставлява парцел XI-17 в кв.39 по плана на [населено място] от 930кв.м., неправилно въззивният съд е приел, че не е установено разпореденият със завещанието имот да се е намирал в [населено място] само по причина, че в завещанието е посочено, че имотът се намира в [населено място].
Както е прието по-горе, при тълкуване волята на завещателя за това кой имот е завещан, волята на завещателя може да бъде изведена и от други доказателства по делото, включително изходящи от наследодателя писмени изявления или издадени по негово искане във връзка със съставянето на завещанието документи. В случая при съставянето на завещанието е представено издадено за целта удостоверение, установяващо цената на имота, предмет на разпореждането, което касае притежавания от завещателя имот в [населено място] и имотът е описан с идентифициращите го белези по регулационния план на същото село. Тези данни могат и следва да бъдат използвани при тълкуване волята на завещателя досежно предмета на разпореждането, като се има предвид и обстоятелството, че по делото не се твърди завещателят да е притежавал друг недвижим имот в селищна система П. и по-специално имот в [населено място].
Още повече, че в хода на съдебното дирене е установено, че наследодателят приживе е използвал като свой жилищен имот именно този в [населено място], като е упражнявал фактическата власт явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години и е придобил по давност този имот преди смъртта си. Показанията на св.К. в тази насока са категорични като е налице и позоваване на изтеклата в полза на наследодателя придобивна давност от страна на неговия правоприемник Ж. Й. И. /т.3 на ТР №4/17.12.2012г. по тълк.д.№4/2012г. на ОСГК на ВКС/.
Преценени, включително от гледна точка на формалната житейска логика, установените по делото и релевантни за тълкуване волята на завещателя факти и обстоятелства /идентифицирането на имота чрез данните по регулационния план на [населено място]; представянето на удостоверение за цената на имота в [населено място]; обстоятелството, че завещателят е използвал като свой жилищен имот този в [населено място] и не е установено да е притежавал друг недвижим жилищен имот в селищната система на [община]/ недвусмислено сочат на воля за извършване на завещателно разпореждане именно с УПИ XI-17 в кв.19 по плана на [населено място] в полза на посочения в нотариално завещание, извършено с акт №2, н.д.№133/1981г. на районен съдия при ПРС, бенефициент, а именно Ж. Й. И.. С оглед така извършеното от наследодателя Н. Д. Н. завещателно разпореждане следва да се приеме, че след неговата смърт правото на собственост върху имота, предмет на разпореждането, е преминало в патримониума на Ж. Й. И., като фактът на приемане на наследството е установен по категоричен начин при съставянето на н.а.№67, том I, дело №145/1984г.
Съставеният по предвидения в ГПК ред констативен нотариален акт притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и съда по отношение принадлежността на правото на собственост на посоченото в акта придобивно основание и, както беше отбелязано по-горе, при оспорване на признато с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. Ако оспорващата страна не разполага с документ за собственост, тя следва да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право било като докаже свои права, противопоставими на титуляра на акта, било като опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или като докаже, че признатото право е било прехвърлено другиму. За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик на недвижимия имот.
В настоящия случай извършеното с акт №2, н.д.№133/1981г. нотариално завещание и съставеният на 09.03.1984г. н.а.№67, том I, н.д.№145/1984г. легитимират Ж. Й. И. като собственик на процесния недвижим имот. Ответникът в производството в подадения по реда на чл.131 ГПК отговор е оспорил предявения иск с твърдението, че завещателното разпореждане не касае процесния имот /което, както вече беше посочено, следва да се приеме за неоснователно/, както и с твърдението, че имотът е собственост на наследниците по закон на Н. Д. Н., които не са били уведомени за наличието на завещание и той, като един от тези наследници, е живял в имота добросъвестно с грижа на добър стопанин, плащал е данъци и е декларирал имота. Неправилно при така наведените доводи въззивният съд е приел, че ответникът е оспорил констатациите на нотариалните актове, противопоставяйки възражение за придобиване по давност на правото на собственост върху имота чрез установяване на самостоятелна фактическа власт. Правоизключващото възражение на ответника се основава на оспорване правата на ползващото се от завещателното разпореждане лице чрез противопоставяне на права, произтичащи от наследяване по закон. Дори да се приеме, че в спорния предмет е въведено и възражение, основано на твърдение за придобиване по давност на правото на собственост върху имота, доколкото и Ж. Й. И. има освен качеството наследник по завещание по отношение на процесния имот, и качеството наследник по закон на общия наследодател Н. Д. Н., за да се приеме, в хипотеза, при която завещателното разпореждане не произвежда предвиденото в ЗН правно действие, че Н. И. Д. е придобил по давност правото на собственост върху имота след откриване на наследството, е необходимо да се докаже установяване на самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване права върху притежаваните от останалите сънаследници идеални части, както и за противопоставяне на това намерение на останалите сънаследници /ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС/, доколкото и в отговора изрично е посочено, че ответникът не е единствен наследник по закон на Н. Д. Н.. В настоящия случай по делото не се установява Н. И. Д. да е упражнявал фактическата власт върху имота с намерението да придобие същия в индивидуална собственост, нито да е противопоставил подобно намерение на останалите наследници по закон на Н. Д. Н., поради което неправилно въззивният съд е приел, че ответникът е завладял имота.
С оглед така изложените съображения, по реда на чл.293, ал.2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде уважен.
С оглед изхода на спора в полза на касатора следва да бъде присъдена сумата 355лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски по приложен списък.
По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 23.03.2016г. по в.гр.д.№3420/2015г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н. И. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], че Ж. Й. И., ЕГН [ЕГН], от [населено място] е собственик на недвижим имот, представляващ дворно място, съставляващо УПИ XI-17 в кв.39 по плана на [населено място], с площ от 930кв.м., ведно с построената в това дворно място къща с три стаи и складови помещения, при граници: УХИ Х-16 и от три страни улици, на основание съставено на 06.03.1981г. в нейна полза от Н. Д. Н. завещателно разпореждане /акт за нотариално завещание №2 по н.д.№133/1981г. на районен съдия при Провадийския районен съд/.
ОСЪЖДА Н. И. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], област Варна на основание чл.108 ЗС да предаде на Ж. Й. И., ЕГН [ЕГН], от [населено място], владението върху дворно място, съставляващо УПИ XI-17 в кв.39 по плана на [населено място], с площ от 930кв.м., ведно с построената в това дворно място къща с три стаи и складови помещения, при граници: УХИ Х-16 и от три страни улици.
ОСЪЖДА Н. И. Д. да заплати на Ж. Й. И. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 440лв. /четиристотин и четиридесет лева/, представляваща направените по делото разноски.
Решението е окончателно.
Председател:
Членове:
|