Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е     № 370     гр. София, 25 януари   2010 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и трети септември...... две хиляди и девета година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЛИДИЯ СТОЯНОВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:   ЮРИЙ КРЪСТЕВ                                                                                                БИЛЯНА ЧОЧЕВА   при секретаря Н. Цекова............……………………………………в присъствието на прокурора Любенов................…………..…………………..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………....……наказателно дело № 385 по описа за 2009 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Й. Г. Й. против въззивно решение № 31/22.05.2009 г. на Военно-апелативния съд на Република България, постановено по ВНОХД № 27/2009 г., с което е била изменена присъда № 143/16.01.2009 г. по НОХД № 143/2008 г. на Пловдивския военен съд. С тази присъда подсъдимият Й. Г. Й. е бил признат за виновен в това, че на 06.05.2008 г. , около 02. 00 ч., на път ІV-57012 между с. З. и с. Т., управлявайки мотоциклет м. „Сузуки” с ДК № В* собственост на К. К. , в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 1. 24 промила, нарушил правилата за движение по ЗДвП и ППЗДвП (по чл. 5 ал. 1, т. 1, чл. 5 ал. 2, т. 3, чл. 20 ал. 1 и 2, чл. 21 ал. 1, чл. 150, чл. 150а ал. 2, т. 2 от ЗДвП, както и по чл. 3, т. 1, 2, 3 и 4 и чл. 73 ал. 1 от ППЗДвП) и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Н. Н. , както и имуществени вреди в размер на 3100 лв., поради което и на основание чл. 343 ал. 3, алт. 1, б “б”, вр. ал. 1, б. “в”, вр. чл. 343 ал. 1, б. „а” и „в”, вр. чл. 342 ал. 1 и чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК му е било наложено наказание 2 години и 11 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66 ал. 1 от НК е било отложено за срок от 5 години. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС за срок от 5 години с приспадане на времето, през което е бил лишен от това право по административен ред за периода 13.05.2008 г. – 13.11.2008г. Присъдата е била обжалвана пред Военно-апелативния съд само от частните обвинители, като с атакуваното понастоящем решение е било отменено приложението на чл. 66 от НК и е било постановено подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното му наказание от 2 години и 11 месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на основание чл. 46 б „а” от ЗИН. В жалбата, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и упълномощения му защитник, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Твърди се, че макар подсъдимият да е признал всички факти по обвинителния акт, съдът е бил длъжен да изследва и прецени дали е налице пряка причинна връзка между неговото поведение и настъпилия резултат, което не е сторил. ПТП е било реализирано на 05.05.2008 г., като на пострадалия е била причинена тежка телесна повреда, а след кратко възстановяване той е починал на 03.07.2008 г. вследствие на двустранна бронхопневмония, което може и да се е дължало на неправилно лечение или други фактори. Неизследването на този въпрос е довело до невъзможност спрямо подсъдимия да се приложи по-леко наказуем състав по НК. На тази плоскост се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд, а алтернативно – изменение на същото в частта за отмененото приложение на чл. 66 от НК. Поддържа се, че въззивният съд е отдал приоритет на генералната превенция, ръководейки се от обществените настройки за справедливост, а не от принципите, относими към определянето на справедливо наказание. В тази връзка напълно е пренебрегнал конкретната степен на обществена опасност на деянието, данните, че пострадалият се качил на мотоциклета пил и без предпазни средства, знаейки, че и подсъдимият е употребил алкохол. Отделно от това не е отчел като смекчаващо обстоятелство и факта, че подсъдимият е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия. Иска се отлагане изпълнението на наказанието при условията на чл. 66 от НК. Частните обвинители, лично и чрез техния повереник, изразяват позиция за неоснователност на жалбата, като молят да се вземат предвид и писмено представените възражения. Прокурорът от ВКП намира изложените в жалбата доводи и направени искания за неоснователни, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият изразява съжаление за извършеното деяние. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:   Касационната жалба е частично основателна, но на основание нарушение на закона в различен от поддържания в жалбата смисъл.   На първо място, всички доводи за нарушения на процесуалния и материален закон, развити в жалбата на подсъдимия и възпроизведени в с. з. пред ВКС, са неоснователни. От материалите по делото е видно, че производството пред първата инстанция е било проведено по реда на глава ХХVІІ, чл. 372 ал. 4, вр. чл. 371 , т. 2 от НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е дал съгласие да не се събират доказателства за тях. Сред тези факти са били и тези, че смъртта на пострадалия е настъпила вследствие на причинената при пътния инцидент черепно-мозъчна травма, усложнена с гноен възпалителен процес на белите дробове и независимо от направените опити за връщането му към живот чрез редица оперативни и реанимационни мероприятия, проведени в периода от 06.05.2008 г. до 03.07.2008 г. При пълно съблюдаване на правото на защита с оглед нуждата от детайлна информираност на подсъдимия за последиците от признаване на всички факти, имащи значение за съставомерността, включително горепосочените, съдът е изпълнил задължението си по чл. 372 ал. 1 от НПК, което е сторил в присъствие на упълномощения му защитник. Този доброволен процесуален избор е предпоставил необходимостта съдът да провери дали признанието на въпросните факти се подкрепя от събраните доказателства в досъдебното производство и след като е установил, че това е така, на основание чл. 372 ал. 4 от НПК е обявил, че ще го ползва без да събира доказателства в такава посока. Изготвил е мотивите си съобразно изискването по чл. 373 ал. 3 от НПК, като е потвърдил становището си за доказателствената подкрепа на направеното признание. Относно оспорвания от защитата фактически момент релеватните данни се съдържат в СМЕ № 9/2008 г. (л. 1140116, т. 1). При това положение, липсва каквото и да е основание да се счита, че първоинстанционният или въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, като не е извършвал подробен анализ и оценка на доказателствата относно наличието на причинна връзка между травмата, настъпила вследствие на ПТП и последвалата на по-късен етап смърт на пострадалия, защото поначало използваната процедура не предпоставя такова развитие. На основата на признатите и подкрепени от доказателствата факти материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 343 ал. 3, б. „б”, вр. ал. 1, б. “в” от НК. Отделен е въпросът кое точно от изброените нарушения на правилата за движение е в пряка причинна връзка със съставомерния резултат. По този повод не се съдържат възражения в жалбата, но ВКС намира за необходимо да го разреши в контекста на установените факти, тъй като макар да не повлияват съставомерността, то имат значение за справедливостта на наказанието. Преразглеждайки наказанието и основно начина на неговото изтърпяване, Военно-апелативният съд е отдал тежест на необходимостта от постигане на общественото чувство за справедливост с оглед целите на генералната превенция, но неоснователно е изтъкнал като отегчаващи обстоятелства такива, които нямат такова значение или се включват в обхвата на нарушенията, които са в причинна връзка с резултата, без това да е дало съществено отражение върху решението му да отмени приложението на чл. 66 ал. 1 от НК. Известно е, че обществената нетърпимост е в основата на криминализирането на конкретно човешко поведение като престъпно, но именно с оглед неговата тежест и обществена опасност са фиксирани и конкретни параметри на наказанията, за да се постигнат преследваните с него цели, визирани в чл. 36 от НК. Съобразно тях наказанието следва да отразява не само простото възмездие за извършеното и да служи като превенция, но и да легитимира хуманната идея за превъзпитание. Именно поради това, при нелеката и сложна дейност на съда по повод индивидуализацията, е нужно да се следват онези критерии, които гарантират справедливост на наказанието за конкретен случай с оглед установените и важими за него обстоятелства, а не изобщо и не съобразно общи и неясни постулати за обществени очаквания, които освен, че са извън предмета на доказване, то и имат характера на понятия с флуктуиращо съдържание, предопределено от различни социални нагласи в различно време и обслужващо разнообразни интереси. В този аспект задоволяването на обществените очаквания за справедливост не е дейност от областта на правосъдието, а на политиката, провеждана от законодателната власт и не може да служи за оправдаване на едно по-леко или по-тежко наказание, за което е приложима единствено рамката на закона. В общ план тя определя, че при избора на вида наказание и неговия размер в установените законови параметри се изхожда от степента на тежест на конкретната престъпна проява и значението на отегчаващи и смекчаващи обстоятелства, относими към деянието и личността на дееца, които обуславят необходимостта от прилагане на по-малка или по-голяма интензивност на наказателно въздействие. При преценката относно приложението на чл. 66 от НК акцентът е относно възможността от реализиране на поправителния ефект на наказанието, но без да се пренебрегват и останалите цели по чл. 36 от НК. Извън неуместното формулиране на генералната превенция като обществено очакване, което да служи за отегчаване на наказанието, макар и в частта относно неговото изтърпяване, съвсем неоснователно Военно-апелативният съд е отчел като отегчаващи обстоятелства множеството нарушения на правилата за движение и безрасъдното управление по тъмния път. Фактическите данни по обвинителния акт, признати от подсъдимия и доказателствено подкрепени, са очертавали, че единственото нарушение на правилата за движение, което е в пряка причинна връзка с резултата е по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП – управление със скорост от 90. 07 км./ч. (при разрешена 80 км./ч.), която е винаги несъобразена, включително с условията на видимост в конкретния участък от пътя, непосредствено преди ляв завой, което е предизвикало загубата на управление, излизане от платното и удар в крайпътното дърво, при който пострадалият е бил тежко увреден и впоследствие е починал. Следователно, не е имало основание да се счита, че резултатът е в причинна връзка както с чл. 20 ал. 1 от ЗДвП, относим за случаи, когато загубата на контрол върху управлението е по причини извън скоростта, така и с чл. 20 ал. 2 от същия текст, визиращ две различни хипотези на предвидима и непредвидима опасност. Неразрешената скорост поначало е винаги несъобразена и като специална разпоредба обхваща случаите по ал. 2, изр. 1, освен ако не е установено каква точно би била величината на съобразената скорост, при която ударът не би настъпил, което не личи да е правено в схематичното заключение на АТЕ. Още по-малко е налице такава изискуема от закона пряка причинна връзка с останалите цитирани нарушения - по чл. 5 ал. 1, т. 1, чл. 150, чл. 150а ал. 2, т. 2 от ЗДвП, както и по чл. 3, т. 1, 2, 3 и 4 от ППЗДвП, които визират общи правила за движение по пътищата. Неправилно е инкриминирано, а и след това възпроизведено в съдебните актове нарушаването на чл. 5 ал. 2, т. 3 от ЗДвП, касаещо забраната за употреба на алкохол, тъй като това е основание за квалифициране на деянието по чл. 343 ал. 3, вр. ал. 1, б. „в” от НК без да се търси причинна връзка. Неоправдано е възприето и нарушение по чл. 73 ал. 1 от ППЗДвП, който текст е явно идентичен по съдържание с този по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП, респ. не може да се разглежда като въвеждащ специални правила, които да имат приоритет над общите, а само във връзка с определяне на наказанието. Затова, за всички нарушения, които не са в пряка причинна връзка със съставомерния резултат подсъдимият е следвало да бъде оправдан независимо, че това не води до промяна на квалификацията (което и ВКС може да извърши в изпълнение на задълженията си за правилно приложение на закона), а не всички те да бъдат разглеждани като отегчаващи обстоятелства, предопределящи извод за неговата непоправимост. Измежду другите споменати обстоятелства своеобразно значение имат системното нарушение на правилата за движение и неправоспособността подсъдимият да управлява мотоциклет. Съдът е могъл да бъде максимално прецизен като например открои по какви причини не зачита справката за липса на нарушения по ЗДвП (л. 115, том 1) и защо отдава приоритет на свидетелските показания, че подсъдимият и друг път е управлявал мотоциклета, бидейки неправоспособен. Тези данни обаче безусловно очертават опасността на подсъдимия като водач, което в комбинация с концентрацията на алкохол – 1, 24 %о, отчетена не към момента на деянието, а около два часа по-късно, което надхвърля необходимото за квалификацията от 0, 5 %о, а затова и може да се цени като отегчаващо обстоятелство (противно на изложеното в мотивите на въззивния съд) изискват и по-строга санкция за поправянето му, което и ВКС намира че не може да бъде постигнато с прилагането на чл. 66 от НК. Времето, изминало след произшествието, когато са предприети действия по оказване на помощ, степента на участие на подсъдимия и алкохолното повлияване на пострадалия, макар и да не са обсъждани в мотивите на обжалваното решение, биха могли да бъдат оценявани като индивидуализиращи обстоятелства, но оценката за тяхната тежест не може да обоснове различен от направения извод за необходимостта наказанието да бъде изтърпяно ефективно. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 31/22.05.2009 г. на Военно-апелативния съд на Република България, постановено по ВНОХД № 27/2009 г., като признава подсъдимият Й. Г. Й. да е извършил престъплението по чл. 343 ал. 3, алт. 1, б “б”, вр. ал. 1, б. “в”, вр. чл. 343 ал. 1, б. „а” и „в”, вр. чл. 342 ал. 1 от НК в пряка причинна връзка с допуснато нарушение по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП и го оправдава за инкриминираните му нарушения по чл. 5 ал. 1, т. 1, чл. 5 ал. 2, т. 3, чл. 20 ал. 1 и 2, чл. 150, чл. 150а ал. 2, т. 2 от ЗДвП, както и по чл. 3, т. 1, 2, 3 и 4 и чл. 73 ал. 1 от ППЗДвП. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Б. Ч. по наказателно дело № 385/2009 г. по описа на ВКС на РБ   Не споделям становището на мнозинството в частта, в която се отказва приложението на чл. 66 ал. 1 от НК по повод извършено от подсъдимия Й. Г. Й. деяние по чл. 343 ал. 3, б. „б”, вр. ал. 1, б. „в” от НК. Основните съображения на мнозинството се свеждат до нецелесъобразност на условното осъждане поради високата степен на укоримост на поведението на подсъдимия като водач, който многократно е управлявал мотоциклета, бидейки неправоспособен в комбинация с установената алкохолна концентрация – 1, 24 %о, надхвърляща няколко пъти необходимата за квалификацията. Тези обстоятелства действително има основание да се оценяват като отегчаващи, но считам, че те в достатъчна степен са обхванати от размера на наказанието лишаване от свобода, отмерено на 2 години и 11 месеца лишаване от свобода, а също и от размера на кумулативно наложеното наказание по чл. 343г от НК – лишаване от правоуправление за срок от 5 години. Освен това, изводимата от горепосочените данни опасност като водач изобщо не може бланкетно да бъде пренасяна, за да легитимира опасността му като деец на конкретното престъпление. Тази негова опасност следва да се основава на броя на допуснатите нарушения, които са в причинна връзка с резултата. От въззивните мотиви личи, че именно това е един от основните аргументи на апелативния съд, за да отмени приложението на чл. 66 от НК. По този въпрос обаче ВКС е взел отношение, като е приел, че единственото такова е по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП, като подсъдимият е бил оправдан за останалите такива, които са му били инкриминирани. Съответно, изтъкнатата опасност като водач на пътя, почиваща единствено на свидетелски показания за управление без нужната правоспособност в други предходни случаи, при които той не е бил санкциониран, не може да служи като решаващ аргумент да се изведе невъзможност лицето да бъде поправено чрез условно осъждане. Всъщност, относно действителните основания за отказ да се приложи чл. 66 ал. 1 от НК – невъзможност да бъдат постигнати целите на наказанието и основно деецът да бъде поправен, колегите ми не са изложили други съображения. Затова и основният акцент е поставен върху невъзможност за успешно реализиране на генералната превенция, с което извод съм крайно несъгласна. Деянието действително е тежко, но непредпазливо и за него е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години и 11 месеца. То е изолирана проява в житейския път на подсъдимия. Деецът е неосъждан, с положителни характеристични данни и основно - след деянието е направил всичко зависещо от него, за да окаже помощ на пострадалия, която е била възможна и необходима за спасяването му, независимо, че това ефективно не е постигнато поради тежестта на травмата и настъпилите усложнения. Демонстрирал е критичното си отношение, а фаталният инцидент, при който е бил увреден негов приятел и последвалия съдебният процес явно са предизвикал поправителен ефект. Затова ми е невъзможно да се съглася, че неговото поправяне, което е изведено като основна цел в текста на чл. 66 от НК и без да се пренебрегват останалите, е единствено възможно чрез изолация в затворническа среда. Намирам, че в същата степен, при това едновременно, всички цели на чл. 36 от НК могат да бъдат реализирани с отлагане изпълнението на наказанието за по-дълъг срок, какъвто е бил наложен от първоинстанционния съд. Обратното, както е прието от мнозинството, води до обезмисляне съществуването на чл. 66 ал. 1 от НК, толериране на откази за прилагането му при деяния с тежки резултати, какъвто разум не е вложен от законодателя, както и по-важното – до акцентиране върху онзи аспект от наказанието, свеждащ се само до възмездие и гола превенция при игнориране на другия аспект – за легитимиране на хуманната идея за превъзпитание. По изложените съображения подписах касационното решение с особено мнение.   Съдия Б. Ч.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.       2.