11
Р Е Ш Е Н И Е
№ 50118
[населено място], 27.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
при участието на секретар Ина Андонова като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1457 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД срещу решение № 193/31.03.2021 г. по в. т. д. № 5/2021 г. на Апелативен съд София, поправено с решение № 271/10.05.2021 г., с което, след отмяна на решение № 260 211/22.10.2020 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден на основание чл. 405 КЗ да заплати на „МВЕЦ – Ракита“ ООД сумата 26 000 лв. - обезщетение за причинени на л.а. „Ауди Q7“, рег. [рег.номер на МПС] , вреди от ПТП, ведно със законната лихва от 21.11.2019 г.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения при оценка на събрания доказателствен материал, което е довело до необоснованост на изводите, че поведението на водача на процесното превозно средство не представлява груба небрежност. Въззивният съд е приел, че скоростта на автомобила е била 70 км/ч при положение, че вещото лице в открито съдебно заседание изрично е заявило, че скоростта е била 75-76 км/ч. Същевременно не е изложил мотиви за наличие на съществена разлика между повторната и основна експертиза, заключението по която сочи, че скоростта на автомобила към момента на удара е била 110 км/ч. Съдът е приел за установено, че ограничението на скоростта в процесния пътен участък е 50 км/ч с мотив, че съществува противоречие между два официални свидетелстващи документа /писмо рег. № 94-00-8/03.01.2020 г. и писмо рег. № 53-00-495/28.07.2020 г./ В същото време в особеното мнение на съдията докладчик е посочено, че подобно противоречие липсва, тъй като първият документ съдържа само част от релевантната информация. Според касатора мнозинството от състава не е отчело, че при първоначалното представяне на писмо рег. № 94-00-8/03.01.2020 г. истинността му е била оспорена по отношение на отразената в него разрешена скорост за процесния участък и е било открито производство по оспорване. Мнозинството е неглижирало и обстоятелството, че критичната скорост за преодоляване на завоя е 36 км/ч /според заключението на първоначалната експертиза/ или 52 км/ч /според заключението на повторната експертиза/, т. е. дори да се приеме, че ограничението на пътния участък е било 50 км/ч, то, с оглед установената скорост от 75-76 км/ч, ударът е бил непредотвратим. В жалбата се заявява становище, че житейски недостоверно е подобен избор на скорост да се третира като обичайна недобросъвестност, респективно да се квалифицира като „обикновена“ небрежност. Релевира се още, че въззивният съд не е обсъдил наведеното с отговора на исковата молба правоизключващо възражение, че поведението на водача е не само груба небрежност, но и не представлява покрит застрахователен риск по смисъла на § 1, т. 3 ДР на КЗ, тъй като при възникване на вредоносното събитие липсват елементите несигурност, неизвестност, независимост от волята на застрахования, респективно водача. В заключение в касационната жалба се заявява становище, че като резултат от допуснатите процесуални нарушения въззивният съд е достигнал до неправилния и необоснован извод, че застрахователното обезщетение следва да бъде редуцирано само с 25 %. При изложеното е формирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде отменено и постановено друго такова, с което да бъде отхвърлен предявеният иск
Ответникът по касация „МВЕЦ Ракита“ ООД оспорва касационната жалба с доводи за нейната неоснователност. В отговора се изразява становище за липса на предпоставки поведението на водача да бъде третирано като груба небрежност. Всъщност той е шофирал със скорост, която надвишава с 20 км разрешената, и поведението му е резултат по-скоро на лоша преценка, а не на проявена груба небрежност. Отделно, в договора не е дадена ясна квалификация на понятието груба небрежност, поради което е недопустимо застрахователят по свое усмотрение да определя кое поведение следва да се приеме като груба небрежност едва след настъпване на застрахователното събитие и без да го доведе до знанието на потребителя на застрахователни услуги. Заявява се искане за потвърждаване на въззивното решение и присъждане на разноски.
В проведеното открито съдебно заседание касаторът, чрез своя процесуален представител, поддържа касационната жалба. Ответникът по касация поддържа отговора.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е преценил за безспорно между страните обстоятелството, че касаторът извежда своята материалноправна легитимация от валидни договор за цесия и застрахователен договор на имущество. Очертал е механизъм на ПТП, според който водачът на лек автомобил „Ауди Q7“, рег. [рег.номер на МПС] поради несъобразена скорост в зона на ляв завой при [населено място] е напуснал пътното платно вдясно и се е блъснал в скат на канавка. Съставът на Апелативен съд София е кредитирал изслушаното и прието в хода на въззивното производство експертно заключение и е приел за неоснователно твърдението на ищеца, че причина за настъпилото ПТП е неправилно навлизане на друго превозно средство в неговата пътна лента. Съдът е възприел посочената в писменото заключение скорост на движение преди настъпване на ПТП - 70 км/ч, а в момента на удара – 46 км/ч. Счел е, че произшествието е било предотвратимо при скорост 47 км/ч при ограничение на скоростта в зоната. Относно разрешената скорост мнозинството от състава е приело, че е налице противоречие в писмените доказателства, а именно писмо рег. № 94-00-8/03.01.2020 г. и писмо рег. № 53-00-495/28.07.2020 г., и двете подписани от Г. С., директор на Областно пътно управление /ОПУ/ Добрич при Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/. Съдът е счел, че с първото писмо се удостоверява, че в зоната на удара ограничението на скоростта е 50 км/ч, а с второто - че ограниченото е 30 км/ч. Поради противоречие между сочените официални свидетелстващи документи мнозинството от въззивния състав е извело заключение, че ответникът не е доказал при условията на пълно и главно доказване какво е било действителното ограничение на скоростта в процесния участък. Представените от ответника с отговора на исковата молба снимки са били преценени като веществени доказателства без достоверна дата, които не могат да удостоверят по категоричен начин, че на 28.08.2019 г. в процесния участък е имало пътен знак с ограничение на скоростта до 30 км/ч. Въззивният съд не е обсъдил релевираното от ответника в първоинстанционното производство оспорване на удостовереното с писмо рег. № 94-00-8/03.01.2020 г., във връзка с което е издадено удостоверение и ангажирано като доказателство писмо рег. № 53-00-495/28.07.2020 г. Като краен извод съдът е приел, че не е налице груба небрежност от страна на ищеца, поради което е отменил решението на СГС и е осъдил застрахователното дружество да заплати търсеното обезщетение, заявено с частичен иск от общо дължима сума в размер 97 980 лв.
Решението е подписано с особено мнение на съдията докладчик, в което е възприето становището, че в зоната на удара е имало знак, ограничаващ скоростта до 30 км/ч, както и такъв, указващ предстоящ опасен ляв завой. Поради тази причина водачът на л.а. „Ауди Q7“, рег. [рег.номер на МПС] е проявил груба небрежност, която изключва отговорността на застрахователя.
С определение № 275/19.05.2022 г. е допуснато касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за отговор на въпроса: „При заявено оспорване истинността на официален удостоверителен документ следва ли въззивният съд да процедира по реда на чл. 193-194 ГПК, съответно да се произнесе по оспорването, ако това не е сторено от първоинстанционния съд?“. Констатирана е необходимост от проверка дали решението на Апелативен съд София е в съответствие с казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 249/12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г. на II г.о., решение № 208/2019 г. по гр. д. № 4983/2017 г. на III г.о. и решение № 126/2015 г. по т. д. № 2322/2014 г. на I т.о. на ВКС.
В правната доктрина и практиката на ВКС /цитираната от касатора и служебно известна на съда - решение № 40/2021 г. по гр. д. № 2041/2020 г. на I г.о./, се приема, че материалната доказателствена сила е присъща на свидетелстващите документи, а по отношение на официалните свидетелстващи документи се счита, че тя обвързва съда да приеме, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа издател, са се осъществили така, както се твърди в документа. При оспорване на такъв документ се открива производство по чл. 193 ГПК. При успешното му провеждане се стига до оборване доказателствената сила на този документ, а съдът следва да обоснове доводите си на друг документ или доказателство, които не са оспорени. Правомощията на въззивната инстанция са ясно очертани в разпоредбите на чл. 269 - чл. 271 ГПК, а съгласно т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС дейността ѝ е аналогична на осъществяваната от първа инстанция и, без да представлява нейно повторение, я продължава. От разясненията, дадени в т. 2 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва че, когато в нарушение на процесуалните правила първата инстанция не е приела представени доказателства, не е преценила тяхната достоверност при направено оспорване, не е изслушала съдебна експертиза и т. н., при релевирано оплакване във въззивната жалба втората инстанция трябва да отстрани процесуалното нарушение. Когато дава собствено разрешение на спорния предмет, въззивният съд е длъжен да приеме неприетите от първата инстанция доказателства или да открие производство по чл. 193 ГПК при оспорване на официален удостоверителен документ и без да е необходимо страната да заяви отново доказателственото си искане или оспорване. Достатъчно е те да са направени пред първата инстанция и във въззивната жалба да има оплакване срещу процесуалното бездействие на съда, извършено в нарушение на съдопроизводствените правила.
Решението на Апелативен съд София е валидно и допустимо, но неправилно. С оглед дадения по-горе отговор на поставения правен въпрос, постановеното от въззивния съд решение е в отклонение от цитираната практика, съответно е постановено при допуснато съществено процесуално нарушение – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК. При заявено оплакване във въззивната жалба /стр.3, втори абзац/, че не е било обсъдено приетото от първоинстанционния съд писмо рег. № 94-00-8/03.01.2020 г. на АПИ, ОПУ Добрич въззивният съд не се е произнесъл по направеното от застрахователното дружество в открито съдебно заседание на 03.07.2020 г. оспорване на неговата вярност в частта, удостоверяваща сигнализация за ограничение на скоростта в процесния участък до 50 км/ч, както и приложената към писмото скица, и не е открил производство по реда на чл. 193 ГПК за проверка на неговата истинност, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Въпреки липсата на произнасяне по реда на чл. 193 ГПК, съставът на Софийски градски съд е допуснал събирането на доказателства с цел установяване достоверността на представеното от ищеца писмо рег. № 94-00-8/03.01.2020 г. Във връзка с издадено съдебно удостоверение от ответника е било представено писмо рег. № 53-00-495/28.07.2020 г. на АПИ, ОПУ Добрич, което е било прието в открито съдебно заседание на 17.09.2020 г. при липса на оспорване от страна на ищеца. При анализ на текста на двете писма и сравняване на представените към тях скици може да се направи обоснован извод, че приложената към писмо рег. № 94-00-8/03.01.2020 г. скица всъщност е умалена част от представената с писмо рег. № 53-00-495/28.07.2020 г. скица. Текстът на първото писмо съвпада с част от текста на второто. Установява се, че в отсечката при км47+400 до км47+520 на Републикански път II-27 извън урбанизирана територия, където е станал процесният инцидент, има поставени знаци, както следва – пътен знак А4, пътен знак В26 /70/, пътен знак В26 /50/, пътен знак В26 /30/. С тези знаци се указва наличието на предстоящи последователни остри завои и ограничаване максималната разрешена скорост с повече от 20 км/ч в съответствие с регламентираното в чл. 79, ал. 2 от Наредба № 18/23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци. Последното опресняване на маркировката е било изпълнено през м. април 2019 г. Табела с направляващи стрелки С6.1 е била повредена на 26.02.2020 г. и незабавно възстановена. Отделно, след подаден сигнал на 08.03.2020 г. от кмета на [населено място] за демонтирани и захвърлени пътни знаци В26 /50/ и В26 /30/ същите са били незабавно възстановени. Тъй като по делото са събрани достатъчно доказателства относно регулацията на пътния участък, настоящата инстанция счита, че следва да се произнесе по направеното оспорване без да връща делото за ново разглеждане. Предвид съвпадане на обозначенията от скиците към двете писма, както и на част от текста на писмата, то следва извод за неуспешно оспорване истинността на писмо рег. № 94-00-8/03.01.2020 г. на АПИ, ОПУ Добрич. Същото вярно отразява регулацията на пътния участък, но не дава пълна информация за логиката на поставеното ограничение от 50 км/ч в неурбанизирана зона.
Изводите относно сигнализация на движението в процесния пътен участък - км47+400 до км47+520 на Републикански път II-27 извън урбанизирана територия - към датата на ПТП могат да бъдат изградени върху отразеното в съдържанието на писмо рег. № 53-00-495/28.07.2020 г. на АПИ, ОПУ Добрич, скицата към него, както и като се имат предвид двете заключения на автотехническите експерти и изготвените от тях снимки, които са направени при извършените два огледа, съответно през м.юни 2020 г. и през м. февруари 2021 г., заедно с приетите от първоинстанционния съд като веществени доказателства снимки, изготвени на 05.09.2019 г. от експерта, работил по възложените от застрахователното дружество задачи в рамките на преписката по щета № 10019030123043. Съдът намира, че към датата на процесното ПТП пътният участък е бил сигнализиран съобразно нормативната регламентация, която в чл. 21, ал. 2 /в ред. към датата на ПТП 28.08.2019 г./ от Наредба № 18/23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци указва, че пътен знак А4 сигнализира за „Последователни опасни завои, първият от които е наляво“. Този знак се поставя за обозначаване на две или повече последователни криви, всяка от които трябва да е сигнализирана поради липса на видимост, или поради необходимост да се намали скоростта с повече от 20 км/ч спрямо скоростта от предходния пътен участък, или поради крива с радиус, равен или по-малък на 200 м, и централен ъгъл, равен или по-голям от 30 градуса, поради това, че разстоянието между тях е по-малко от 100 м или по-малко от разстоянието за видимост, което дава безопасност. Разпоредбата на чл. 62 от същата наредба регламентира, че, когато на едно място са поставени едновременно предупредителен пътен знак за опасност от група „А“ и пътен знак за въвеждане на забрана от група „В“, действието на въведената забрана е в сила до края на опасността, сигнализирана с предупредителния пътен знак. В чл. 79, ал. 2 /ред. към датата на ПТП/ се посочва, че, когато допустимата максимална скорост предстои да се ограничи с повече от 20 км/ч, тя се намалява неколкократно с 20 км/ч като пътен знак В26 се поставя през съответни разстояния.
Показанията на водача Б. А. Д. и пътувалия с него Б. Т. не кореспондират с анализираните в предходния абзац доказателства относно вертикалната сигнализация на пътното платно. Те са заявили, че преди завоя не е имало знак, обозначаващ предстоящ остър завой, а само знак, обозначаващ ограничаване на скоростта. Д. е заявил, че това е бил знак, ограничаващ скоростта до 50 км/ч, а Т. – до 70 км/ч. Независимо, че показанията им не съответстват на установеното от официалните документи и експертните заключения относно сигнализацията за предстоящи опасни завои, посочена със знак А4, то изявленията им в съвкупност дават представа за наличните знаци, ограничаващи скоростта от 90 км/ч /принципно разрешена извън населено място/ на 70 км/ч, после на 50 км/ч, поради което и с оглед логиката на терена може да се направи извод за наличието на знак, ограничаващ скоростта на 30 км/ч, за който те не дават информация. Независимо от показанията, съдът приема, че сигнализацията на място е била такава, каквато е изчертана на представената с писмо рег. № 53-00-495/28.07.2020 г. схема и съобразно описателната част на писмото.
При анализа на посочените по-горе данни следва да се приеме за необоснован изводът на въззивната инстанция относно съществуващо противоречие между двата официални документа /писмо рег. № 94-00-8/03.01.2020 г. и рег. № 53-00-495/28.07.2020 г. на АПИ, ОПУ Добрич/. Макар и правилен, изводът на въззивния съд относно липсата на официално удостоверяване на дата 05.09.2019 г., отпечатана върху снимките, приети като веществени доказателства, той е довел до неправилно заключение за липса на информация каква е била регулацията на пътя към датата на ПТП. Отразеното в сочените снимки се подкрепя от останалия снимков материал, предоставен от назначените по делото експерти, от отразеното в приетите скици на АПИ, от посоченото във второто писмо твърдение, че реконструкции на знаците не са правени. Отделно от това, в съдебно заседание на 03.07.2020 г. вещото лице Е. е заявило, че „по местата, където са монтирани знаците, които видях, няма следи от скорошно изкопаване, обрасло си е с трева“. И двете експертни заключения сочат, че острият завой е бил 90 градуса, поради което логично се явява сигнализирането за постепенно ограничаване на скоростта до 30 км/ч с цел безопасно преодоляване на този опасен завой.
Другият основен спорен момент по делото е скоростта на самокатастрофиралия автомобил преди навлизане в завоя. В първоначално изслушаното експертно заключение е посочено, че скоростта на движение в процесния участък е била 107, 5 км/ч. То е оспорено от ищеца с мотив, че вещото лице не е направило изчисление за част от фактите и при релевирани във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на изводите, направени от първоинстанционния съд, е била допусната повторна експертиза. Заключението на вещото лице К. потвърждава заключението на вещото лице Е., че причина за самокатастрофата е несъобразена скорост, която не е дала достатъчно време за реакция при преодоляването на остър ляв завой, съответно внезапно предприетото спиране е довело до кратък летеж на автомобила над затревен разделителен остров и приземяване върху бетонна площадка, което е причинило увреди в неговата предна лява част. Според това вещо лице скоростта на автомобила преди ПТП е била 70 км/ч, а в съдебно заседание е посочено, че тя е била около 75-76 км/ч. Втората експертиза е била приета без възражения в частта, касаеща скоростта на застрахования автомобил. При тези данни следва да се приеме, че скоростта преди реализиране на процесното ПТП е била повече от два пъти над разрешената непосредствено преди завоя - 30 км/ч.
Необходимо е да бъде обсъдена основателността на противопоставеното от ответното застрахователно дружество правоизключващо възражение за действия на водача в условия на груба небрежност, което изключва ангажиране отговорността за заплащане на застрахователно обезщетение съобразно уговореното в т. 14.5 от общите условия за застраховка на моторни превозни средства „Каско“, прилагани от „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД.
При липса на легално определение, в доктрината и съдебната практика /решение № 184/2016 г. по т. д. № 3092/2014 г. на II т.о., решение № 348 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о., решение № 18/2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III г.о. и цитираната в него практика, решение № 33/2018 г. по гр. д. № 2292/2017 г. на III ГО, определение № 244/21.04.2011 г. по т. д. № 882/2010 г. на II т.о./ се приема, че груба небрежност е налице, когато не е положена грижата, която и най-небрежният би положил в подобна ситуация. Шофирането със скорост, надвишаваща с повече от 30 км/ч разрешената за съответния пътен участък, обикновено се приравнява в множество съдебни решения на проява на груба небрежност. Имайки предвид дадения в практиката на ВКС отговор, съгласно който тежките нарушения на правилата за движение по пътищата съставляват проява на груба небрежност, настоящият състав намира за неправилни изводите на мнозинството от въззивния състав, че водачът на процесния автомобил е действал в условия на обикновена небрежност. Като стъпва на експертното заключение, съгласно което процесното ПТП не е резултат от обективни обстоятелства, а на волеви, предвид липсата на спирачен път и доказаната превишена скорост – при разрешена в участъка от 30 км/ч тя е била над 70 км/ч, настоящият съдебен състав намира, че следва да се приложи уговореното в клаузата на т. 14.5 от договора, съответно правоизключващото възражение на ответника, което е противопоставено с отговора на исковата молба, се явява основателно.
С оглед изложените по-горе мотиви безпредметно се явява обсъждането на релевираното от ответника възражение за липса на застрахователен риск по смисъла на §1, т. 3 от ДР на КЗ. Само за пълнота следва да се отбележи, че по делото не са събрани никакви доказателства, които да установят обстоятелството, че самокатастрофата е била причинена умишлено, с което на инцидента е отнето качеството несигурност и независимост от волята на застраховащия, застрахования или трето ползващо се лице.
Тъй като в случая не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия или повтаряне на извършените такива от въззивния съд, следва спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция в приложение на чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК и предявеният като частичен иск да бъде отхвърлен.
Поради изложеното, решението на Апелативен съд София следва да бъде отменено с преразпределяне на отговорността за разноски.
При изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация се дължат разноски за трите съдебни инстанции в доказания по делото размер от 1 300 лв.
При тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 193/31.03.2021 г. по в. т. д. № 5/2021 г. на Апелативен съд София, поправено с решение № 271/10.05.2021 г., вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „МВЕЦ Ракита“ ООД срещу „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД иск с правно основание чл. 405 КЗ, вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на сума в размер 26 000 лв., предявен като частичен от 97 980 лв. – застрахователно обезщетение за вреди, причинени на лек автомобил марка „Ауди Q 7“ с рег. [рег.номер на МПС] в резултат от ПТП, реализирано на 28.08.2019 г., ведно със законната лихва от 21.11.2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „МВЕЦ Ракита“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД сума в размер на 1 300 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.