Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    № 230   София, 18 май 2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на дванадесети май 2009 г. в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА                                                            ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ                                                                        ПАВЛИНА ПАНОВА   при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА...........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........П. МАРИНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 211/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по жалба на подсъдимия И. С. Б. срещу въззивно решение № 30, постановено на 19.02.2009 г. от Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 563/2008 г. , с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 1* постановена от Пловдивския окръжен съд на 15.09.2008 г. по НОХД № 652/2008 г., подс. И. Б. e бил признат за виновен за това, че на 26.10.2007 – 27.10.2007 г. в гр. П. причинил тежка телесна повреда на Д. И. Д., поради което и на основание чл. 128 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 54 от НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от девет години. С присъдата подс. Б. е бил признат за виновен и в това, че на същата дата и място е принудил Д. И. Д. да извърши нещо противно на волята й – да попълва писмени декларации с диктуван от него текст, като е употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 143 ал.1 от НК и чл. 54 от НК е бил осъден на пет години лишаване от свобода. Със същата присъда подс. Б. е признат за виновен и в това, че по същото време и място в особено тежък случай е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвъкупление по отношение на навършилата 14 години Д. И. Д. чрез употреба на сила и заплашване, поради което и на основание чл. 150 пр.2 и чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от девет години. С присъдата подс. Б. е бил признат за виновен и в това, че на същата дата и място с цел да набави за себе си имотна облага е принудил Д. Д. , като я заплашил с убийство и с причиняване на тежка телесна повреда, да извърши нещо противно на волята й – да се обади на майка си Г да й каже, че ако не даде на Б. сумата от 800 лева, жива няма да излезе, и с това причинил имотна вреда на Г. Б. в размер на 800 лева, поради което и на основание чл. 214 ал.2 т.1 вр. ал.1 вр. чл. 213а ал.2 т.1 от НК и чл. 54 от НК е осъден на девет години лишаване от свобода и глоба в размер на 4000 лева. На основание чл. 23 ал.1 от НК съдът е наложил на подс. И. Б. да изтърпи едно общо - най-тежкото от така наложените му наказания – лишаване от свобода за срок от девет години, като е определил строг режим за изтърпяването му. Към това наказание съдът е присъединил и наказанието глоба в размер на 4000 лева. С присъдата подс. Б. е бил осъден по предявените граждански искове срещу него, както следва: да заплати на Д. Д. обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди за всяко от престъпленията, в размер респективно 15 000 лв., 2 000 лева, 5 000 лева, а на Г. Б. – обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди в размер на 800 лева. Касационната жалба на подсъдимия релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.2 и т.3 от НПК - допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. В допълнение към касационната жалба се сочи, че съдът не е съобразил показанията на св. Д, които свидетелстват за липса на принуда спрямо пострадалата Д. , че е отказал назначаването на нова СМЕ за пострадалата, а приетата по делото е изготвена от предубедени експерти, че съдът не е отчел репутацията на св. Д наличието на материален интерес у нея от изхода на делото, както и отказът на първоинстанционния съд да проведе съдебното следствие по реда на Глава 27 от НПК – чл. 371 т.2 от НПК, което станало по „непонятни” за подсъдимия причини. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. По делото е постъпила и касационна жалба на служебния защитник на подсъдимия, която ВКС констатира, че е просрочена. Защитникът е получил уведомлението за изготвения въззивен съдебен акт на 09.03.2009 г. Срокът за атакуването му е изтичал на 24.03.2009 г., който е делничен ден /вторник/. Касационната жалба е депозирана лично в деловодството на ПлАС на 26.03.2009 г., което сочи, че тя е подадена извън определения 15-дневен срок. Поради това същата следва да бъде оставена без разглеждане, а производството пред ВКС да се е проведе по отношение на жалбата на самия подсъдим. Пред касационната инстанция защитникът поддържа жалбата на жалбоподателя. Акцентира върху неправилните фактически изводи на съда въз основа на събраните доказателства, които ги опровергават, тъй като квартирата, в която са извършени деянията се намира на оживена улица, а останалите помещения са се посещавали от много хора, които не са възприели нещо нередно. Твърди, че пострадалата е имала възможност да избяга и да преустанови издевателството над нея, което не е сторила, което сочи на наличие на принос от нейна с. към престъпния резултат. Аргументира липса на умисъл за престъпленията по чл. 150 и чл. 128 от НК, с което въвежда ново касационно основание, непредявено с жалбата на подсъдимия. Пледира за изменение на въззивното решение с намаляване на наказанията и на размерите на присъдените обезщетения по гражданските искове. Подсъдимият Б. изразява съжаление за извършеното от него, но счита, че крайната цел на пострадалата Д. е изнудването му за парични средства. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като въззивното решение е законосъобразно – няма допуснати нарушения на процесуалните правила, няма нарушение на материалноправни норми, а наказанията и обезщетенията по гражданските искове са определени от съда по справедливост. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е частично основателна.   Доводът на защитника, изложен в съдебно заседание по отношение на несъответствие на фактическите изводи на съда с доказателствата по делото, сочи на твърдение за необоснованост на въззивното решение, което не е касационно основание измежду визираните в чл. 348 ал.1 от НПК. Поради това ВКС не дължи произнасяне по него. Настоящият състав обаче намира за необходимо да посочи на жалбоподателя и на защитата му, че с поведението си и обясненията, които е депозирал пред първоинстанционния съд, подс. Б. никога не е оспорвал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. След като съдът ги е приел за установени по делото и не се е отклонил от тях, твърдението, че тези факти не почиват на доказателствената съвкупност се явява в разрез с процесуалната позиция на подсъдимия и не се обосновава с нея. Не се констатират нарушения и на материалноправните норми на чл. 128 и чл. 150 от НК, както се твърди от защитата пред ВКС. И двете съдебни инстанции са проверили доказателствата, касаещи изпълнителните деяния на тези престъпни състави, и правилно са заключили, че те непротиворечиво потвърждават наличието на елементите от обективна и субективна с. на тези престъпления. Изводите за наличие на престъплението по чл. 128 от НК не се обосновават само с показанията на пострадалата Д. , но най-вече с обективните находки при извършените медицински прегледи и оперативни интервенции, както и със заключението на съдебно-медицинската експертиза, установила механизма на получаване на телесната увреда на пострадалата. Не почива на доказателствената съвкупност и най-вече на показанията на пострадалата твърдението за липса на умисъл у подсъдимия за причиняване на тежка телесна повреда и удовлетворение на полово желание. Изводите на съдебните инстанции за наличието на субективната с. на тези престъпления правилно са обосновани не с твърденията на подсъдимия, а с всички гласни и писмени доказателства. По начало телесните увреждания се причиняват при наличие на неопределен умисъл, доколкото деецът не е наясно обективно в какъв престъпен резултат с оглед медикобиологическата характеристика на увреждането ще се изразят последиците от неговите действия. Във всички случаи обаче той е наясно, че извършва действия срещу телесния интегритет на жертвата, които водят до нейната увреда. Поради това обстоятелство, както и с оглед средствата, които са били употребени в конкретния случай от подс. Б. , е налице умисъл към причиняване на телесна повреда на пострадалата Д. , която в резултат на действията му се е обективирала в тежка телесна повреда. Неоснователни са доводите и по отношение на несъставомерността на действията на подсъдимия по чл. 150 от НК. Съставът на това престъпление изисква извършване на действия с цел възбуждане или удовлетворяване на полово желание, без да е необходимо постигането на тази цел. В случая всички действия, които Б. е осъществил спрямо половата неприкосновеност на Д. сочат да са извършени именно с такава цел. Поради това неговото твърдение, че не е достигал до възбуда и не е удовлетворил половото си желание, както и че не е осъществил през цялото време нито един полов акт с пострадалата не са основателни до степен да обосноват несъставомерност на престъплението по чл. 150 от НК. Част от твърденията в жалбата на подсъдимия Б относно допуснати съществени процесуални нарушения не намират опора в материалите по делото. Съдът не е пренебрегнал показанията на св. П/ който в допълнението към жалбата на подсъдимия е посочен като „Димитър”/. Касае се за лице с имена К. П. , чийто показания са закрепени на л. 57 от съдебния протокол по първоинстанционното дело. Същите съдържат характеристични данни за подсъдимия Б, разположението на стаята, която той е обитавал, както и доказателства, че „преди тази история” той и Д. са мели двора на кооперацията. Тези показания, както и на св. Г, са били предмет на обсъждане от въззивния съд / стр. 9 на решението/, който обосновано е приел, че те нямат относимост към авторството на деянията и тяхната съставомерност. Не се констатират нарушения на процесуалните норми и във връзка с назначаването и изслушването на заключението по съдебно-медицинската експертиза. Съдът е спазил правилата на чл. 144 и сл. от НПК, като обосновано е счел, че следва да кредитира това заключение. Няма никакви данни по делото, от които да се направи твърдения от подсъдимия извод за предубеденост на експертите, изготвили това заключение. Нито при снемане на тяхната самоличност, нито при изслушване на самото заключение подсъдимият и неговият защитник са направили каквото и да е възражение както относно реда на изготвяне на експертизата, така и относно състава на експертите. Сам ВКС не констатира да е нарушена която и да е норма от раздел ІІІ на Глава 14 от НПК, поради което остави това възражение на подсъдимия без уважение. ВКС обаче констатира наличие на едно от твърдените в допълнението към касационната жалба съществени процесуални нарушения – незаконосъобразния отказ на първоинстанционния съд да проведе съкратено съдебно следствие по Глава 27 от НПК - по чл. 371 т.2 от НПК. Преди да започне първоинстанционното съдебно следствие по общия ред в присъствие на защитника на подс. Б. и чрез него с пълното съзнаване на последиците от своето изявление, подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил за тях да не се събират доказателства. По този начин той чрез защитника си е поискал от съда да приложи процедурата по чл. 372 ал.4 от НПК, като проведе съкратено съдебно следствие, без да се събират доказателства за фактите по обвинението /съд. заседание от 28.05.2008 г./. Първоинстанционният съд е изслушал становището на останалите страни по делото – прокурор /който е възразил/, повереника на гражданските ищци и частни обвинители, както и на самите тях /които не са възразили/ и с определение /л.52 - гръб от делото/ е отказал да проведе съкратено съдебно следствие по съображения, дължащи се на фактическата и правна сложност на делото и необходимост обективната истина да се разкрие чрез принципите на устност и непосредственост при събирането на всички доказателства, което налагало разглеждането на същото по общия ред. Тези процесуални действия на първоинстанционния съд са били незаконосъобразни, доколкото провеждането на съкратеното съдебно следствие е поставено в зависимост от условията, предвидени в чл. 371 т.2 от НПК – пълно признание от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и съгласие да не се събират доказателства за тези факти. По този начин, след като подсъдимият сам доброволно поставя началото на възможността за провеждане на диференцираната процедура по чл. 371 т.2 от НПК и съдът удовлетворява волята му, то подсъдимият се лишава по този начин да оспорва повече фактите по обвинителния акт, с които вече се е съгласил, но в замяна на това получава гаранцията, че винаги ще му бъде наложено наказание при условията на чл. 55 от НК /ред. ДВ, бр. 86/2005 г./. К. процесуална последица от тези действия той и защитата му са лишени по закон от възможността да оспорват пред по-горните инстанции „недоказаността” на обвинението от фактическа страна. След като съдът се увери, че подсъдимият сам, доброволно, с пълно съзнание за правните последици от неговото признание на фактите по обвинението, е направил изявление за съкратено съдебно следствие по чл. 371 т.2 от НПК, той не би могъл нито голословно, нито по съображения, стоящи извън изричната норма на закона, да отказва правото на подсъдимия на тази процедура. Това е така, тъй като поставянето й в ход е функция само от волята на подсъдимия, но не и на която и да е друга с. , както и поради това, че дори и съдът сам да е инициирал предварително изслушване по този ред, не би могъл да премине към съкратено съдебно следствие, ако липсва изявление на подсъдимия за признание на фактите от обвинението и съгласие да не се събират доказателства за тях. При наличие на тази абсолютно необходима предпоставка съдът е суверенен да прецени дали е налице и другата такава, за да приложи процедурата по чл. 372 ал.4 вр. чл. 371 т.2 от НПК, а именно – дали самопризнанието наподсъдимия се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. Ако това е така /както е в конкретния случай/, съдът е длъжен да проведе тази диференцирана процедура, без каквито и да е други условности. След като законодателят е предвидил само тези две предпоставки за провеждането на тази съкратена процедура на съдебното следствие, то очевидно е, че по аргумент за противното, съдът ще откаже провеждането й само в случай, че липсва някоя от тези две предпоставки, но не и по други съображения, стоящи извън нормата на чл. 372 ал.4 от НПК, следователно и извън волята на законодателя. Всякакви съображения, изложени в определение на съда за отказ от прилагане на чл. 372 ал.4 от НПК, като фактическа и правна сложност на обвинението, необходимост от разкриване на обективната истина /както в случая/, несправедливост на наказанието, което би се наложило по реда на чл. 55 от НК, ако се подходи по този ред, интересите на правосъдието, налагащи провеждане на съдебно следствие по общия ред, не само че не са предвидени в нормите на Глава 27 от НПК, но и създават възможност за съдебен произвол и поставят гражданите в неравностойно положение. Съдът не може да тълкува разширително закона, когато отказва да уважи право на подсъдимия, тъй като така нарушава съществено неговите права. Поради това той може да откаже провеждане на процедура по чл. 372 ал.4 вр. чл. 371 т.2 от НПК само в един единствен случай – когато самопризнанието на подсъдимия не се потвърждава безпротиворечиво и еднозначно от доказателствата, събрани на досъдебната фаза. По настоящето дело съдът, отказвайки провеждането на съкратеното следствие по съображения, извън посоченото в нормата на чл. 374 ал.2 от НПК, е допуснал особено съществено процесуално нарушение, тъй като е ограничил правото на подсъдимия да се ползва от благоприятна за него наказателна процедура. Прочитът на доказателствата от досъдебното производство сочи , че те са еднозначни и безпротиворечиви, поради което напълно са удовлетворявали изискването на чл. 372 ал.4 от НПК. Поради това като е отказал да проведе предварително изслушване на подсъдимия Б с оглед прилагане на чл. 372 ал.4 от НПК , след като са били налице всички процесуални предпоставки за това, първоинстанционният съд съществено е ограничил правата му – на бърз процес в алтернативно съдебно производство с произтичащите от това компенсаторни последици – определяне на наказание при условията на чл. 55 от НК. След като не е констатирал това процесуално нарушение, което е от категорията на съществените, въззивният съд от своя с. също е допуснал такова. Към момента на разглеждането на въззивното производство по делото и изготвянето на въззивното решение е била действаща нормата на чл. 370 ал.2 от НПК /нова – ДВ, бр.109/2008 г./, съгласно която „съдът не може да отхвърли искане на подсъдимия за предварително изслушване, когато са налице условията по тази глава”. Тази разпоредба е задължавала съда да отстрани допуснатото от първоинстанционния съд нарушение чрез отказа му да проведе съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371 т.2 от НПК. Въззивният съд е следвало да стори това като сам приложи разпоредбата на чл. 55 от НК и определи наказанията на подс. Б. в обсега на тази норма. /В този смисъл ТР №1/2009 г. по тълкувателно дело №1/2008г./ Отстраняването на процесуалното нарушение, допуснато от въззивния съд, не изисква връщане на делото за ново разглеждане. Евентуално връщане не би компенсирало подсъдимия, тъй като неговият интерес не се свежда до ново съдебно следствие, а до ускорен наказателен процес с резултат прилагането на чл. 55 от НК. Връщането на производството за ново разглеждане от друг съдебен състав не би отстранило процесуалното нарушение, тъй като съдебното следствие вече е проведено по общия ред, в хода на който са били охранени всички негови останали права /вън от нарушеното му право за съкратена процедура/. Касае се до неотстранимо процесуално нарушение, което налага то да бъде компенсирано по възможния процесуален ред, а именно – чрез постигане на този правен резултат, който подсъдимият би получил, ако беше проведено законосъобразно съкратеното съдебно следствие – т. е. – приложението на чл. 55 от НК при определяне на наказанието, без да бъдат поставяни условности дали са налице многобройни или изключителни обстоятелства за това. Определяне на наказание при условиятна на чл. 55 от НК при всички положения е в полза на осъдения, поради което касационният съд би могъл да го извърши сам в производството по проверка на въззивното решение. Ето защо въззивното решение следва да бъде изменено чрез прилагането на чл. 55 от НК и определяне на наказания за всяко от престъпленията при условията на чл. 55 ал.1 и ал.2 от НК. С оглед данните за личността на подсъдимия и характера и обществената опасност на престъпленията съдът намира за справедливо и отговарящо на целите на чл. 36 от НК да определи следните размери на наказанията на подс. Бодурски: за престъплението по чл. 128 ал.2 вр. ал.1 от НК на основание чл. 55 ал.1 т.1 от НК – лишаване от свобода за срок от две години и единадесет месеца; за престъплението по чл. 143 ал.1 от НК на основание чл. 55 ал.1 т.2 б. Б – пробация, която да бъде изпълнена чрез пробационните мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от една година и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от една година; за престъплението по чл. 150 пр.2 от НК на основание чл. 55 ал.1 т.1 от НК – лишаване от свобода за срок от една година и единадесет месеца; за престъплението по чл.214 ал.2 т.1 вр. ал.1 вр. чл. 213а ал.2 т.1 от НК на основание чл. 55 ал.1 т.1 от НК – лишаване от свобода за срок от една година и единадесет месеца, както и на осн. чл. 55 ал.2 вр. ал.1 т.1 от НК – глоба в размер на 3500 лева. На основание чл. 23 ал.1 от НК на подс. Б. следва да бъде определено за изтърпяване едно общо наказание измежду така определените – това за престъплението по чл. 128 от НК в размер на две години и единадесет месеца „лишаване от свобода”, към което на основание чл. 23 ал.3 от НК следва да се присъедини наказанието „глоба” в размер на 3500 лева. На основание чл. 46 б. Б от ЗИН следва да бъде определен „общ” режим за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”. Не е основателна жалбата срещу размерите на присъдените обезщетения на гражданските ищци Д. и Б. Обезщетенията за неимуществените вреди, претърпени от Д. , са определени по справедливост от съда и съответстват на болките и страданията , както и на степента на накърненото достойнство на тази пострадала. В тези им размери тези обезщетения ще съдействат за обезщетяване на негативните последици, причинени от подсъдимия чрез неговите престъпни действия. С оглед на изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.3 и ал.2 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ИЗМЕНЯ въззивно решение № 30/19.02.2009 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 563/2008 г., като: на основание чл. 55 от НК НАМАЛЯВА размерите на наложените на подс. И. С. Б. наказания, както следва: за престъплението по чл. 128 ал.2 вр. ал.1 от НК на основание чл. 55 ал.1 т.1 от НК – лишаването от свобода за срок от девет години на две години и единадесет месеца, за престъплението по чл. 143 ал.1 от НК на основание чл. 55 ал.1 т.2 б. Б – лишаването от свобода за срок от пет години на пробация, която да бъде изпълнена чрез пробационните мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от една година и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от една година; за престъплението по чл. 150 пр.2 от НК на основание чл. 55 ал.1 т.1 от НК – лишаването от свобода за срок от осем години на една година и единадесет месеца; за престъплението по чл.214 ал.2 т.1 вр. ал.1 вр. чл. 213а ал.2 т.1 от НК на основание чл. 55 ал.1 т.1 от НК – от лишаване от свобода за срок от девет години на една година и единадесет месеца, както и на осн. чл. 55 ал.2 вр. ал.1 т.1 от НК – глобата от размер 4000 лева в глоба в размер на 3500 лева. на основание чл. 23 ал.1 от НК НАЛАГА на подс. Б. едно общо наказание измежду така определените – това в размер на две години и единадесет месеца „лишаване от свобода”, към което на основание чл. 23 ал.3 от НК ПРИСЪЕДИНЯВА наказанието „глоба” в размер на 3500 лева. на основание чл. 46 б. Б от ЗИН ОПРЕДЕЛЯ „общ” режим за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.