Р Е Ш Е Н И Е № 60135 гр. София, 08 юли 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 464/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от подсъдимия Х. М. М., чрез защитника му – адвокат Д. С., срещу въззивна присъда № 260007/09.02.2021 г., постановена по в.н.о.х.д. № 504/2020 г., по описа на Окръжен съд – Хасково. В жалбата и писмените допълнения към нея се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 - 3 от НПК. Твърди се, че е допуснато нарушение на материалния закон, като подсъдимият е признат за виновен и по обвинението по чл. 150 от НК, въпреки че всички негови действия са били насочени към осъществяване на деянието по чл. 152 от НК. Признаването на подсъдимия за виновен и по двете обвинения дало основание на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл. 24 от НК, което е обусловило несправедливостта на наложеното наказание. От мотивите на присъдата не ставало ясно и дали наказанията са били редуцирани с една трета, предвид на това, че производството е протекло при условията на чл. 371, т. 2 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и потвърждаване на присъдата на РС – Свиленград. Постъпило е и писмено възражение срещу касационната жалба на подсъдимия, подадено от частното обвинение, в което се изразяват доводи в подкрепа на становището за правилността и законосъобразността на обжалваната въззивна присъда. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Х. М. и неговият защитник поддържат касационната жалба и претендират за уважаването й по изложените в нея съображения. Частният обвинител Н. Т. и нейният повереник – адв. М. А., пледират за оставяне на жалбата на подсъдимия без уважение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, след като прецени доводите, изложени в жалбата, становищата на страните и всички материали, събрани по делото, намери за установено следното: С присъда, постановена по н.о.х.д. № 260000/26.08.2020 г., по описа на Районен съд – Свиленград, подсъдимият Х. М. М. е признат за виновен в това, че на 30.06.2019 г., в [населено място], [област], направил опит да се съвкупи с лице от женски пол – Н. С. Т., на 44 години, като я принудил към това със сила и заплашване, като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 152, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, вр. с чл. 54, вр. с чл. 58а, ал.1 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години, при първоначален „общ“ режим на изтърпяване, определен на основание чл. 57, ал.1, т. 3 от ЗИНЗС, като е приспаднато времето, през което е задържан с мярка за неотклонение. Със същата присъда районният съд е оправдал подсъдимия М. по повдигнатото обвинение по чл. 150, ал. 1 от НК. По протест на РП – Свиленград и жалби на подс. М. и частния обвинител срещу първоинстанционната присъда в ОС - Хасково е образувано в.н.о.х.д. № 504/2020 г. С въззивна присъда № 260007/09.02.2021 г., постановена по същото дело, въззивният съд отменил присъдата на РС – Свиленград в оправдателната й част и признал подсъдимия Х. М. М. за виновен в това, че на 30.06.2019 г., в [населено място], [област Хасково] е извършил действия с цел да удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице навършило 14 години – Н. С. Т., на 44 години, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 150, ал.1, вр. с чл. 54, вр. с чл. 58а, ал.1 от НК го осъдил на наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години. С въззивната присъда окръжният съд на основание чл. 23, ал.1 от НК определил общо наказание „лишаване от свобода“ за деянията по чл. 150 и чл. 152 от НК за срок от пет години, което съобразно разпоредбата на чл. 24 от НК увеличил с една година и шест месеца, като постановил то да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим. В останалата част потвърдил първоинстанционната присъда. Касационната жалба, подадена срещу въззивния съдебен акт е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу съдебен акт от категорията на чл. 346, т.2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В касационната жалба и най – вече в писменото допълнение към нея, постъпило от подсъдимия се твърди наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, без същото да се аргументира с конкретни доводи, които да бъдат обсъдени от настоящия съдебен състав. При извършената проверка не се констатират нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните, за които касационният съд следва да следи служебно. Съдебното производство е преминало при условията на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, при което подсъдимият е признал всички факти, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил изрично съгласие да не се събират доказателства за тях, след като му е било разяснено, че те ще бъдат използвани при постановяване на присъдата. Спазени са всички изисквания за провеждане на посочената диференцирана процедура, като не са допуснати каквито и да било отклонения от нея. Събраните на досъдебното производство са анализирани подробно, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, изложени са ясни и недвусмислени изводи относно приетите за установени фактически положения и правни изводи. В изпълнение на задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 339, ал.3 от НПК, в мотивите на въззивната присъда контролираният съд е изложил ясни, логични и добре обосновани доводи, въз основа на които е счел, че подсъдимият следва да носи наказателна отговорност както за деяние по чл. 152, ал.1, т.2, вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, така и за престъпление по чл. 150, ал.1 от НК, за което е бил оправдан от първоинстанционния съд. При това положение твърдението за допуснати процесуални нарушения при постановяване на въззивната присъда е неоснователно. Основното твърдение на касатора е за допуснато нарушение на материалния закон. Същото се обосновава с довода, че неправилно въззивният съд е приел, че подсъдимият е осъществил в реална съвкупност състава на две престъпления - по чл. 152 и чл. 150 от НК, като според защитника всичките действия на дееца били насочени единствено към осъществяване на първото деяние. Тези доводи не се споделят от настоящия съдебен състав. Въззивният съд е приложил правилно материалния закон, като е приел, че подсъдимият е осъществил и състава на чл. 150, ал.1 от НК – „блудство“. Верни и законосъобразни са изводите на контролирания съд за това, че с част от описаните в обвинителния акт действия – „проникване с пръсти във влагалището на пострадалата“, подсъдимият е целял удовлетворяване на полово желание без съвкупление и че това е сторил след извършване на действията, чрез които е осъществил състава на чл. 152, ал.1, т. 2 от НК. Настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира с аргументите на контролирания съд за това, че реално е налице довършено деяние по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК, а не опит, както е квалифицирано от държавното обвинение, тъй като за осъществяване на такова е достатъчно деецът да е проникнал с пениса си във влагалището на пострадалата /съвкупил/, каквито факти се съдържат в показанията на пострадалата Т.. Не се изисква проникването да е пълно, продължително, да е довело до удовлетворяване на половото желание на извършителя и т. н. както правилно е отбелязал въззивният съд, съобразявайки се с трайно установена съдебна практика относно съставомерността на деянието по чл. 152 от НК. Законосъобразни са и изводите на въззивната инстанция, че след като подсъдимият в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК е признал фактите, така както са описани в обвинителния акт, правната квалификация на деянието следва да бъде определена въз основа на тях, като се приеме, че е налице опит, въпреки че събраните доказателства обосновават осъществено довършено деяние по чл. 152, ал.1, т. 2 от НК. Изводите относно последното от друга страна дават възможност да бъдат отграничени действията на дееца по осъществяване на посоченото престъпление от тези, чрез които е извършено деянието по чл. 150, ал. 1 от НК. Според описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, подсъдимият е проникнал с пръстите на ръката си във влагалището на пострадалата, едва след като се е опитал да извърши полово сношение с нея /да се съвкупи/ и след като е разбрал, че не може да стори това, поради загубата на ерекция. Съзнавайки, че не може да се съвкупи с жертвата, деецът е осъществил описаното блудствено действие с цел по този начин да възбуди или удовлетвори половото си желание без съвкупление. Така описаните факти са признати от подсъдимия в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, като е недопустимо той да оттегля изявленията си, след постановяване на определението по чл. 372, ал. 4 от НПК /вж. т. 8 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС/ и на тази основа да претендира за недоказаност на обвинението. Отчитайки тези принципни положения, правилно контролираният съд е счел, че така признатите от подсъдимия факти се потвърждават от показанията на пострадалата, които са в корелация с отразеното в заключението на СМЕ на живо лице № 248/ 2019 г., относно констатираното при прегледа й охлузване на лигавицата на входа на влагалището й и намерените стръкчета трева в него. Въз основа на посочените доказателства въззивният съд обосновано е приел, че в конкретния казус подсъдимият е използвал една и съща сила и заплашване, за да сломи съпротивата на пострадалата, накърнил е един и същ обект на защита – половата неприкосновеност, като целта на част от действия му е била да се съвкупи с жертвата, а с други да възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление. Законосъобразно е счел, че подсъдимият е извършил две групи от блудствени действия – предхождащи и подготвящи процеса на съвкупление /опипване по гърдите, тялото и гениталиите/, погълнати от състава на чл. 152, ал.1, т. 2 от НК/ и такива след опита за съвкупление /проникване с пръсти във влагалището/, чрез които е реализирал състава на чл. 150, ал.1 от НК, като двете деяния са осъществени в реална съвкупност. Правните изводи на въззивния съд в посочения смисъл са резултат от правилното приложение на материалния закон и вярната интерпретация на съдебната практика относно съставомерността на деянията по чл. 150 от НК и чл. 152 от НК /вж. реш. 360/1998 г., по н.д. №197/98 г. на ІІ н. о. ВКС и реш. № 93/1992 г., по н.д. № 97/92 на ВК на ВС/, поради което не се нуждаят от корекция. С оглед отсъствието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НК, не следва да бъде уважена претенцията на касатора за оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 150 от НК. Неоснователно е възражението, изложено в касационната жалба, за несправедливост на определените на подсъдимия наказания. Контролираният съд е отчел всички обстоятелства, относими към въпроса за наказателната отговорност на дееца за всяко отделно деяние. Правилно е приел за смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на извършителя и изразеното съжаление за извършеното. Обосновано е счел, че направеното признание от подсъдимия не следва повторно да бъде отчитано в посока смекчаване на отговорността му, тъй като същото е необходимо условие, за да се възползва дееца от привилегията на диференцираната процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК. Самопризнанието му не е имало и съществен принос за разкриване на обективната истина, тъй като още в началото на досъдебното производство са били събрани множество други доказателства, обосноваващи обвинение. Законосъобразен е и изводът на въззивната инстанция, че е налице значителен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, обуславящи определянето на наказания за всяко едно от извършените деяния към максималния размер, предвиден в съответните престъпни състави. Като такива правилно са отчетени престъпната настойчивост и упоритост на дееца при осъществяване на деянията, множеството принудителни действия, осъществени спрямо пострадалата, липсата на морално – волеви задръжки за удовлетворяване на половия нагон, дързостта на извършителя предвид осъществените от него действия спрямо пострадалата, въпреки присъствието в близост на много хора, включително и полицейски служители. Правилно в посока утежняване на отговорността за деянието по чл. 152 от НК контролираният съд е отчел и обстоятелството, че макар срещу подсъдимия да е повдигнато обвинение за опит за изнасилване, реално деянието е довършено. Законосъобразно е определил същата санкция и за престъплението по чл. 150 от НК, като е взел предвид проявената арогантност от дееца, който е осъществил престъпния акт, въпреки че е съзнавал, че пострадалата вече се издирва от близките й и от органите на реда. Въззивната инстанция се е съобразила с разпоредбата на чл. 372, ал. 3 от НПК и е редуцирала на основание чл. 58а, ал.1 от НК наказанията, наложени за всяка една престъпна проява с една трета, след което на основание чл. 23 от НК е определил общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години. В тази връзка контролираният съд е изложил достатъчно ясни и пълни съображения, поради което възражението на защитата за обратното е неоснователно. Въззивният съд стриктно е обсъдил и предпоставките на чл. 24 от НК, като е преценил, че така определеното общо наказание в размер на пет години е несъответно на тежестта на отделните престъпления и на обществената опасност на дееца, не може да изпълни задачите на чл. 36 от НК, поради което следва да бъде увеличено с една година и шест месеца. Настоящият съдебен състав не намира основание за намеса чрез отмяна на тази част на въззивната присъда. Всяко едно от престъпленията е с висока степен на обществена опасност, определена на първо място от обекта на посегателството – обществените отношения, свързани с половата неприкосновеност, която след живота и здравето, е следваща по значение за личността на човека. Осъществените конкретни деяния са изключително брутални и нагли, еманация на пълното незачитане на човешкото достойнство и на жената като личност. Дебненето в близост до заведението, в което е имало празненство, в изчакване появата на подходящ „обект“ на нападение; несъобразяването с факта, че наблизо има множество хора, които биха могли да станат свидетели на „отвличането“ на пострадалата; продължителната по време принуда спрямо нея /деецът не се е отказал от извършване на престъпната проява въпреки оказаната съпротива от нападнатата жена, наложила тегленето й по пътя и през тревата, влаченето й към по – отдалечено, безлюдно място/; възрастта на жертвата, надвишаваща почти два пъти тази на дееца /определена от самия него като близка до възрастта на майка му/; последиците от престъпните прояви за пострадалата, развила посттравматично разстройство в резултат на дълбокото унижение и тежкото засягане на нейните чест и достойнство /деянията са станали достояние на нейните близки, на присъстващите на тържеството и на съгражданите й/, изпитаният силен страх за живота й /предвид запушването на носа и устатата й от подсъдимия при появата на полицейските служители/ са обстоятелства, които определят изключително високата степен на обществена опасност на конкретните престъпни прояви, като характеризират отрицателно и самия извършител. Вярно е, че той не е осъждан, като до този момент по отношение на него не са прилагани наказателноправни мерки за поправително въздействие. Въпреки това, спецификата на осъществените от дееца престъпления /с оглед изложените обстоятелства/, разкриваща отрицателните му характеристични особености, обуславя необходимостта от по-значителна наказателна репресия, с цел поправянето и превъзпитаването му в посока зачитане на чуждата лична правна сфера, телесна и полова неприкосновеност. В този смисъл присъдата на въззивната инстанция в частта, с която е увеличен общият размер на наказанието „лишаване от свобода“ с една година и шест месеца, е не само законосъобразна, но и напълно справедлива, поради което не е налице заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, налагащо нейната отмяна. В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените касационни основания предполага оставянето в сила на въззивния съдебен акт. Основателно е искането на частния обвинител Т. за осъждане на подсъдимия да заплати разноските, направени от нея за заплащане на адвокатско възнаграждение на повереника за осъщественото от него процесуалното представителство в касационното производство. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 260007/09.02.2021 г., постановена по в.н.о.х.д. № 504/2020 г., по описа на Окръжен съд – Хасково. ОСЪЖДА подсъдимия Х. М. М. да заплати на частния обвинител Н. С. Т. сумата от 600 /шестстотин/ лева, представляваща разноски, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.