Р Е Ш Е Н И Е № 101 гр. София, 31.03.2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 210/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т.2 от НПК по касационен протест на СГП срещу присъда № 326 от 09.12.2016 г. на Софийски градски съд, постановена по ВНОХД № 4737/2016 г. по описа на същия съд. В протеста са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, като към ВКС е отправено искане на основание чл.354 ал.1 т.4 от НПК да отмени въззивната присъда и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Към протеста е представено и допълнение в съответствие с правилата по чл.351 ал.3 от НПК. Според прокурора от Софийска градска прокуратура въззивният съд е игнорирал някои доказателства и превратно е ценил други, като в резултат на това вътрешното му убеждение е формирано в нарушение на разпоредбата на чл.14 ал.1 от НПК, изискваща обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства по делото. С подходът си при осъществената от него доказателствена дейност СГС е накърнил съществено процесуалните права на прокурора, като не е оценил съобразно изискванията на чл.107 ал.5 от НПК представените от него доказателства, с което е допуснал съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348 ал.3 вр.ал.1 т.2 от НПК. Конкретно прокурорът от СГП оспорва оценката, дадена от въззивната инстанция на показанията на свидетеля П. П. единствено като негова защитна позиция, без да са обсъдени в контекста на останалите гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства. Така според представителят на държавното обвинение, подценявайки обвинителните за сметка на оправдателните доказателства, Софийският градски съд е нарушил и материалния закон по смисъла на чл.348 ал.2 вр. ал.1 т.1 от НПК като не е приложил закона, който е трябвало да бъде приложен. Въз основа на изложените доводи от прокурора при СГП към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивната присъда на Софийския градски съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В съдебно заседание на ВКС прокурорът от ВКП поддържа касационния протест по изложените в него съображения. Подсъдимият К. Д., редовно призован, не се явява. Явява се неговият защитник – адв.С., който изразява становище в подкрепа на постановената от СГС присъда и моли същата да бъде оставена в сила, а протестът на СГП като неоснователен – да бъде оставен без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 04.06.2015 г., постановена по НОХД № 2588/2012 г., Софийският районен съд е признал подсъдимия К. А. Д. за виновен в това, че на 20.08.2005 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] от стая ... е отнел чужди движими вещи на обща стойност 1231 /хиляда двеста тридесет и един/ лева от владението на Т. Ц. Ц., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.194 ал.1 вр.чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 /шест/ месеца, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 /три/ години. СРС се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалба от подсъдимия Д. чрез защитника му – адв.С. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 4974/2015 г. по описа на Софийския градски съд, НО, 10 въззивен състав, който с присъда № 18 от 26.01.2016 г. на основание чл.336 ал.1 т.3 от НПК отменил присъдата на Софийския РС в осъдителната й частта, както и в частта относно разноските по делото и вместо това го признал за невинен да е извършил престъплението по чл.194 ал.1 от НК и го оправдал, а в частта относно веществените доказателства потвърдил първоинстанционния съдебен акт. С оглед изхода на делото, разноските били оставени за сметка на държавата на основание чл.190 ал.1 от НК. По протест на прокурор от СГП въззивната присъда била предмет на касационен контрол по КНД № 658/2016 г. по описа на ВКС, I НО, като с Решение № 160 от 24.10.2016 г. била отменена изцяло, а делото върнато на СГС за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При второто по ред въззивно производство било образувано ВНОХД № 4737/2016 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 13 въззивен състав, който с присъда № 326 от 09.12.2016 г. отменил на основание чл.336 ал.1 т.3 от НПК присъдата на СРС в осъдителната й част и в частта относно разноските по делото, признал подсъдимия К. А. Д. за невинен и го оправдал за това, да е извършил престъплението по чл.194 ал.1 от НК, а в частта относно веществените доказателства потвърдил първоинстанционната присъда. Разноските по делото възложил за сметка на държавата с оглед неговия изход. Присъдата на СГС е обявена в открито заседание на 09.12.2016 г. в присъствие на страните. Видно от щемпела на Софийски градски съд, касационният протест е депозиран на 19.12.2016 г., поради което ВКС намира, че е допустим – подаден е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.253 т.1 от НПК в срока по чл.350 ал.1 вр.чл.319 ал.1 от НПК, срещу акт, подлежащ на касационна проверка по чл.346 т.2 от НПК. Разгледан по същество, касационният протест е неоснователен. Отправените срещу въззивната присъда възражения по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на СГС, въз основа на които са формирани изводите за недоказаност по несъмнена начин на участието на подсъдимия Д. в извършване на инкриминираното престъпление по чл.194 ал.1 от НК, което е дало основание за неговото оправдаване. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от държавното обвинение теза за безспорно установеното авторство на деянието в лицето на подсъдимия, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. Предвид отправените към настоящата инстанция искания за отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, представителите на прокуратурата на практика претендират ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Нееднократно ВКС е подчертавал в актовете си, че не разполага с такива правомощия, тъй като самият процесуален закон не ги допуска. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивните съдебни актове. ВКС следи за юридическата им правилност въз основа на фактическата обстановка, изложена в тях, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и тяхната пълнота. В светлината на тези принципни постановки ВКС обсъди възраженията на прокурора от СГП единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че при липса на преки доказателства относно авторството на инкриминираното деяние, наличните косвени такива не формират непрекъсната верига, сочеща категорично подсъдимия като негов извършител и изключваща всяка друга хипотеза за неговото авторство. Приетите за установени от Софийски градски съд фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ на всяко едно от доказателствата и доказателствените средства по отделно и в тяхната взаимовръзка, който ги подкрепя изцяло. Основните доводи, изложени в касационния протест и допълнителните съображения към него срещу въззивната присъда се свеждат до оплакванията, че съдът е отказал да кредитира показанията на св.П. П. от досъдебното производство, приобщени на основание чл.281 ал.5 вр.ал.1 т.2 от НПК с аргумент, че те изразявали негова защитна теза. Настоява се, че тъкмо тези показания възпроизвеждат факти от обективната действителност, които са съществен елемент във веригата от косвени доказателства и оценени във връзка с показанията на св.З., закупил една от инкриминираните вещи от подсъдимия, както и с резултата от разпознаването на същата тази вещ от собственика й – св.П., водят до единствения възможен извод за това, че подсъдимият Д. е извършил кражбата – предмет на настоящото дело. В касационния протест и допълнителните съображения към него е игнориран същественият факт, че в мотивите към въззивната присъда, атакувана в настоящото касационно производство, СГС е дал подробен отговор на всички въпроси, регламентирани в разпоредбата на чл.301 от НПК и е стигнал до крайния си извод след установяване на предпоставките, регламентирани в чл.304 от НПК. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационния протест претенции за неправилно възприемане фактологията на деянието разкриват единствено субективното несъгласие на касатора с оправдаване на подсъдимия, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. Касационната инстанция не споделя залегналите в протеста упреци срещу въззивния съд за това, че е подценил обвинителните доказателства за сметка на оправдателните такива. Тъкмо обратното. От мотивите към проверяваната присъда става ясно, че след детайлен анализ на всеки един от доказателствените източници съдът е приел за достоверни и е кредитирал всички представени от обвинението такива, с изключение на обясненията на подсъдимия Д. и показанията на св.П. дадени и в съдебно заседание, и на досъдебното производство, мотивирайки се с тяхната заинтересованост от изключване възможното им участие в инкриминираното престъпление. Този извод не е произволен, а е изведен на базата на анализа на показанията на св.З., от които се установява, че именно св.П. е този, който му е предложил да закупи отнетият при кражбата от стая № ... в блок ... на[жк]лаптоп, собственост на св.П., заявявайки че „има компютър за 800 лв.“, след което го завел при подсъдимия, от когото св.З. взел за посочената сума разпознатия в последствие от св.П. лаптоп. От същия източник на гласни доказателства става ясно, че от този момент нататък св.З. е поддържал контакт единствено със св.П., който му „предавал“ закани от името на подсъдимия да не се опитва да връща компютъра, което го мотивирало да го предаде доброволно на органите на МВР. В същото време този свидетел е заявил, че такива закани лично от подсъдимия не е получавал, че го е виждал един единствен път, че не е сигурен дали жилището, в което са се срещнали е неговото, както и че преди този случай е купувал компютри от св.П., които също е предал на служители от МВР, изразявайки съмнение, че са били „крадени“. Въз основа на така установените фактически обстоятелства чрез показанията на св.З., изводът на въззивния съд за това, че както показанията на св.П., така и обясненията на подсъдимия Д. не следва да получат кредит на доверие поради личната им заинтересованост от изключване връзката им с инкриминираното престъпление, следва изцяло да бъде споделен. В същото време освен показанията на св.З., други обективно съществуващи доказателствени източници, които да свързват подсъдимия Д. с обсъжданото престъпление липсват. От показанията на св.П. в частта им, кредитирана от СГС предвид съответствието им с останалите източници на доказателства се установява единствено, че двамата с подсъдимия са били в[жк]на инкриминираната дата. Като допълнение и единствено за пълнота на настоящото решение следва да бъде посочено, че дори да се приемат за достоверни и твърденията на този свидетел в частта, че двамата с подсъдимия са били до блок ..., че последният е влязъл в него под предлог, че имал среща със свой познат и че след кратко време е излязъл, носейки в чанта инкриминираните по делото вещи, то доказателства, които да установяват кой е отнел тези вещи от стая ... липсват. Обстоятелството, че съществуват множество възможни хипотези, различни от тази подсъдимият Д. да е проникнал в стая ... и да е отнел вещите – предмет на престъплението, разкъсва веригата от косвени доказателства и изключва възможността авторството на деянието да бъде доказано по категоричен и несъмнен начин, както изисква разпоредбата на чл.303 от НПК. Този извод на СГС не се основава на субективната преценка на съдебния състав, а е изведен на база на обективно наличните по делото доказателства при техния съвкупен анализ, поради което упрекът на представителите на държавното обвинение за наличие на порок в доказателствената дейност не може да бъде споделен. Нещо повече, предложеният от тях извод за това, че обективно наличните по делото доказателствени източници позволяват осъждането на подсъдимия Д. като автор на извършената от стая ... в блок ... на[жк]кражба почива изцяло на предположения и не може да бъде споделен. С оглед тези съображения ВКС прие, че крайните изводи на въззивния съд за недоказаност на авторството на престъплението по чл.194 ал.1 от НК, за което подсъдимият Д. е привлечен да отговаря не са направени в нарушение на процесуалните правила, посочени в касационния протест и допълнителните съображения към него, което сочи на неоснователност на оплакването по чл.348 ал.3 вр.ал.1 т.2 от НПК. Доказателствената съвкупност, подробно обсъдена в мотивите на атакуваната присъда не позволява да се направи несъмнен извод, че подсъдимият е автор на инкриминираното престъпление, поради което касационната инстанция намира, че атакуваният съдебен акт е законосъобразен и не е налице касационното основание по чл.348 ал.2 вр.ал.1 т.1 от НПК. При установената в съответствие с процесуалните правила фактология на събитията, законосъобразно, в съответствие с чл.304 от НПК въззивната инстанция е оправдала подсъдимия К. А. Д.. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 326 от 09.12.2016 г., постановено по ВНОХД № 4737/2016 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 13 въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.