10 решение на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение по гр.д.№ 6943 от 2014 г. Р Е Ш Е Н И Е № 71 гр.София, 28.04.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА при участието на секретаря Анета Иванова, като разгледа докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д. № 6943 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 и сл.ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 30.07.2014 г. по в.гр.д.№ 13273 от 2011 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, IV-Б състав, с което е отменено решение от 02.05.2011 г. по гр.д.№ 161 от 2009 г. на Софийския районен съд, 37 състав и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу З. К. М. иск с правно основание чл.108 ЗС за установяване собствеността и предаване на владението върху следния недвижим имот: апартамент, ползван като магазин, находящ се на партерния етаж в сградата на [улица] [населено място], с вход откъм булеварда, с площ от 56 кв.м., заедно със съответните припадащи се части от общите части на сградата и от дворното място, защрихован в синьо на скица № 3 към заключение на съдебно-техническата експертиза, находяща се на лист 150 от гр.д.№ 161 от 2009 г. на СРС, 37 състав и представляваща неразделна част от решението. Представителят на касатора твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. В писмени отговори от 22.10.2014 г. и от 20.11.2014 г. и в открито съдебно заседание пълномощникът на ответницата З. К. М. оспорва жалбата. С определение № 76 от 10.02.2015 г. настоящият състав на ВКС, ГК, Първо г.о е допуснал касационно обжалване на решението на Софийския градски съд на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС /решение № 41 от 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1401 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 97 от 29.03.2011 г. по гр.д.№ 431 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о. и решение 149 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 647 от 2012 г. на ВКС, Четвърто г.о./, в които е прието, че актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл.143, ал.1 ГПК /отм./ и чл.179, ал.1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени. В обжалваното решение е прието обратното: че представените по делото актове за държавна собственост № 12208 от 23.01.1991 г. и № 00092 от 11.02.1997 г., в които изрично е записано, че държавата е придобила правото на собственост върху процесния апартамент на основание заповед за отчуждаване № РД-40-170 от 13.02.1989 г. на Председателя на ИК на СНС, че апартаментът е бил предоставен за стопанисване и управление на праводателя на ищцовото дружество ДФ ”Т.”, а в последствие е включен в капитала на [фирма], не доказват тези обстоятелства. Поради това, като противоречащо на горепосочената практика на ВКС, решението на СГС следва да бъде отменено. Тъй като не се налага извършването на нови или повтарянето на процесуални действия, по аргумент за противорното от чл.293, ал.3 ГПК, след отмяна на решението на СГС настоящият състав на ВКС, ГК следва да се произнесе по съществото на спора. Предявеният от [фирма] срещу З. К. М. ревандикационен иск за процесния имот е основателен и като такъв следва да се уважи, тъй като са налице трите предпоставки за уважаването на този иск: 1. Ищецът [фирма] е собственик на процесния имот: От представените по делото актове за държавна собственост № 12208 от 23.01.1991 г. и № 00092 от 11.02.1997 г., които според горепосочената задължителна практика на ВКС се ползват в обвързваща доказателствена сила относно фактите, за които се отнасят, безспорно се установява, че процесният апартамент е бил придобит от държавата по силата на отчуждаване със заповед по чл.95 З. /отм./, че е бил предоставен за стопанисване и управление на ДФ „Т.” и впоследствие включен в капитала на преобразуваното [фирма]. Неоснователно е възражението на ответницата З. М., че тези актове да държавна собственост не са годно доказателство за удостоверените в тях обстоятелства, тъй като били оспорени от нея и ищецът не бил ангажирал доказателства по повод на това нейно оспорване: Макар формално в отговора на исковата молба ответницата да е заявила, че оспорва почти всички представени към исковата молба доказателства, фактически такова оспорване на А. не е направено в преклузивния срок по чл.193, ал.1 ГПК: с определение от 29.01.2010 г. съдът е дал срок на ответницата да уточни оспорването на тези доказателства, но в изпълнение на това определение на съда в първото съдебно заседание пълномощникът на ответницата е уточнил оспорването само на две от доказателствата /нотариален акт № 138 от 1946 г. и заповед № РД-02-14-743 от 26.07.1996 г./, а за всички останали представени с исковата молба доказателства е посочил, че не се противопоставя да бъдат приети. Дори и да се приеме, че ответницата е оспорила истинността на актовете за държавна собственост, то това оспорване следва да се приеме за недоказано, тъй като ответницата, чиято съгласно чл.193, ал.3 ГПК е била доказателствената тежест за ангажиране на доказателства във връзка с оспорването на тези официални документи, не е ангажирала такива доказателства. Обстоятелството, че процесият имот е бил включен в капитала на ищцовото търговско дружество, е доказано и от удостоверението за регистрация на [фирма] от 03.04.2006 г., издадено от СГС по ф.д.№ 29432 от 1991 г. От това удостоверение е видно, че бившата ДФ „Т.” е била преобразувана в ЕАД през 1991 г. или 1992 г. /първата регистрация на ЕАД е с решение № 1 от 21.01.1992 г./. А съгласно чл.17а Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия- ЗППДОбП от 1992 г. /отм./ и чл.1 от ПМС № 201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизиране на държавни предприятия, правото на собственост върху недвижими имоти, които са били предоставени за стопанисване и управление на държавно предприятие се придобива от търговското дружество, в което това държавно предприятие е преобразувано, по силата на самия акт за преобразуване. Включването на процесния имот в капитала на ищцовото дружество се доказва и от издадената на основание пар.34 от ПЗР на ЗИД на ЗППДОбП /отм./, обн.в ДВ бр.109 от 1995 г., доп.бр.45 от 28.05.1996 г., заповед № РД-02-14-743 от 26.07.1996 г. на Министъра на териториалното развитие и строителството. Направеното от ответницата в отговора на исковата молба оспорване на истинността на тази заповед не е доказано. В дадения от съда срок, в първото по делото съдебно заседание пълномощникът на ответницата е уточнил оспорването на тази заповед, като е заявил, че твърди, че тя не е подписана. Твърдението на ответницата за липса на подпис на издалия заповедта министър не отговаря на истината- видно от представеното по делото копие от заповедта, тя е подписана от министър. Тъй като заповедта е официален документ по смисъла на чл.179 ГПК, доказването на оспорването на подписа върху нея е било в тежест на ответницата З. М. като оспорваща страна. Същата обаче не е ангажирала доказателства, установяващи, че подписът на заповедта не е положен от тогавашния министър на териториалното развитие и строителството, поради което оспорването й е останало недоказано. Оспорване на заповедта на М. от 1996 г. в друг смисъл /относно верността на представения препис с оригинала, относно компетентността на подписалото заповедта лице, относно верността на съдържанието й/ не е направено своевременно /с отговора на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК и в първото по делото съдебно заседание/, поради което на основание чл.193, ал.1 ГПК и чл.133 ГПК по такова оспорване съдът не следва да се произнася. Представеното от ответницата удостоверение № 725 от 10.12.1991 г., подписано от Генералния директор на ДФ „Т.” не следва да бъде обсъждано поради следното: Удостоверението не е било представено нито с отговора на исковата молба, нито в първото по делото съдебно заседание, проведено на 11.03.2010 г., нито ответницата е поискала да й бъде предоставена възможност да го представи в някое от следващите проведени пред първоинстанционния съд съдебни заседания. Представено е едва с въззивната жалба и неправилно /в нарушение на чл.266, ал.2, т.1 ГПК/ е било прието от въззивния съд като доказателство, въпреки твърдението на ответницата, че й е било известно още при подаване на отговора на исковата молба: във въззивната жалба ответницата твърди, че това доказателство неправилно не е било прието от първоинстанционния съд, въпреки че било посочено от нея в отговора на исковата молба, което не отговаря на истината- удостоверението не е било посочено като доказателство в отговора на исковата молба и първоинстанционния съд въобще не е отказвал да приеме това удостоверение като доказателство по делото. Неоснователно е възражението на ответницата, че ищцовото дружество не е придобило собствеността върху имота, тъй като и неговия праводател- държавата не е била собственик на този имот. От отбелязаното в горепосочените два акт за държавна собственост, безспорно се установява, че държавата е придобила собствеността върху процесния ап.1, считано от 19.07.1989 г. на основание отчуждаване по реда на чл.95 З. /отм./, извършено със заповед № РД-40-170 от 13.02.1989 г. и след заплатено по рег.преписка № 3 от 1988 г. обезщетение за имота на бившите собственици. Както бе посочено по-горе и както се приема и в задължителната практика на ВКС, това отбелязване в актовете за държавна собственост се ползва с обвързваща доказателствена сила относно удостоверените с него факти. Фактът, че процесният апартамент е бил отчужден в полза на държавата, се доказва и от останалите представени и приети по делото доказателства: протокол № 11 по рег.преписка № 3 от 1988 г. на Комисия по чл.265 от ППЗТСУ, оценка от 26.01.1989 г. на отчуждения имот и самата заповед за отчуждаване № РД-40-170 от 13.02.1989 г. Същата е годно доказателство да установи факта на отчуждаването, тъй като по същество не е оспорена от ответницата: Макар в отговора на исковата молба ответницата да е оспорила истинността на по-голямата част от представените към исковата молба доказателства, в дадения й от съда срок да уточни оспорването /до първото съдебно заседание/ същата не е оспорила тази заповед. Видно от изявлението на пълномощника й, находящо се на лист 120 от делото, уточнено е оспорването само на нотариален акт № 138 от 1946 г. и заповедта от 1996 г., а за останалите доказателства пълномощникът на ответницата е заявил, че не се противопоставя да бъдат приети. Неоснователно е и възражението, че държавата не е придобила собствеността върху процесния имот, тъй като отчуждаването било извършено от лица, които не са били собственици на този имот. Дори и да се приеме, че Р. и Д. Д. /лицата, от които е бил отчужден имотът/ не са били негови собственици към момента на отчуждаването- 1989 г. /ако се приеме, че нотариалният акт № 138 от 16.09.1946 г., въз основа на който техният праводател К. И. Т. се легитимира като собственик на процесния апартамент, е нищожен поради липса на съгласие от страна на продавача Методи П. А. и че въпреки владението на апартамента през периода от закупуването му с нотариален акт № 7 от 08.10.1959 г. и нотариален акт № 61 от 24.08.1963 г. до 1989 г. Д. не са го придобили по давност/, това не води до извод, че държавата не е станала собственик на този имот при отчуждаването му. Това е така, тъй като отчуждаването със заповед по чл.95 З. /отм./ е оригинерен, а не деривативен способ за придобиване на собственост. При отчуждаването на това основание държавата придобива собствеността върху отчуждените имоти по силата на самата заповед за отчуждаване, без оглед на това кой е бил предишния собственик на отчуждения имот и платено ли е на същия обезщетение за този имот. Посочването в заповедта за отчуждаване като правоимащо да получи обезщетението лице, което не е действителен собственик на имота към момента на отчуждаването, не е порок на административния акт, който да води до неговата нищожност. Действително то представлява нарушение на чл.98 З. /отм./, който сочи какво е необходимото съдържание на заповедта за отчуждаване, но не е равнозначно на липса на волеизявление на административния орган, защото съществената част на волеизявлението в заповедта за отчуждаване е кои имоти са нужни за осъществяването на държавни мероприятия, а заплащането на обезщетението на бившите собственици е от значение само за заемането на имотите /чл.105, ал.1 З. /отм./ и за евентуалната възможност да се иска отмяна на отчуждаването при неплащане на това обезщетение /чл.270, ал.1 ППЗТСУ/, но не и за валидността и правното действие на отчуждаването. Определянето на обезщетение в полза на лица, които не са действителни собственици на отчуждения имот, не засяга необратимо правата и законните интереси на действителните собственици на имота, тъй като не препятства възможността те да обжалват тази заповед или да поискат нейната отмяна по реда на чл.153 З. /отм./. Поради това то не е толкова съществен порок на административния акт, който би могъл да доведе до неговата нищожност. В този смисъл са е и постановеното по аналогичен случай Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010 г. по тълк.д.№ 2 от 2010 г. на ВАС, което настоящият състав на ВКС изцяло споделя. Безспорно установено е и че държавата е останала собственик на процесния апартамент и след влизане в сила на Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по З., З., З., ЗДИ и ЗС, тоест, че апартаментът не е реституиран по реда на този закон: По делото не са представени доказателства за направено искане за отмяна на отчуждаването, за връщане на полученото при отчуждаването обезщетение и за издаване на заповед за отмяна на отчуждаването по предвидения в горепосочения закон ред. 2. Не се спори между страните, че към настоящия момент ответницата З. М. владее процесния имот. 3. Ответницата З. М. няма основание за това владение: Писменият договор от 05.10.1945 г. не довел до придобиване на правото на собственост върху имота от наследодателя на З. М.- свекър й Д. М. И., тъй като е нищожен поради липса на нотариална форма за действителност на този договор, предвидена в чл.219 от действащия към онзи момент Закон за задълженията и договорите от 1892 г. /отменен през 1951 г./. Макар да е бил сключен в периода от 06.12.1941 г. до края на 1946 г., този договор няма вещно-прехвърлително действие, тъй като не е бил валидиран чрез вписване по реда на ЗПИ в предвидения в чл.1 от Закона за уреждане правата на купувачи на недвижими имоти с частни договори, обн.в ДВ, бр.171 от 26.07.1947 г. шестмесечен срок от влизане на този закон в сила, а е вписан едва на 13.08.1999 г. Не е била реализирана и предвидената в чл.10 от горепосочения закон възможност за искане за постановяване на съдебно решение за прехвърляне на собствеността, което да замести нотариалния акт. Доколкото не е била собственик на процесния имот към момента на неговото отчуждаване в полза на държавата през 1989 г., ответницата не би могла да претендира и за реституция на този имот по реда на основание чл.2, ал.2 Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти /ЗВСОНИ/, дори да са били налице основанията на този закон за реституция. Неоснователно е направеното от ответницата З. М. в отговора на исковата молба възражение за придобиване на имота на основание давностно владение, осъществявано през периода от 28.09.1999 г. /датата на съставяне в полза на дъщеря й Д. М. на констативния нотариален акт за собственост № 75 от 28.09.1999 г./ до 20.12.2008 г. /датата на предявяване на иска/ поради следното: З. М. е недобросъвестен владелец на процесния апартамент. Както бе посочено по-горе, писменият договор от 05.10.1945 г., на който З. М. се позовава като основание за придобиване на правото й на собственост върху процесния апартамент, е нищожен поради липса на предвидена в закона форма за действителност, поради което не е годно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС да направи наследниците на купувача по този договор собственици на имота- предмет на договора. Нотариалният акт № 73 от 04.04.2000 г., по силата на който дъщерята на ответницата Д. М. е дарила на ответницата процесния апартамент е основание, годно да я направи собственик, но не е основание за установяване на добросъвестно владение по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, тъй като към момента на сключване на този договор ответницата безспорно е знаела, че дъщеря й не е собственик на имота: защото дъщеря й се е легитимирала като собственик на една част от имота по силата на договор за покупко-продажба от самата ответница /нотариален акт № 25 от 24.08.1999 г./, а на останалата част от имота- по наследство от купувача по горепосочения нищожен договор от 05.10.1945 г., чието съдържание е било известно на ответницата преди сключване на договора по нотариален акт № 73 от 04.04.2000 г. /видно от съдържанието на нотариален акт № 25 от 24.08.1999 г., по сделката, обективирана в него, ответницата се е легитимирала като собственик на част от процесния имот именно с нищожния договор от 05.10.1945 г./. Поради това и съгласно чл.79, ал.1 ЗС, за да придобие собствеността върху имота, ответницата е следвало да го владее в продължение на повече от 10 години. А периода, за който е направено възражението за давностно владение /от 28.09.1999 г. до 2012.2008 г./ е по-малък от 10 години. Още повече, че от представеното по делото решение по гр.д.№ 10561 от 2002 г. на Софийския районен съд, 27 състав, влязло в сила на 09.10.2008 г., със сила на пресъдено нещо спрямо З. М. е установено, че през по-голямата част от горепосочения период /след 20.07.2000 г. до 2007 г., която е било постановено въззивното решение по това дело/ З. М. не е владяла процесния имот и е налице прекъсване на владението й на основание чл.81 ЗС- тъй като след сключване на договора с нотариален акт № 107 от 20.07.2000 г. З. М. е изгубила владението върху имота за период повече от 6 месеца. Що се отнася до възражението за придобиване на имота по давност през периода от 1975 г. до 1989 г., направено от пълномощника на ответницата в първото по делото съдебно заседание, правилно съгласно чл.133 ГПК съдът е приел, че то е преклудирано и поради това не се е произнесъл по него. Независимо от горното, това възражение е напълно неоснователно поради следното: Предвид направеното от самата ответница признание в проведеното на 11.03.2010 г. съдебно заседание, следва да се приеме, че до 1989 г. процесният апартамент се е владял от общината, която го е отдавала под наем. През периода от 1989 г. до 1996 г. /момента на включването на апартамента в капитала на ищцовото търговско дружество/ ответницата не е можела да владее този апартамент и да го придобие по давност, предвид на това, че през този период той е бил държавна собственост, за която е била в сила забрана за придобиване по давност: чл.86 от ЗС в редакцията му преди изм.с ДВ бр.33 от 1996 г. А през периода от 1996 г. до 20.07.2000 г. /когато ответницата е предала владението на апартамента на трето лице- Т. Т. в изпълнение на договора, обективиран в нотариален акт № 107 от 20.07.2000 г./ не е изтекъл необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС 10-годишен срок за придобиване на имота по давност. Предвид на всичко гореизложено предявеният от [фирма] срещу З. К. М. иск за собственост с правно основание чл.108 ЗС е основателен и следва да бъде уважен. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 във връзка с чл.78 ГПК ответницата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на касатора направените от него разноски по делото за трите съдебни инстанции в размер на 8 129,63 лв., представляващи 199,75 лв. държавна такса за завеждане на делото, 30 лв. държавна такса за допускане на касационното обжалване, 99,88 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба, 300 лв. възнаграждение за вещо лице и 7500 лв. адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 30.07.2014 г. по в.гр.д.№ 13273 от 2011 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, IV-Б състав И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 от ЗС по отношение на З. К. М. от [населено място], [улица], ап.3, че [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] собственик на следния недвижим имот: апартамент, ползван като магазин, находящ се на партерния етаж в сградата на [улица] [населено място], с вход откъм булеварда, с площ от 56 кв.м., заедно със съответните припадащи се части от общите части на сградата и от дворното място, защрихован в синьо на скица № 3 към заключение на съдебно-техническата експертиза на в.л.инж.К.Н., находяща се на лист 150 от гр.д.№ 161 от 2009 г. на СРС, 37 състав и представляваща неразделна част от решението и ОСЪЖДА З. К. М. да предаде на [фирма] гореописания имот. ОСЪЖДА З. К. М. с горепосочения адрес да заплати на [фирма] на основание чл.78 ГПК сумата 8 129,63 лв. /осем хиляди сто двадесет и девет лева и шестдесет и три стотинки/, представляваща разноски по делото пред трите съдебни инстанции. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.