2 Р Е Ш Е Н И Е № 273 гр. София, 17.11.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4347 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението). Производството е образувано по касационни жалби на ответниците по делото К. Г. Н. и П. с. а.-г. б. за а. л. (П.) [фирма], подадени срещу решение № 374/29.02.2016 г., постановено по гр. дело № 4369/2015 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 57/06.01.2015 г. по гр. дело № 5235/2011 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателите са осъдени да заплатят солидарно на ищцата И. Н. И.-С., на основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, следните суми: сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие противоправно бездействие след гинекологична операция от 21.04.2008 г.; и сумата 6 044.26 лв. – обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие същото противоправно бездействие, от която сума: 5 990.26 лв. – за пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между получаваното от ищцата трудово възнаграждение и полученото обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 24.06.2008 г. - 01.09.2008 г., и 54 лв. – за разноски за стент при последваща урологична операция на 25.06.2008 г.; както и законната лихва върху обезщетенията за периода от 21.04.2008 г. до пълното им изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; в тежест на касаторите са възложени и разноски по делото. В касационните жалби се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваната осъдителна част от въззивното решение, като постановена свръх петитум и по непредявен иск, както и за неправилност на същата част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбите се поддържа в откритото съдебно заседание, както и в писмена защита на жалбоподателя Н.. Ответницата по касационните жалби – ищцата И. Н. И.-С. в отговорите на жалбите, в откритото съдебно заседание и в писмена защита излага съображения за неоснователност на жалбите. Третото лице [фирма] – помагач на ответната болница, не заявява становище в касационното производство. С определение № 176/06.04.2017 г., постановено по частно гр. дело № 4346/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, последното дело е присъединено към настоящото гр. дело № 4347/2016 г. за общото им разглеждане и постановяване на общ съдебен акт по тях. Присъединеното частно производство е образувано по частна жалба на ищцата и по частна жалба на ответната болница срещу определение № 2261/04.07.2016 г., с което САС е оставил без уважение техните молби за изменение на постановеното по делото решение № 374/29.02.2016 г. в частта му за разноските за въззивното производство. В частните жалби се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. В подадените отговори на частните жалби ответната болница и ищцата излагат доводи за неоснователност на жалбата на насрещната страна, а другият ответник и третото лице-помагач не са заявили становища по частната жалба на ищцата. С определение № 398/06.04.2017 г. касационното обжалване по настоящото дело е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като с обжалваното въззивно решение апелативният съд е разрешил в противоречие със задължителната практика на ВКС следните три процесуалноправни въпроса: 1) допустимо ли е събиране на доказателства във въззивната инстанция, които не са били събрани пред първата инстанция поради процесуални нарушения; 2) длъжен ли е съдът да изложи мотиви за несъгласие с изводите на приетите по делото медицински експертизи; и 3) следва ли в случаите, когато за първи път във въззивното решение бъде прието, че е налице противоправно действие, съдът да изложи собствени мотиви относно причинната връзка между това действие и настъпилите вреди. Разрешение на първия въпрос е дадено с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В мотивите към тълкувателното решение изрично е разяснено, че в тази хипотеза е налице извинителна причина по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Разрешението на останалите два въпроса се съдържа в задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, която изцяло се споделя от настоящия съдебен състав. В решение № 508/18.06.2010 г. по гр. дело № 1411/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието следното: Допуска се съществено процесуално нарушение на нормата на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) и чл. 157, ал. 3 от ГПК (отм.) (чл. 12 и чл. 202 от действащия ГПК), ако съдът възприеме медицинско заключение с даден отговор за „най-вероятна причина”, без да изгради вътрешно убеждение за наличие или липса на причинна връзка и без да съобрази кои от фактите, респ. връзките между тях, свързани с дадените от експертизата отговори, са предмет на специални (в случая медицински) знания и по отношение на кои факти следва да се изгради извод за причинно-следствена връзка по опитните правила и логиката, при преценка на доказателствения материал. Ако вещите лица посочат релевантна за отговорността причина като „най-вероятна”, от това не следва пряко извод за липса на пълно и главно доказване, от решаващо значение е дали останалите причини следва да бъдат изключени като вероятност поради обстоятелства, установени по делото, извън предмета на медицинското заключение или на основание констатации в него, съобразно приетите доказателства, включително свидетелски показания. Затова и преценката на всички доказателства по делото, включително при изграждане на извод за причинно-следствена връзка, е задължение на съда. В решение № 77/30.05.2017 г. по гр. дело № 2956/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието следното: В производството по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за вреди от деликт съдът следва да обоснове изводите си за настъпила вреда, противоправно поведение на дееца и причинна връзка между тях въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин, излагайки мотиви въз основа на кои доказателства е формирал тези изводи. Произнасяйки се по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за вреди, настъпили при и по повод оказана медицинска помощ в лечебно заведение, съдът следва да обсъди всички доказателства за наличието на вреди за пострадалия, явяващи се в причинна връзка с допуснати противоправни действия или бездействия от извършителите на работата, изхождайки от постановката, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност – чл. 80 от ЗЗ, чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ. Именно поради това, когато съдът се произнася по въпроса, осъществен ли е деликт при изпълнение на медицинска дейност, той следва да обсъди не само доказателствата за фактите – какви действия са били предприети или не са били извършени от медицинските специалисти, но и доколко те са отговаряли на дължимото съобразно утвърдените медицински изисквания – да посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики. По касационните основания: Оплакванията на жалбоподателите за недопустимост на обжалваната част от въззивното решение, като постановена свръх петитум и по непредявен иск, се изразяват в това, че с въззивното решение те са осъдени да заплатят процесните обезщетения за вреди, причинени от противоправно бездействие на жалбоподателя Н., осъществено след процесната гинекологична операция от 21.04.2008 г., а според касаторите в исковата молба не се съдържали твърдения за такова бездействие и исковете били основани единствено на твърдения за действията при самата гинекологична операция. Оплакването е неоснователно. Видно от исковата молба, още в първия ѝ абзац ищцата е изложила твърдения за бездействие на касатора-ответник Н., а именно – че след операцията и изписването ѝ от ответната болница на 25.04.2008 г., тя дълго време не се чувствала добре, изпитвала постоянна тъпа тежест и болки в лявата поясна област, засилващи се в седнало положение, които споделяла с опериращия хирург – жалбоподателя-ответник Н. – първо по телефона и при проведения на 26.05.2008 г. контролен преглед, но той обяснявал оплакванията ѝ с постоперативното състояние и уверявал, че всичко е наред и с течение на времето ще се оправи. В мотивите към първоинстанционното решение по делото, към тази част на които (относно процесното бездействие) въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК, като по този начин ги е направил мотиви към обжалваното въззивно решение, е прието именно, че е налице такова противоправно бездействие на касатора-ответник д-р Н. във времето след извършването на процесната операция, когато той е следвало да наблюдава ищцата поне 30 дни според медицинските стандарти и да предприеме всички възможни действия за предотвратяване на усложнения или своевременното им установяване и лечение. Прието е също, че при наличие след операцията на персистиращи болки и на индикации за предразположение на ищцата към усложнения, д-р Н. е могъл и е бил длъжен да предприеме възможните превантивни мерки, а впоследствие – и необходимите изследвания, чрез които да установи настъпващото усложнение и своевременно да изпрати ищцата на консултация с уролог, както и че като не е сторил това, той е нарушил задължението си да проведе своевременно и достатъчно лечение на ищцата. По този начин съдът не се е произнесъл по нещо различно от твърдяното в исковата молба, респ. – не е налице произнасяне свръх петитум или по непредявен иск (в подобен смисъл са и разясненията, дадени с решение № 80/03.04.2014 г. по гр. дело № 5554/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС). При извършената служебна проверка, също не се установиха пороци на въззивното решение, водещи до нищожност на същото или до процесуална недопустимост на обжалваната му част. В обжалваната част, въззивното решение е неправилно. Въпреки изложените в исковата молба твърдения относно процесното бездействие след операцията на 21.04.2008 г., което в решенията и на двете инстанции по делото (при приложението на чл. 272 от ГПК) е прието за установено и за противоправно, в доклада по делото по чл. 146 от ГПК това бездействие не е посочено по никакъв начин, като там лаконично е отразено единствено, че предявените искове с правно основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД са за обезщетения на вреди от действия на ответниците, изразяващи се в извършената хирургична операция на 21.04.2008 г. Във въззивната си жалба ответникът Н. е направил изрични оплаквания, че по време на процеса пред първата инстанция е визирано единствено и само негово поведение, изразяващо се в действие – процесната хирургична операция, поради което защитата му е била организирана в тази посока, като за първи път се коментира поведението му във формата на бездействие след операцията, едва след приключване на устните състезания – в самото съдебно решение, като по този начин той е бил лишен от възможността да организира защитата си в тази посока и да ангажира доказателства за това. В тази връзка с въззивната жалба е направено искане за събиране на писмено доказателство – протокол от преглед на ищцата на 27.05.2008 г. в [фирма] по повод издаден ѝ болничен лист от същата дата, както и за изслушване на нова съдебно-медицинска експертиза, която след запознаване и с това писмено доказателство, да даде заключение, какви оплаквания на ищцата са били отразени в него и какво е било обективното ѝ здравословно състояние един ден след проведения от ответника Н. на 26.05.2008 г. контролен преглед; съществуват ли индикации, които да пораждат съмнения за наличието и/или протичането на урологични усложнения и/или възпалителни процеси у ищцата. Тези доказателствени искания са оставени без уважение от въззивния съд както с определението по чл. 267, ал. 1, изр. 1 от ГПК, така и в откритото съдебно заседание. Както вече беше посочено, с въззивното решение по отношение процесното бездействие изцяло е препратено към първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК, като в отговор на доводите във въззивната жалба на ответника Н., апелативният съд, въз основа показанията на свидетеля С. – съпруг на ищцата, единствено е приел за установено, че тя е съобщила за болките долу вляво, изкачващи се към бъбрека, при прегледите, извършени от този ответник, като при преценката на свидетелските показания по чл. 172 от ГПК съдът е приел, че същите не са опровергани, тъй като ответната страна е имала възможност също да доведе свидетели. При така установеното, предвид разрешението на първия поставен по делото процесуалноправен въпрос, дадено с цитираната по-горе т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва изводът за основателност на оплакванията на жалбоподателите, че като е оставил без уважение доказателствените искания, направени с въззивната жалба на ответника Н., апелативният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 266, ал. 3, във вр. с чл. 146 от ГПК. Това нарушение е съществено, тъй като при събирането на поисканите с въззивната жалба, писмено доказателство и съдебно-медицинска експертиза, и при тяхното обсъждане от съда в съвкупност с останалите доказателства по делото, биха могли да се установят релевантни за спора обстоятелства, които евентуално могат да доведат до различни изводи относно процесното бездействие на ответника Н.. Това ясно следва и от цитираните в обжалваното въззивно решене, становища както на вещото лице д-р Марияновски: „ако след гинекологичната операция ищцата е съобщила на д-р Н. за болки вляво (както свидетелства съпругът ѝ), би трябвало лекарят да наложи провеждане на задълбочени изследвания“, така и на вещото лице д-р Ч.: „обикновено болката и тежестта са симптоми, които са характерни не само за състоянието след операцията, те са общи оплаквания и ако е имало такива, редно е било да се направят и допълнителни изследвания; характерни са и за възпалителен процес, и за бъбречни заболявания, важна е локализацията на болката“. Неоснователни са оплакванията и доводите в касационната жалба на ответната болница, че въззивният съд неправилно е приел, че съставеният от ответника Н. протокол № 189/21.04.2008 г. за процесната операция от същата дата, е частен документ, както и че неправилно не го е ценил като годно доказателство. Относно характеристиката на оперативния протокол като частен документ е налице трайно установена практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав – решение № 508/18.06.2010 г. по гр. дело № 1411/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 457/01.07.2010 г. по гр. дело № 1264/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 264/12.02.2015 г. по гр. дело № 6457/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 565/19.06.2009 г. по гр. дело № 94/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. С оглед на това, апелативният съд правилно е приел, че при направеното от страна на ищцата оспорване на отразеното в съдържанието на оперативния протокол, отстраняване и на сраствания (освен на яйчника с ендометриозната киста, за които няма спор, че са били отстранени) при процесната операция, в тежест на ответната страна, която е представила протокола по делото, е да докаже неговата истинност. Правилно също така, предвид преценката на заключението на съдебно-почерковата експертиза, съгласно която не е изключена вероятността да е била извършена подмяна на оперативния протокол, в съвкупност с останалата медицинска документация, въззивният съд не е ценил като годно доказателство оперативния протокол относно отразеното единствено в него, отстраняване на сраствания. Напълно обоснован е и изводът, че такива сраствания, които са били установени при последващата операция на ищцата от 25.06.2008 г., са настъпили след извършването на процесната операция от 21.04.2008 г. – този извод следва както от писмените доказателства, така и от експертните заключения по делото. Предвид възприетото по-горе разрешение на останалите два процесуалноправни въпроса, дадено с цитираната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, основателни са оплакванията на касаторите, че е неправилен – необоснован и при допуснато нарушение на чл. 12, чл. 202 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, изводът на апелативния съд, че ответникът Н. е проявил небрежност и при извършването на самата процесна операция. Правилно в тази връзка САС е приел, че следва да се даде отговор на въпроса, дали е налице недопустимо медицинско действие от страна на ответника Н., който като опериращ хирург да е причинил вреда на ищцата, наложила последващата, спасяваща бъбрека ѝ операция, и има ли причинна връзка между тези факти. Правилни са и съображенията, че след като в медицината е известно, че след такива операции настъпват сраствания, опериращият хирург е длъжен да положи дължимата грижа, за да сведе до минимум опасността от това неизбежните сраствания да застрашат нормалното функциониране на останалите органи, намиращи се в близост до отстранения яйчник, както и че налагането на лигатура (оперативен конец) не е неправомерно действие, а е необходимо такова. Напълно необоснован е обаче следващият, решаващ извод на въззивния съд, – че поставянето на лигатурата по начин, който е довел до придърпване на тъканите към тазовата стена и оттам до сериозно запушване на уретера, представлява професионална небрежност, която е неправомерна. Основателни са доводите на касаторите, че липсват мотиви относно това, защо съдът е приел, че лигатурата е била поставена по неправилен начин от ответника Н., след като медицинските експертизи по делото еднозначно сочат, че при поставянето ѝ не са допуснати отклонения от добрите медицински практики. Основателни са и оплакванията, че съдът не е изложил никакви съображения, защо не се е съобразил с тези експертни заключения по делото, нито е изложил ясни и пълни мотиви относно причинната връзка между това действие на ответника и увреждането на ищцата, за разлика от първата инстанция, която след изключително подробно обсъждане на доказателствата по делото и най-вече – на експертните заключения, подробно е обосновала и извода си, че по делото не е установено противоправно поведение на лекарите и/или медицинския персонал на ответната болница и в частност – на ответника Н., изразяващо се в неправилност (липса на качество) при непосредственото оперативно лечение на ищцата. В тази връзка следва да се отбележи, че се е стигнало и до съществено противоречие между мотивите към въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение, в диспозитива на което присъждането на обезщетенията за вреди е основано единствено на процесното бездействие след операцията от 21.04.2008 г. По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК въззивното решение – в обжалваната осъдителна част, като неправилно, следва да бъде отменено. Тъй като допуснатото от въззивния съд, съществено нарушение на съдопроизводствените правила на чл. 266, ал. 3, във вр. с чл. 146 от ГПК налага извършването на съдопроизводствени действия по събирането на доказателства, съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане в същата част от друг състав на апелативния съд. При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1, във вр. с чл. 266, ал. 3 и с чл. 146 от ГПК, въззивната инстанция следва да допусне събирането и да събере доказателствата, поискани с въззивната жалба на ответника Н., като, ако прецени, че е необходимо – да уточни задачите и/или да постави и допълнителни задачи на експертизата. След събирането на поисканите доказателства, при постановяването на новото въззивно решение, същите следва да се обсъдят поотделно и в съвкупност с вече събраните по делото доказателства, и след изясняване и на обстоятелствата, какви оплаквания е имала ищцата след процесната операция, и дали и по какъв начин ги е довела до знанието на ответника Н., съдът следва да формира изводите си относно процесното бездействие след операцията, неговата противоправност и наличието на причинна връзка между него и процесното увреждане на ищцата, като се съобрази и с посочената по-горе практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Същата следва да бъде съобразена и при обсъждането на обстоятелствата при извършването на самата процесна операция, и формирането на изводите на съда относно наличието или липсата на противоправно поведение при извършването ѝ от ответника Н. и екипа му, и на причинна връзка с процесното увреждане на ищцата. Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски по делото, включително за настоящото касационно производство. Това налага отмяна на въззивното решение и в частта му относно разноските по делото, както и на обжалваното определение № 2261/04.07.2016 г., постановено от въззивния съд по реда на чл. 248 от ГПК. Частните жалби срещу него са и основателни, тъй като въззивният съд неправилно е приел, че след като не е уважил всички въззивни жалби, разноските за въззивното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени от тях, респ. – че не следва да се присъжда и адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв. Този извод е в нарушение на разпоредбите на чл. 78 от ГПК, съгласно които разноските и пред трите съдебни инстанции се присъждат съобразно крайния изход на делото, и конкретно – съгласно ал. 1 и ал. 3 – съобразно изхода на материалноправния спор по предявените по делото искове – съразмерно с уважената част от тях – в полза на ищеца, респ. – съразмерно с отхвърлената част – в полза на ответника. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 374/29.02.2016 г., постановено по гр. дело № 4369/2015 г. на Софийския апелативен съд, – в обжалваната осъдителна част, с която предявените по делото искове с правно основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД са уважени за сумата 20 000 лв. и сумата 6 044.26 лв., ведно със законните лихви, както и в частта относно разноските по делото, и постановеното по реда на чл. 248 от ГПК по същото въззивно гр. дело, определение № 2261/04.07.2016 г. ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за ново разглеждане в посочената част от друг негов състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: