Р Е Ш Е Н И Е
№ 54
София, 22.04.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
при участието на секретаря Даниела Никова разгледа докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 2988/2020 година.

Производството е по чл. 290 ГПК.
Подадена е касационна жалба от М. Н. Я., чрез адвокат Г. И., срещу решение № 1452 от 03.07.2020 г. по в.гр.д.№ 5688/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 01.08.2019 г. по гр.д.№ 5545/2017 г. на Софийски градски съд и е уважен предявеният от Ж. Н. В. против М. Н. Я. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху апартамент № ..., находящ се на първия надпартерен етаж, във вход ... на жилищната сграда на ул. ,,В.Ю.” № ..., вх. ..., [населено място], състоящ се от една стая, хол, кухня с балкон, баня- клозет, входно и черно антре, с площ от 46, 83 кв. м., нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ... по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-33/15.06.2010г., заедно с избено помещение и 75/1000 ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място, върху което е построена, представляващо парцел ..., кв.... по регулационния план на [населено място], Трета извънградска част, целият с площ от 2294, 637 кв. м.
Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон (чл. 5-чл.8 ЗН, чл. 10 от Наредба № РД-02-20-6/2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра за населението, Регламент /ЕС/ № 650/2012 г., чл. 89 и чл. 91 КМЧП, чл. 69 и чл. 79 ЗС, чл. 243-249 ЗЗД), при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (на чл. 235, 236, 174, 146, ал. 2, 269 ГПК), както и поради необоснованост на извода, че ищцата е наследник на Т. Д. П., както и на извода, че ответницата по иска не е придобила по давност процесния имот. С писмена молба възразява срещу допустимостта на направеното от ищцата, с две молби, искане за приемане в касационното производство на приложени към молбите писмени доказателства.
Ответната страна по касационната жалба Ж. Н. В., чрез адвокат Б. М., с подадения отговор и в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на жалбата, правилност на въззивното решение и иска потвърждаването му. Поддържа, че с представените в касационното производство писмени доказателства установява твърдението си, че е единствен наследник на Д. П..
С определение № 26 от 27. 01. 2021 г. по гр. д. № 2988/2020 г. на ВКС, 1 г.о., касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпрос свързан с приложението на чл. 269 ГПК и касаещ задължението на въззивния съд, при иск за собственост основан на наследяване по закон, да приложи служебно императивните материалноправни норми, регламентиращи наследяването по закон - правото на наследяване, принципите на наследяването по закон, правилата при определяне кръга на наследниците, групирането им по редове, последователността при призоваването им към наследяване, дяловете в наследеното имущество и т.н. Отговор на въпроса се съдържа в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 – въззивният съд следва служебно да осигури точното приложение на императивните материалноправни норми, като тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните
По основателността на касационната жалба:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Ж. В. против М. Я. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за приемане за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик на процесния апартамент и осъждането й да предаде на ищцата владението върху същия. Като придобивно основание ищцата сочи наследяване на Т. П. (твърди, че е негов единствен наследник по закон от четвърти ред, тъй като е единствен роднина на починалия по съребрена линия, от четвърта степен – първа братовчедка), който към смъртта си е бил придобил собствеността по наследство от баща си С. Т. П. и сключен от последния, с н.а. № ... г., договор за замяна.
Ответницата е възразила, че владее жилището като негов собственик, придобила собствеността по давност, чрез владение осъществявано от края на 1989 г. до предявяване на иска, като през 2001 г. се е снабдила и с нотариален акт за собственост по давност – н.а. № ... г. Твърди, че е започнала да владее имота след проведен в края на 1989 г. телефонен разговор с Т. П., в който същият й казал, че не го интересува какви имоти е получил по наследство от баща си в България и да прави каквото прецени с процесното жилище.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 108 ЗС, приемайки за доказано и основателно направеното от ответницата възражение за придобивна давност. Не е разглеждал основателността на заявеното от ищцата придобивно основание.
Въззивният съд е приел основателност на иска по чл. 108 ЗС, отменил е първоинстанционното решение и е уважил същия.
Във връзка със заявеното от ищцата придобивно основание въззивният съд е приел, че към смъртта си Т. Д. П. е бил собственик на процесния апартамент, като го е придобил по наследство от баща си С. П., който го е бил придобил на основание договор за замяна, сключен с н.а. № ... г. Приел е за безспорно, а и за установено от представените от ищцата писмени доказателства (удостоверение за наследници на С. Т. П. изх. № РСЦ16-УГ01-6915 г. и извлечение от регистъра на актовете за смърт на [населено място] от 29. 07. 2015 г.), че Ж. Н. В. е единствен наследник на Т. Д. П., роден на 6. 10. 1933 г. в М. и починал на 19. 07. 2015 г. в Т., Италия. В удостоверението за наследници на С. П. е посочено, че след смъртта си, настъпила на 16. 09. 1989 г., С. П. е оставил като наследник сина си Т. П., починал на 19. 07. 2015 г. – „вдовец, без деца“. В извлечението от регистъра на актовете за смърт, издадено от Демографската служба на [населено място] е посочено, че Т. Д. П., роден на 6. 10. 1933 г. в М., Италия, е починал на 19. 07. 2015 г. в Т., Италия, както и че е бил „вдовец на Ф. Б.“. Не е представено удостоверение за наследници на Т. Д.. Не е ясно дали същият е имал едноутробни братя и/или сестри или други роднини по съребрена линия от трета до шеста степен. При тези данни въззивният съд е приел, че ищцата е единствен наследник на Т. Д. П..
За неоснователно е прието направеното от ответницата възражение за придобивна давност. Във връзка с това възражение е прието за установено от фактическа страна, че М. Я. и С. П. са били съпрузи в периода 29. 04. 1975 г. – 13. 06. 1979 г., като бракът им е прекратен с влязло в сила решение № 256 от 13. 06. 1979 г. по гр. д. № 524/1979 г. на СГС, I гр.брачно отделение. Установено е, от представеното от ищцата Ж. В. ръкописно писмо, написано от ответницата М. Я. до Т. П., на български и в превод на италиански, от 4. 10. 1989 г., пощенски плик с клеймо за изпращането му чрез въздушна поща R-263/9. 10. 1989 г. и с клеймо за получаването му в Т. на 13. 10. 1989 г., както и от показанията на свидетелите на ответницата Д. и К., че след прекратяване на брака С. П. и ответницата М. Я. продължили да живеят заедно – първоначално в семейното жилище в[жк], а след придобиване на процесния апартамент през 1982 г. се преместили да живеят в него. След смъртта на С. П. и до настоящия момент М. Я. продължила да живее в апартамента. В писмото от 4. 10. 1989 г. до Т. П. заявила, че последният, като единствен наследник на баща си, е собственик на процесното жилище, поради което и предвид обстоятелството, че не е български гражданин, следва да упълномощи лице, което да управлява имота. Поискала е да бъде упълномощена тя, за да пази, да се грижи и да съхрани имота, докато Т. П. реши как да се разпореди с него. Не получила отговор от Т. П. и провела, чрез колега-преводач, телефонен разговор с него, при който Т. П. й заявил, че не се интересува от наследството от баща си и от нищо в България, казал на ответницата да прави каквото иска с апартамента. Т. П. и С. П. били във влошени отношения, според писмо на С. П. от 26. 01. 1989 г. до МВР, в което същият заявява, че се отказва от сина си. Ответницата продължила да живее в апартамента, плащала данъците, а през 2001 г. се снабдила с нотариален акт за собственост по давност № ... г. Според показанията на свидетелката Д., ангажирана от ищцата, ищцата и св.Д. ходили заедно два пъти до процесното жилище през лятото на 2010 г., като първият път не открили никой там, вторият път разговаряли с ответницата, ищцата й поискала, от името на Т. П., нотариалния акт за апартамента, ответницата казала, че ще й ги предостави, но впоследствие свидетелката разбрала, че документи не са давани на ищцата. Ответницата не се държала като собственик. Според показанията на свидетелката И., която познава Т. П. чрез майка й, която се грижила за него в периода 2009-2013 г., Т. не е идвал в България, но поддържал отношения с ищцата по телефона. Свидетелката присъствала на разговори между Т. и ответницата М., при който М. не се представяла като собственик, изразила готовност да плати суми за жилищната сграда, тъй като Т. я оставил да живее там без пари. През 2010 г. или 2011 г. Т. е искал да продаде апартамента, но М. го разубедила, тъй като пазарът на имоти бил сринат. Тогава Т. казал, че жилището ще остане в наследство на братовчедка му Ж..
От правна страна възражението за давност е прието за неоснователно, тъй като фактическата власт на М. Я. върху имота е установена като държане – на основание договор за заем за послужване, сключен с Т. П., и не е доказано същата да демонстрирала пред Т. П. и пред ищцата, че е променила намерението си, превръщайки държането на жилището във владение за себе си. Владението на ответницата не е било явно и необезпокоявано, тъй като в провеждани телефонни разговори между нея и Т. П. последният е считал себе си за собственик. Владението е установено по скрит начин, без ясно манифестиране на намерението за своене пред собственика. Промяната е станала без за това да е уведомен Т. П., въпреки провежданите телефонни разговори с него. Презумпцията по чл.69 от ЗС е оборена. Плащането на данъци и декларирането на имота пред данъчните власти не е проявление на промяна на държането за другиго във владение за себе си.
Решението е неправилно.
Основателно е оплакването в касационната жалба за необоснованост на извода на въззивния съд, че ищцата е наследник на Т. Д. П.. Във връзка със заявеното от ищцата придобивно основание въззивният съд е достигнал до извода, че наследодателят Т. П. не е оставил наследници от първи, втори и трети ред (по чл. 5-чл. 7 и чл. 8, ал. 1-3 ЗН) и преживял съпруг (чл. 9, ал. 3 ЗН), поради което ищцата, като негова роднина по съребрена линия от четвърта степен (първа братовчедка), се явява единствена призована към наследяване от четвърти ред, съгласно чл. 8, ал. 4 ЗН. Този извод е направен без по делото да са събрани доказателства за наследниците на Т. П., роден, живял и починал в Италия, с майка италианка и баща българин. Не е представено удостоверение за наследници на Т. П., не е ясно дали същият не е оставил едноутробни братя и/или сестри или техни низходящи, дали не е оставил роднини по съребрена линия и от майка си и от коя степен.
Основателно е и оплакването за допуснато нарушение на чл. 269 ГПК и за несъобразяване с указанията по тълкуването и прилагането му, дадени с т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1., според които въззивният съд следва служебно да осигури точното приложение на императивните материалноправни норми, като тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните. Въззивният съд е следвало да обезпечи точното приложение на чл.5 – чл. 10 от Закона за наследството, според които норми наследяването по закон се основава на родствена връзка между лицата, произтичаща от произхода им, а за съпруга – на брачна връзка с наследодателя. За да се установи качеството на наследник на дадено лице следва да се докаже родствената връзка на това лице с наследодателя. В случая е следвало да се установи дали Т. П., роден и починал в Италия, е оставил едноутробни братя и/или сестри или техни низходящи – в която хипотеза ищцата не би наследила (чл. 8, ал. 4 ЗН), както и дали не е оставил роднини по съребрена линия от четвърта степен и от майка си – което би било от значение при определяне размера на наследствения дял на ищцата в установителната част на диспозитива на решението по чл. 108 ЗС в случай на уважаване на иска.
Неоснователно е оплакването за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на Регламент /ЕС/ № 650/2012 г. Този регламент не е приложим, тъй като наследството е открито на 19. 07. 2015 г., а съгласно чл. 83 от регламента, същият се прилага по отношение на наследяването на лица, починали на дата или след 17. 08. 2015 г. При определяне на международната компетентност и приложимото право следва да се приложат правилата, установени с КМЧП – чл. 12, чл. 89, ал. 2 и чл. 91, според които делата, имащи за предмет искове за вещни права върху недвижими имоти, намиращи се в Република България, са изключително подведомствени на българските съдилища, а кръгът наследници, редът на наследниците, наследствените дялове, приемането и отказа от наследство способността да се наследява и др. се определят от правото на Република България.
Като неправилно, въззивното решение следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, поради необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия.
Въззивният съд следва да предостави възможност на ищцата да представи доказателства за наследниците на Т. П.. Приемането и обсъждането на приложените към подадени от ищцата молби вх. № 1165/11. 02. 2021 г. и 1931/8. 03. 2021 г. писмени доказателства в настоящото касационно производство е недопустимо.
При необходимост, съдът следва да окаже съдействие на ищцата чрез възлагане на съдебна поръчка до компетентния орган в Република Италия по реда на Регламент /ЕО/ № 1206/2001 г., който се прилага от 1. 01. 2004 г., съгласно чл. 24, т. 2 от същия. Във връзка с преценката по чл. 21 от регламента, следва да съобрази наличието на Договор между Република България и Република Италия по въпроси, отнасящи се до правната помощ по граждански дела, обн. ДВ, бр. 11/8. 02. 1991 г. Въпросът относно годните доказателствени средства за установяване на наследствено правоприемство в българския граждански процес по предявен иск относно недвижим имот на територията на България в случаите, в които наследството е открито в държава-членка на ЕС преди 17. 08. 2015 г., е обсъждан в решение № 70 от 16. 08. 2017 г. по гр. д. № 3991/2016 г. на ВКС, 2 г.о. и в решение № 274 от 20. 12. 2012 г. по гр. д. № 265/2011 г. на ВКС, 1 г.о.
Ако се установи, че ищцата е наследник по закон на Т. П., следва да се разгледа направеното от ответницата възражение за придобивна давност.
Отговорността за разноски, включително и за направените пред настоящата инстанция, следва да се определи с приключващия делото съдебен акт, според изхода му.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 1452 от 03.07.2020 г. по в.гр.д.№ 5688/2019 г. на Софийски апелативен съд и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: