8 Р Е Ш Е Н И Е
№ 52
гр. София, 26.04.2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
МАРИЯ БОЙЧЕВА
при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдия Бойчева т.д. № 2692 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора.
С касационната жалба на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], се оспорва решение № 74/18.01.2022 г. по в.гр.д. № 1980/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, 1 състав, в частта, с която е обезсилено решение № 260044 от 06.01.2021 г. по гр.д. № 4985/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта по иска с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД против И. А. И. за главницата над 1 403,71 евро до 49 087,62 евро по договор за кредит от 21.05.2008 г., като недопустимо, и е прекратено производството по така предявения иск, както и за присъдените разноски по делото. Въведено е оплакване за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационно основание по чл. 281, т. 3, предл.1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел за недопустимо исковото производство в тази част - предмет на увеличение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК. Изтъква се, че с оглед подаденото от длъжника възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК възниква правен интерес за завеждане на установителен иск за вземанията на банката, като същият е налице по отношение на всички суми по заповедта за изпълнение, включително за увеличения размер по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК. Излагат се доводи, че поради това и доколкото заповедта за изпълнение не е обезсилена към датата на заявеното изменение на установителния иск, както и към момента на подаване на касационната жалба, то е налице правен интерес у ищеца за воденето на делото, съответно изменението на претенцията е допустимо.
С касационната жалба на И. Ц. Б. - наследник на починалата ответница И. А. И., чрез назначения му от въззивния съд особен представител адв. Й. Т., се обжалва въззивното решение в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на първоинстанционното решение е признато за установено, че И. А. И. дължи на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД следните суми: 1 403,71 евро - главница по договор за кредит от 21.05.2008 г., 4 906,71 евро – договорна лихва за периода от 28.05.2010 г. до 14.07.2011 г., 173,08 лева – застрахователна премия по имуществена застраховка за 2011 г., 246,51 евро – комисионна за управление на кредита, и 73,63 евро – такси за администриране на просрочен кредит за периода от 30.05.2010 г. до 25.11.2010 г. Направени са оплаквания за неправилност на въззивното решение в тези части поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументира се, че апелативният съд не е отчел, че процесният договор е изцяло недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискванията по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от същия, както и че договорът противоречи на добрите нрави – основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Прави се възражение и за нищожност на отделни договорни клаузи. Изразява се несъгласие с мотивите на въззивната инстанция за отхвърляне на възражението за погасяване на процесните вземания по давност, тъй като към момента била изтекла абсолютната 10-годишна давност по чл. 112 ЗЗД за вземанията за периода от 28.05.2010 г. до 14.07.2011 г.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва подадената от насрещната страна касационна жалба като неоснователна.
С Определение № 791/13.10.2023 г., постановено по настоящото дело, въззивното решение в обжалваната част е допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост.
За да се произнесе по допустимостта на въззивното решение в обжалваната част, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД против И. А. И., с която е предявен положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415 ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ за главница в размер на 1 403,72 евро за периода от 28.05.2010 г. до 28.06.2011 г., договорна лихва в размер на 5 079,19 евро за периода от 28.05.2010 г. до 14.07.2011 г., такси в размер на 327,54 евро и такси за застраховка в размер на 173,08 лева, които са част от сумите по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена на 22.08.2011 г. по гр.д. № 32589/2011 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 70 състав, и поправена с определение от 27.04.2012 г. по същото дело. С молба от 10.05.2019 г. е заявено от банката изменение на иска за главница от 1 403,71 евро на 49 087,62 евро, както същата била предявена в заповедното производство, което е прието от първоинстанционния съд, делото е прекратено пред него и изпратено по компетентност на Софийски градски съд.
Въззивният съд, за да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК за претендираната главница по договор за кредит от 21.05.2008 г. над 1 403,71 евро до 49 087,62 евро, заявена от ищеца като изменение по реда на чл.214, ал. 1 ГПК с молбата от 10.05.2019 г., е приел, че поради постъпило възражение от страна на длъжника на банката е указано, че може да предяви иск за установяване на своето вземане в едномесечен срок от съобщението, което е връчено на банката на 22.12.2015 г. В едномесечния срок по чл. 415 ГПК, изтекъл на 22.01.2016 г., банката не е предявила иск за установяване на вземането си за сумата над 1 403,71 евро до заявените по реда на чл. 417 ГПК – 49 087,62 евро. Обосновал е, че макар в тази част издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист да не са фактически обезсилени, след 22.01.2016 г. ищецът няма основание да се позовава на нея за частта от вземането си, за която не е предявил иска в законоустановения едномесечен срок от връчване на указанията на съда по чл. 415 ГПК. Акцентирал е, че в тази част издадената заповед за изпълнение е изгубила своето действие и следва да се счита обезсилена, а ищецът няма интерес от установителния иск по чл. 422 ГПК.
По отношение на останалата част от главницата въззивният съд е съобразил, че между страните е сключен договор за банков кредит от 21.05.2008 г., по силата на който банката е отпуснала на ответника И. кредит в евро, който е усвоен, видно от изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза. Счел е, че поради това за същата е възникнало задължение да върне заетата сума при договорените условия. Прието е за установено от ССчЕ, че ответникът И. е връщала получената в кредит сума съобразно договореното до 21.04.2010 г., като след тази дата има частични погасявания чрез капитализация на просрочени задължения към главницата. Решаващият състав е намерил, че направените преоформяния, на главницата, чрез натрупване на просрочени задължения, договорени в подписаните споразумения между страните, са нищожни поради противоречие с императивни правни норми – чл. 10 ЗЗД. С оглед на това е преценил, че при изчисляване на размера на задълженията на ответника към банката за процесния период следва да се съобрази първоначално договореното между страните, без анатоцизма, предвиден в допълнителните споразумения. Посочил е, че при така изложеното дължимата главница за процесния период е в размер на 1 510,54 евро, а претендираната такава е в по-малък размер, поради което предявеният иск е намерен за основателен. Въззивната инстанция е приела, че претенцията за договорна лихва за процесния период в размер на 4 906,71 евро, изчислена съгласно договора от 21.05.2008 г. и без съобразяване на нищожните клаузи на споразуменията, е основателна, а за горницата над тази сума е счетена за неоснователна. С оглед изслушаното заключение на експертизата е прието, че ответникът И. дължи такса за управление на кредита за процесния период в размер на 246,51 евро, а за горницата до 253,19 евро решението на СГС следва да бъде отменено, а искът – отхвърлен. За основателни са намерени и претенциите за такса по споразумението от 30.04.2010 г. в размер на 73,63 евро за периода от 30.05.2010 г. до 25.11.2010 г., както и за застрахователна премия в размер на 173,08 лева, дължима съобразно чл. 14 от договора за застрахователно покритие на имота, служещ за обезпечение на вземането на банката.
Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на ответника, че задължението следва да се счита погасено с продажбата на имота, обезпечаващ вземането на банката, като се е позовал на разясненията, дадени в т. 9 и т. 11в от Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото сумата е събрана чрез осъществено принудително изпълнение. За неоснователно е прието и възражението на ответника за изтекла погасителна давност, тъй като заявлението е депозирано на 26.07.2011 г. и с него е поставено началото на исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, което прекъсва давността на основание чл. 116, б. “б” ЗЗД и същата не тече по време на висящността на процеса. За неоснователни са приети оплакванията на въззивника – ответник, че е осъдена два пъти за едно и също задължение и че правото на иск е упражнено ненадлежно и заповедното производство е протекло незаконосъобразно.
В случая от приложеното към първоинстанционното дело гр.д. № 32589/2011 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 70 състав, по което е издадена процесната заповед за изпълнение, е видно, че на 04.03.2014 г. е постъпила молба от длъжника И. А. И. с искане да й бъдат предоставени изцяло материалите по делото, тъй като не била запозната с тях. В молбата е заявено, че от частния съдебен изпълнител получила само ИЛ и поканата, но никой не й обяснил, че може да подаде възражение.
На 19.03.2014 г. е подадена от длъжника молба, в която общо се възразява да бъде осъдена, без да е уведомена за това. Към молбата са приложени вписано в имотния регистър постановление за възлагане на недвижим имот от 2012 г. (ипотекирания такъв), издадено по изпълнително дело № 20118380406995 на ЧСИ рег. № 838, с район на действие - СГС, както и удостоверение за семейно положение, съпруг/а и деца.
Във връзка с частна жалба с вх. № 25310/28.02.2014 г. (наречена “искова молба”), подадена от длъжника, районният съд с разпореждане от 14.03.2014 г. е указал в едноседмичен срок от съобщението страната да посочи дали възразява срещу заповедта за изпълнение, издадена на 22.08.2011 г. по гр.д. № 32589/2011 г., да посочи конкретни обстоятелства, касаещи порока на издадения изпълнителен лист от 02.08.2012 г. и защо иска обезсилване на същия. Разпореждането е връчено на длъжника на 03.04.2014 г.
На 09.04.2014 г. е подадено от длъжника пред СРС възражение срещу заповедта за изпълнение.
С определение от 26.10.2015 г. по ч.гр.д. № 9142/2015 г. по описа на СГС, IV-Б състав, по подадената от длъжника И. частна жалба по реда на чл.419, ал. 1 от ГПК е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в гореописаната заповед за изпълнение, и е обезсилен издаденият изпълнителен лист.
С определение от 26.10.2015 г. по същото гражданско дело, е прекратено като процесуално недопустимо производството по подадено от длъжника И. възражение по чл. 423 от ГПК, като е прието, че заповедта за изпълнение не му е надлежно връчена до 06.03.2014 г. и до 09.04.2014 г., както и че с разпореждане от 03.04.2014 г. заповедният съд изрично му е указал възможността да възрази срещу издадената заповед за изпълнение, което длъжникът е сторил с подаденото на 09.04.2014 г. възражение, относно чиято срочност заповедният съд не се е произнесъл предвид постановеното от СГС на 23.10.2014 г. отменително определение.
С разпореждане от 09.12.2015 г. районният съд, позовавайки се на определението на СГС от 26.10.2015 г., с което е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, е дал указания на банката за предявяване на иск за съществуване на вземането съгласно чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Абсолютните процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение на парично задължение, са наличие на подадено от длъжника възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК при спазване на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и предявяване на иска от заявителя в указания срок по чл. 415 ГПК. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство (така в т. 10а от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Съгласно чл. 414, ал. 1 и ал. 2 ГПК (приложими към спора в първоначалната редакция – ДВ, бр. 59/2007 г.), длъжникът може да възрази писмено срещу заповедта за изпълнение или срещу част от нея в двуседмичен срок от връчването й. След изтичането на този срок възможността за подаване на възражение се преклудира. В случая, видно от служебно изисканата от СРС информация от изпълнително дело № 20118380406995 на ЧСИ рег. № 838, с район на действие - СГС, поканата за доброволно изпълнение, ведно с подлежащия на изпълнение акт, е връчена на длъжника на 04.09.2012 г. чрез Г. А. – дъщеря (л.96 от приложеното гр.д. № 32589/2011 г. на СРС). Родствената връзка с ответника И. се установява и от удостоверение за семейно положение, съпруг/а и деца, приложено от длъжника към молбата от 19.03.2014 г. С оглед на горното преклузивният срок по чл. 414, ал. 2 ГПК е изтекъл на 18.09.2012 г. Възражението, подадено от И. през 2014 г. (независимо дали с т.нар. “искова молба” от 28.02.2014 г., молбата от 06.03.2014 г. или от 09.04.2014 г.), е извън този срок. Самият длъжник в молба с вх. № 3015222/13.03.2015 г. посочва още по-ранна дата на узнаването – 20.10.2011 г. Поради това към датата на подаване на исковата молба на 22.01.2016 г. не са налице процесуалните предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск за установяване същестуването на вземането на банката кредитор. Този извод не се разколебава от дадените от районния съд по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК указания, тъй като исковият съд дължи извършването на самостоятелна преценка за наличието на абсолютните предпоставки за иска, като последният не е обвързан нито от констатацията на заповедния съд по чл. 414 вр. с чл. 415 ГПК, нито на окръжния съд, прекратил в случая производството по чл. 423 ГПК, без да се произнася по същество. При пропускане на преклузивния срок за подаване на възражение настъпва последицата, указана в чл. 416, ал. 1 ГПК – заповедта за изпълнение е влязла в сила, с предвидените от това последици. Ето защо, предявеният от банката срещу длъжника положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК се явява процесуално недопустим поради липса на правен интерес.
С оглед на горното въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по делото по иска за главница по процесния договор за кредит над 1 403,71 евро до 49 087,62 евро, макар и поради липсата на друга абсолютна процесуална предпоставка, следва да бъде потвърдено. На основание чл.270, ал. 3, изр. 1 ГПК, в останалата обжалвана част въззивното решение и частично измененото с него първоинстанционно решение следва да бъдат обезсилени и да бъде прекратено производството по делото и в тези части.
По разноските:
Съобразно постановките на т. 7 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, държавна такса не се внася от особения представител на страната. С оглед изхода на спора и на основание чл. 77 ГПК, от касатора Б. следва да бъдат събрани дължимите държавни такси в общ размер на 292,83 лева за произнасяне по допускане и съответно за разглеждане на касационната жалба, подадена от него чрез назначения му особен представител.
Разноските за производството по чл. 422 ГПК следва да се присъдят в полза на банката, доколкото ответникът е дал повод за завеждане на делото и хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК е неприложима в случая. Касаторът ищец е претендирал пред първата инстанция разноски в исковото производство за държавна такса и депозит за вещо лице в общ размер на 2 635,09 лева, пред въззивната инстанция за държавна такса и депозит за вещо лице – в общ размер на 1 545,38 лева. С касационната жалба касаторът претендира разноски, като е извършил такива за държавна такса от 1 865,23 лева.
Разноските за заповедното производство са присъдени с влязлата в сила заповед за изпълнение и съдът не дължи произнасяне по отношение на тях.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 74/18.01.2022 г. по в.гр.д. № 1980/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, 1 състав, в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 260044 от 06.01.2021 г. по гр.д. № 4985/2020 г. по описа на Софийски градски съд по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че И. А. И. дължи на банката сумата от 1 403,71 евро - главница по договор за кредит от 21.05.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата от 26.07.2011 г. до окончателното й изплащане, сумата от 4 906,71 евро – договорна лихва за периода от 28.05.2010 г. до 14.07.2011 г., сумата от 173,08 лева – застрахователна премия по имуществена застраховка за 2011 г., сумата от 246,51 евро – комисионна за управление на кредита, 73,63 евро – такси по споразумението от 30.04.2010 г. за периода от 30.05.2010 г. до 25.11.2010 г., както и частично потвърденото и отменено първоинстанционно решение в съответните части, и прекратява производството по делото в тези части.
ПОТВЪРЖДАВА решението на Апелативен съд – София в останалата обжалвана част, с която е обезсилено първоинстанционното решение на СГС в частта по предявения от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД против И. А. И. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване на вземането на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД за главница по договора за кредит от 21.05.2008 г. над 1 403,71 евро до 49 087,62 евро и е прекратено производството по така предявения иск.
Решението на апелативния съд в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК И. Ц. Б., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 7, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховния касационен съд дължимите по чл. 18, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ТДТССГПК държавни такси в общ размер на 292,83 лева (двеста деветдесет и два лева и осемдесет и три стотинки).
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. Ц. Б., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 7, да заплати на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сумата от 6 045,70 лева (шест хиляди четиридесет и пет лева и седемдесет стотинки) – направените по делото разноски за трите инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |