2 Р Е Ш Е Н И Е № 21 гр. София, 24.03. 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3529 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Ю. Н. С. срещу решение от 06.01.2014 г., постановено по реда на ГПК от 1952 г. (отм.) по въззивно гр. дело № 4118/2011 г. на Софийския градски съд (СГС). С определение № 1157/17.10.2014 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частта му по иска, квалифициран от въззивния съд по чл. 26, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 40 от ЗЗД – за недействителност на сключените въз основа на пълномощното с рег. № 3820/25.08.2004 г. на нотариус с рег. № 168, договори за продажба, обективирани съответно: в нотариален акт № ..., дело № ... на нотариус с рег. № 206, – за продажбата на ¼ идеална част от УПИ (парцел) .. (стар № ..) в кв. 13 по плана на вилна зона „С.-Д. ІІ-ра част”, с площ 845 кв.м. по нотариален акт, а по скица – 790 кв.м., заедно с построената в него едноетажна вила със застроена площ 36 кв.м.; и в нотариален акт № .., дело № .. на нотариус с рег. № 206, – за продажбата на ¼ идеална част от апартамент № 3, находящ се в [населено място], в сградата на [улица], на първия надпартерен етаж, с площ 81.38 кв.м., заедно с таванско помещение с площ 6.88 кв.м., с избено помещение с площ 5.64 кв.м. и с 10.88% идеални части от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо УПИ ..по плана на [населено място], м. „..”, цялото с площ 339.60 кв.м.; евентуално съединените с него искове по чл. 27, във вр. с чл. 29, ал. 2 от ЗЗД – за унищожаване на същите два договора за продажба и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – за заплащане на сумата 7 000 лв., ведно със законната лихва върху нея; и материалноправно обусловените искове по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) и по чл. 108 от ЗС – за правото на собственост върху същите ¼ идеална част от описания апартамент заедно с принадлежностите му и ¼ идеална част от описания УПИ заедно с построената в него едноетажна вила; както и относно разноските по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради материална незаконосъобразност, нарушения на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, които се поддържат и в откритото съдебно заседание. Ответниците Й. Г. Д., Д. И. Ш. и С. Н. Д., в отговорите си и в откритото съдебно заседание, а последната – и в писмени бележки, излагат становища и съображения за неоснователност на на касационната жалба. Останалите ответници П. Г. М., Р. Д. М., С. С. С. и А. Д. С. не са заявили становища по жалбата. С посоченото определение № 1157/17.10.2014 г. по чл. 288 от ГПК, касационното обжалване е допуснато по следните два правни въпроса, по приложението, съответно – на чл. 40 от ЗЗД и на чл. 157, ал. 3 от ГПК (отм.), а именно: 1) длъжен ли е съдът да изследва условията, при които е сключен договор за продажба чрез пълномощник на продавача, и трябва ли да обсъди и да вземе предвид какви са мотивите на пълномощника за сключването на сделката, с оглед това дали тя е в интерес на упълномощителя-продавач и дали уговорената цена е изгодна за него; и 2) длъжен ли е съдът да се обоснове защо възприема (кредитира) или не, приети по делото експертни заключения на вещи лица. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, както следва: първият въпрос – в противоречие с решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 361/16.11.2011 г. по гр. дело № 1077/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 586/01.11.2010 г. по гр. дело № 853/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 439/20.03.2012 г. по гр. дело № 23/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, а вторият въпрос – в противоречие с решение № 58/13.02.2012 г. по гр. дело № 408/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС по правния въпрос по приложението на чл. 40 от ЗЗД е възприето следното разрешение: Задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя си е принцип в института на доброволното представителство. Нарушението на този принцип влече различни правни последици, които са в зависимост от конкретните обстоятелства, обусловили неспазването му. Когато извършените от представителя действия са в рамките на учредената му представителна власт, дори и тези действия да не са в интерес, а във вреда на упълномощителя, то те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съдоговорител. В този случай упълномощителят разполага с правото да претендира вреди от представителя, а когато представител или пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания, той носи наказателна отговорност за злоупотреба на доверие по чл. 217, ал. 2 от НК. Нормата на чл. 40 от ЗЗД урежда хипотеза, в която третото лице, с което пълномощникът е договарял във вреда на упълномощителя, е недобросъвестно – когато представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, в който случай договорът не произвежда действие за представлявания. Хипотезата на чл. 40 от ЗЗД предпоставя осъществяването на два правопораждащи факта: договор, сключен във вреда на упълномощителя и споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми, в т.ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Успоредно с увреждането следва да е налице и второто условие - споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. В чл. 40 от ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност следва да я установи. В производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка, ищецът-уполномощител следва да установи намерението за увреждане на пълномощника и третото лице. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице – обяснимо е представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Поредица от такива косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането (чл.135, ал. 2 от ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 от ГПК), включително, даваща право на отказ от свидетелствуване (чл. 166, ал. 1, т. 2 от ГПК), или трайни търговски отношения, предполагащи осведоменост за делата на пълномощника; последващи разпоредителни действия с предмета на сделката, сочещи, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретната икономическа ситуация или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника, или други действия, даващи основание да се приеме, че сделката е била сключена при сговаряне за увреждане на представлявания. Във всички случаи обаче съвкупната преценка на доказателствата следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице. Това разрешение е възприето и в решение № 361/16.11.2011 г. по гр. дело № 1077/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 586/01.11.2010 г. по гр. дело № 853/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В решение № 439/20.03.2012 г. по гр. дело № 23/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС е прието и следното по този правен въпрос: Когато на представителя е предоставена възможност да договори цената, той следва да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, което ще рече при средна пазарна цена. Предоставената с пълномощното свобода на договаряне не следва да се тълкува като възможност представляваният да бъде ощетен, а като такава за гъвкаво и в негова полза преценяване на пазарната ситуация. Това становище изразява трайната съдебна практика по приложението на чл. 40 от ЗЗД, която приема, че ако пълномощникът злоупотреби с мандата и се сговори с купувача във вреда на представлявания, така сключеният договор би бил недействителен по отношение на представлявания. В решение № 58/13.02.2012 г. по гр. дело № 408/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС по правния въпрос по приложението на чл. 157, ал. 3 от ГПК (отм.) е възприето следното разрешение: Съгласно разпоредбата на чл. 195 от ГПК, аналогична на чл. 157, ал. 1 от ГПК (отм.), вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. По аргумент от чл. 201 от ГПК заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано. Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице. Според константната съдебна практика обаче, към която ВКС последователно се придържа, когато съдът отхвърля заключението на вещото лице или при наличието на противоречиви заключения кредитира едно от тях и отхвърля друго, е длъжен да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема това заключение. В случая въззивният съд е приел за установено, че с процесното пълномощно с рег. № 3820/25.08.2004 г. на нотариус с рег. № 168, касаторът-ищец е упълномощил ответника С. С. С. да се разпорежда със собствените му – процесните ¼ идеална част от процесния апартамент заедно с принадлежностите му и ¼ идеална част от процесния УПИ заедно с построената в него едноетажна вила. Съдът е установил и че с процесния договор за продажба, обективиран в нотариален акт № ... г., жалбоподателят, чрез пълномощника си – ответника С. С. С., е прехвърлил на ответника П. Г. М. правото на собственост върху ¼ идеална част от процесния апартамент заедно с принадлежностите му, срещу сумата 10 150 лв.; както и че с процесния договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 20/01.09.2004 г., жалбоподателят, чрез пълномощника си – ответника С. С. С., и С. Н. Г., чрез пълномощника си В. С. З., са прехвърлил на ответника П. Г. М. правото на собственост върху притежаваните от всеки от тях по ¼ идеална част от процесния УПИ заедно с построената в него едноетажна вила, срещу сумата 14 000 лв. Установено е и че с договор договор за продажба, обективиран в нотариален акт № .. г. ответниците-съпрузи П. Г. М. и Р. Д. М. (Ш.) са продали на ответника Д. И. Ш. процесния апартамент заедно с принадлежностите му за сумата 40 600 лв. СГС е приел за установено също, че с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 181/13.09.2004 г. ответниците-съпрузи П. Г. М. и Р. Д. М. (Ш.) са прехвърлили на ответника А. Д. С. правото на собственост върху процесния УПИ заедно с построената в него едноетажна вила срещу сумата 25 000 лв.; че с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № .... ответникът А. Д. С. е продал този процесен имот на ответника Й. Г. Д. за сумата 24 000 лв., който от своя страна го е продал на ответницата С. Н. Д. срещу сумата 32 000 лв. – с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 51/19.10.2005 г. Обсъждайки, приетите по делото съдебно-технически оценителни експертизи, СГС е установил, че те дават следните заключения за средната пазарна стойност на двата процесни имота към месец септември 2004 г. (когато са сключени двата процесни договора за продажба), а именно: едноличната експертиза – 79 600 лв. – на процесния апартамент и 81 700 лв. – на порцесния УПИ заедно с построената в него едноетажна вила; тричленната експертиза, изслушана в първоинстанционното производство – 97 827 лв. – на процесния апартамент и 84 980 лв. – на порцесния УПИ, без стойността на вилата (за която е установено по делото, че е разрушена през 2006 г. от последния приобретател – ответницата С. Д.); и тричленната експертиза, изслушана във въззивнното производство – 71 037 лв. – на процесния апартамент и 105 436 лв. – на порцесния УПИ заедно с намиралата в него вилна сграда. При така установените обстоятелства по делото, за да отхвърли иска, квалифициран от него по чл. 26, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 40 от ЗЗД за нищожност на двата процесни договора за продажба поради договаряне във вреда на упълномощителя, въззивният съд е намерил, че по делото не са установени твърденията на касатора-ищец, че пълномощникът му и лицето, с което той е договарял (ответниците С. С. С. и П. Г. М.) са се споразумели в негова вреда – при продажна цена за двата процесни имота, по-ниска от пазарната. В тази връзка е прието, че съгласно заключенията на съдебно-техническите оценителни експертизи по делото, цената на продадената ¼ идеална част на ищеца от двата порцесни имота не е по-ниска от пазарната цена за имотите към датата на сключването на процесните договори. Изтъкнато е и че с процесното пълномощно е предоставена възможност на пълномощника да договаря по своя преценка при разпореждане с имотите. От изложеното е видно, че в пълно противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, а също така – напълно необосновано и в нарушение на чл. 157, ал. 3 от ГПК (отм.) – без да изложи каквито и да било мотиви относно това, кое от експертните заключения по делото възприема, въззивният съд е направил извода си, че цената на продадените по ¼ идеална част на касатора-ищец от двата порцесни имота не е по-ниска от пазарната цена за имотите към датите на сключването на двата процесни договора. Доводите в касационната жалба на ищеца в тази насока са напълно основателни. Основателни са и доводите му, че съдът е следвало да възприеме заключението на тричленната съдебно-оценителна експертиза, прието във въззивното производство, съгласно което средната пазарна стойност към релевантния по делото момент на процесния апартамент възлиза на 71 037 лв., а на порцесния УПИ заедно с вилната сграда в него – на 105 436 лв. Това експертно заключение е най-пълно и обосновано, при най-добра и подробна аргументация на вещите лица относно използваните от тях методи за оценка, в сравнение с останалите две заключения, приети в първоинстанционното производство, в едноличното от които изобщо липсва посочване и аргументация относно използваните от вещото лице методи за оценка, а другото не дава оценка на процесната вилна сграда, която впоследствие е била разрушена, а оттам – не дава обективна и пълна оценка на втория процесен имот към датата на процесната продажба на същия. При така възприетото заключение, следва и изводът, че средната пазарна стойност на процесната ¼ идеална част от процесния апартамент към датата на процесната продажба на същия възлиза на 17 759.25 лв., а на процесната ¼ идеална част от процесния УПИ заедно с вилната сграда в него – на 26 359 лв. От съпоставката на тези суми с продажните цени по двата процесни договора на процесните по ¼ идеална част на касатора от двата процесни имота (съответно – 10 150 лв. и 7 000 лв.) е видно, че те са продадени по цени, равни на данъчните им оценки и значително по-ниски (съответно – повече от един път и половина и повече от три пъти и половина) от средните им пазарни стойности. От горното следва основателност и на касационните оплаквания, че необосновано и в нарушение на материалния закон (чл. 40 от ЗЗД), както и в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС, въззивният съд е приел, че двата процесни договора за продажба не увреждат интересите на жалбоподателя-ищец. Това от своя страна е довело и до друга необоснованост на въззивното решение, тъй като въззивният съд изобщо не е изследвал и не е изложил съображения по втория елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 от ЗЗД – налице ли е споразумяване за това увреждане между пълномощника на касатора и купувача по двата процесни договора (ответниците С. С. и П. М.), респ. – налице ли е недобросъвестност у ответника-купувач М. – знание и намерение за увреждането на ищеца, каквато недобросъвестност очевидно е налице у ответника-пълномощник С., който при продажбите е действал срещу интересите на ищеца-упълномощител. Неправилно, също така, въззивният иск е квалифицирал този иск за недействителност на двата процесни договора за продажба, като такъв по чл. 26, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 40 от ЗЗД, т.е. – като иск за абсолютна нищожност поради противоречие с добрите нрави, вместо да даде точната и правилна квалификация на иска по чл. 40 от ЗЗД – за относителна недействителност спрямо ищеца-упълномощител. Видът на тази недействителност ясно следва от материалноправната разпоредба на чл. 40 от ЗЗД, която я установява – чрез изричното посочване в нея (in fine), че „...договорът не произвежда действие за представлявания”. Тъй като горните нарушения на процесуалния и материалния закон и необосноваността на въззивното решение не налагат събирането на други доказателства, респ. – повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК, спорът дали по делото е установен и вторият елемент от фактическия състав на относителната недействителност по чл. 40 от ЗЗД следва да бъде решен по същество, също от настоящата касационна съдебна инстанция. Основателно в касационната жалба се поддържа, че относно този втори елемент от фактическия състав по чл. 40 от ЗЗД, по делото са налице някои косвени доказателства – установено е, че към датите на двата процесни договора ответникът-купувач П. М. и съпругата му – ответницата Р. М. вече са били съсобственици с касатора-ищец и на двата процесни имота (по силата на договор за продажба на наследство, сключен от ответника П. М. със сестрата на ищеца), както и че по-малко от месец след сключването на двата процесни договора за продажба ответниците-съпрузи П. и Р. М. са продали и двата процесни имота (а вторият от тях – процесният УПИ с вилната сграда е бил предмет на още две последващи продажби, извършени в рамките на около една година), като въпреки това ищецът продължава да живее в процесния апартамент. Само предвид тези обстоятелства и при липсата на каквито и да било други доказателства по делото (включително – и други косвени такива от вида на примерно изброените в цитираното по-горе решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), обаче не може да се направи достатъчно обоснован извод, че ответникът-купувач П. М. също е бил недобросъвестен – че е знаел за увреждането на касатора-ищец и че е имал намерение да го увреди, като се е сговорил за това с ответника-пълномощник С. С.. Както е прието в същото решение на ВКС, цитирано по-горе, недобросъвестността на третото лице (в случая – купувача) не се предполага, поради което съвкупната преценка на доказателствата (включително когато те са поредица от косвени такива) следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице. Това главно и пълно доказване на факта на сговаряне, респ. на недобросъвестност у ответника-купувач в случая, което доказване е в тежест на ищеца в процеса, се разколебава още повече от изтъкваното от страна на ответниците обстоятелство по делото, че последващите продажби и на двата процесни имота, извършени от ответниците-съпрузи П. и Р. М. (както и първата следваща продажба на процесния УПИ с вилата в него), са сключени при същите цени, при които са сключени и двата процесни договора – равни на данъчните оценки на имотите и значително по-ниски от средните им пазарни стойности. Неоснователен при това положение е доводът на касатора, че ответникът-купувач П. М., като съсобственик, имал интерес да закупи процесните идеални части на изгодни за него цени. Ответникът М. е продал (заедно със съпругата си) процесните имоти на последващите приобретатели (ответниците Ш. и С.) при същите условия, при които е купил процесните идеални части от тях от касатора-ищец – чрез пълномощника му (ответника С.), поради което, макар да е налице обективно увреждане (предвид действителната пазарна стойност на двата имота), то няма достатъчно основание да се приеме, че от субективна страна са били налице недобросъвестност и намерение за такова увреждане у купувача, респ. – и сговор за това между двамата ответници – пълномощника и купувача. От гореизложеното следва, че въпреки допуснатите нарушения на закона и необосноваността на въззивното решение, то е правилно като краен резултат, а при извършената служебна проверка се установи, че същото е и валидно – изцяло, и допустимо – в частта му, с която е отхвърлен искът за недействителност по чл. 40 от ЗЗД, поради което следва да бъде оставено в сила в тази негова част. Предвид резултата по този иск, респ. – предвид сбъдването и пред настоящата инстанция на въведеното от страна на ищеца процесуално условие в производството по делото, въззивното решение се явява допустимо и в частта му по евентуално съединените искове по чл. 27, във вр. с чл. 29, ал. 2 от ЗЗД – за унищожаване на същите два процесни договора за продажба и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – за заплащане от ответника С. на сумата 7 000 лв., ведно със законната лихва върху нея. Следва да се отбележи (както е посочено и в определението по чл. 288 от ГПК по делото), че касационното обжалване относно тези два евентуални иска е допуснато единствено именно с оглед процесуалната им обусловеност от изхода по иска по чл. 40 от ЗЗД. В касационната жалба не са изложени никакви оплаквания и доводи срещу правилността на постановеното от СГС отхвърляне на евентуалния иск за унищожаването на двата процесни договора за продажба (такива оплаквания са изложени само относно отхвърлянето на иска за унищожаване на процесната упълномощителна сделка, в която част касационното обжалване на въззивното решение не е допуснато), поради което и съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК, касационна проверка относно правилността на тази част от въззивното решение не следва да се извършва. По същите съображения, а и предвид процесуалната забрана по чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК за невлошаване на положението на жалбоподателя (приложима и в касационното производство), такава проверка не следва да се извършва и досежно частта на въззивното решение, с която е уважен паричният иск на касатора срещу ответника С. за сумата 7 000 лв., ведно със законната лихва върху нея. Процесуално допустимо и правилно е въззивното решение и в частта, с която са отхвърлени материалноправно обусловените искове на касатора по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) и по чл. 108 от ЗС – за правото на собственост върху процесните по ¼ идеална част от всеки от двата процесни имота. При постановеното по делото (предвид и недопуснатата до касационно обжалване и влязла в сила част на въззивното решение) отхвърляне на всички искове на касатора за недействителност на процесната упълномощителна сделка и на двата процесни договора за продажба, правилно въззивният съд е приел, че последните са произвели вещно-прехвърлително действие, поради което доводите в касационната жалба в обратна насока – че жалбоподателят-ищец продължавал да е собственик на процесните по ¼ идеална част от двата процесни имота, са неоснователни. С оглед всичко гореизложено, въззивното решение, като валидно, процесуално допустимо и правилно, следва да се остави в сила в допуснатата до касационно обжалване негова част, включително – относно разноските по делото, срещу постановеното присъждане на които, също няма оплаквания в касационната жалба. Предвид крайния изход на правния спор и в касационното производство по делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата С. Д., претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата й пред настоящата съдебна инстация, а именно – сумата 850 лв. Направеното от страна на касатора-ищец, възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК – за намаляване на тези разноски поради прекомерност е напълно неоснователно. Тази ответница е такава само по исковете за относителна недействителност по чл. 40 от ЗЗД и за унищожаване по чл. 27, във вр. с чл. 29, ал. 2 от ЗЗД на процесния договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 20/01.09.2004 г., с който е продадена процесната ¼ идеална част на ищеца от процесния УПИ с вилната сграда в него, както и по иска по чл. 108 от ЗС – за реивандикацията на същата ¼ идеална част от този имот, чиято данъчна оценка възлиза на 6 690.75 лв. (¼ х 26 763 лв.). Такава е и цената на всеки един от тези три иска, т.е. – материалният интерес за тази ответница по делото възлиза на сумата 13 381.50 лв. (3 х 6 690.75 лв.), при което минималното адвокатско възнаграждение за една съдебна инстанция, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, възлиза на 931.45 лв. Следователно, присъжданите разноски в размер 850 лв. не го надвишават, като от друга страна делото е със значителна фактическа и правна сложност. Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решението от 06.01.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 4118/2011 г. на Софийския градски съд, - в допуснатата до касационно обжалване част, с която: е отхвърлен искът с правно основание чл. 40 от ЗЗД – за относителна недействителност на сключените въз основа на пълномощното с рег. № 3820/25.08.2004 г. на нотариус П. М. с рег. № 168, договори за продажба, обективирани съответно: в нотариален акт № ...., дело № ... на нотариус В. П. с рег. № .., – за продажбата на ¼ идеална част от УПИ (парцел) ...(стар № ...) в кв. .. по плана на вилна зона „С.-Д. ІІ-ра част”, с площ 845 кв.м. по нотариален акт, а по скица – 790 кв.м., заедно с построената в него едноетажна вила със застроена площ 36 кв.м.; и в нотариален акт № ..., дело № ... на нотариус В. П. с рег. № 206, – за продажбата на ¼ идеална част от апартамент № 3, находящ се в [населено място], в сградата на [улица], на първия надпартерен етаж, с площ 81.38 кв.м., заедно с таванско помещение с площ 6.88 кв.м., с избено помещение с площ 5.64 кв.м. и с 10.88% идеални части от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо УПИ ... по плана на [населено място], м. „Ц...”, цялото с площ 339.60 кв.м.; е отхвърлен искът с правно основание чл. 27, във вр. с чл. 29, ал. 2 от ЗЗД – за унищожаване на същите два договора за продажба; е уважен осъдителният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – за заплащане на сумата 7 000 лв., ведно със законната лихва върху нея; и са отхвърлени исковете с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) и чл. 108 от ЗС – за правото на собственост върху същите ¼ идеална част от описания апартамент заедно с принадлежностите му и ¼ идеална част от описания УПИ заедно с построената в него едноетажна вила; както и относно разноските по делото; ОСЪЖДА Ю. Н. С. да заплати на С. Н. Д. сумата 850 лв. (осемстотин и петдесет лева) – разноски за касационното производство по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.