Р Е Ш Е Н И Е № 3 гр.София , 06 април 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора от ВКП СТЕЛИЯНА АТАНАСОВА като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №1154/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е образувано по касационна жалба, подадена от упълномощен защитник на подс. Г. И. Д. – адв. Л. Г., срещу нова въззивна присъда № 37 от 24.09.2019г., постановена по внохд № 271/2019г. на Плевенски окръжен съд, с посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК. С присъда № 34 от 27.02.2019г. по нохд № 130/2018г. по описа на Районен съд - Кнежа, подсъдимият Г. И. Д. е признат за невиновен в това, че в съучастие с неустановен съучастник, като съизвършители за времето от 22.00 часа до 23.20 часа на 26.03.2017г. в [населено място] в частен дом на [улица], отнел от владението на собственика П. П., с намерение противозаконно да ги присвои, чужди движими вещи на обща стойност - 2 300.00 лева, като за това употребил сила, поради което е на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Постановено е отнемане на веществените доказателства. По протест на прокурор в РП –Кнежа срещу постановената първоинстанционна присъда, е образувано внохд № 271/2019г. по описа на Плевенски окръжен съд. С нова въззивна присъда № 37 от 24.09.2019г., постановена по посоченото дело, Плевенският окръжен съд е отменил първоинстанционната присъда по нохд № 130/2018г. на РС - Кнежа и вместо това е признал подсъдимият Г. И. Д. за виновен в това, че в съучастие като извършител с неустановен съучастник, за времето от 22.00 часа до 23.20 часа на 26.03.2017г. в [населено място] в частен дом на [улица], отнел от владението на собственика П. П., с намерение противозаконно да ги присвои, чужди движими вещи на обща стойност - 2 300.00 лева, като за това употребил сила, поради което е на основание чл.198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален общ режим. Възложил е разноските в тежест на подсъдимия и е постановил унищожаване на веществените доказателства. В касационната жалба срещу въззивната присъда, подадена от упълномощения защитник на подс. Д., са заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 - 3 от НПК. Изложени са съображения за необоснованост на съдебния акт и за недоказаност на обвинението. Правят се алтернативно искания – за отмяна на присъдата и за потвърждаване на първоинстанционната оправдателна присъда, за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, за изменение на присъдата с намаляване на наложеното на подсъдимия наказание и приложение на условно осъждане. В депозирано в дадения срок допълнение към касационната жалба защитникът е изложил доводи в подкрепа на заявените касационни основания. Оплакването за допуснати при постановяване на съдебния акт съществени нарушения на процесуалните правила се аргументира чрез съображения за липса на задълбочен анализ на гласните доказателствени средства, за превратно тълкуване на свидетелски показания, за липса на отговор по съществени въпроси от фактологията на обвинението. Нарушението на материалния закон се извежда като функция на нарушенията в доказателствената дейност на съда. Твърди се и явна завишеност на наложеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подс. Д. – адв. Л. Г., поддържа жалбата съобразно изложените в нея и в представеното допълнение аргументи. Развива доводи за това, че въззивният съд не е изпълнил задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Подс. Г. Д. моли да бъде уважена касационната жалба и отменена въззивната присъда. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА, макар и не изцяло на релевираните в нея доводи. Преди всичко е необходимо да бъде отбелязано, че съображенията, изложени в касационната жалба и в допълнението към нея за необоснованост на атакуваната присъда, не са годен за разглеждане по касационен ред предмет. Необосноваността не съставлява самостоятелно касационно основание и касационният съд се произнася в рамките на установената от въззивния съд фактическа обстановка. Касационният контрол не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на контролирания съд за кредитирането на доказателствата. Поради това проверката на ВКС се концентрира върху процесуалната и материално правна законосъобразност на атакувания съдебен акт. Контролът в тази връзка следва да се извърши във връзка със съблюдаване на процесуалните правила при събиране, проверка и интерпретация на доказателствата. Също така заявеното в касационната жалба искане за отмяна на въззивния съдебен акт и потвърждаване на първоинстанционната присъда е несъобразено с разписаните правомощия на касационния съд. Последният контролира въззивния съдебен акт и се произнася по неговата материално правна и процесуална законосъобразност. Извън заявената необоснованост, при така изложените в жалбата и в допълнителното изложение съображения във връзка с посоченото касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, проверката, която касационната инстанция следва да извърши, е за правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващия съдебен състав при събирането и оценката на доказателствата и при изпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Тази проверка е дължима, тъй като въззивната инстанция е последната по фактите и именно в рамките на установената от нея фактическа обстановка се проверява правилното приложение на материалния закон. Действително, оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, но тази дейност подлежи на проверка. Тази проверка се отнася до решаване на въпроса дали за обосноваване на фактическите изводи са ценени годни доказателства и доказателствени средства. Касае също и въпроса дали контролираният съд е обезпечил чрез събраните и проверени доказателства обективното и всестранно изясняване на релевантните обстоятелства. Отнася се и до това, дали доказателствата не са събирани избирателно, дали те не са обсъждани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, дали не им е придадено съдържание, различно от действителното. За да постанови осъждане на подс. Д., въззивният съд е приел /л. 11 от мотивите не присъдата/, че са налице „взаимосвързани косвени доказателства и пряко доказателство – открит биологичен материал, съвпадащ с ДНК профила на подс. Д. по ролката от тиксо, използвана от извършителите за обездвижване на ръцете на свид. П. П.“. Извън извършеното съпоставяне на изводимото от гласните доказателствени средства, от които не са направени значими за фактологията изводи, цитираното е поставено в основата на извод за участие на подсъдимия в инкриминираното деяние. Този извод на въззивния съд подлежи на критика поне в две насоки и те сочат, че формирането на вътрешното му убеждение страда от сериозни пороци, поставящи под съмнение възприетата фактология. В принципен план следва да бъде отбелязано, че решаващият съд дължи критичен и задълбочен доказателствен анализ, от който да стане ясно защо се възприемат за установени определени факти, като аналитичната и логическа последователност на тази дейност трябва да е обективирана в съдебния акт. Действително, гласните доказателствени средства са били критично обсъдени, като са констатирани противоречия между заявеното от подсъдимия в обясненията му и отричането да е имал досег с ролката скоч, от една страна, и от друга – показанията на свид. М. С. – че са изолирали с тиксо кабели на продадения впоследствие автомобил, че е носил такова тиксо от /държава/, на свид. И. Д. – че е закупил автомобила от подсъдимия, като в него не са били оставени никакви предмети. По този начин контролираният съд е мотивирал извода си, че не следва да бъдат възприети с доверие обясненията на подс. Д.. При все това, въззивният съд по никакъв начин не е защитил тезата си, че са „налице косвени доказателства, от които безспорно се установява каква е материалната връзка между ролката с тиксо, послужила за връзване на ръцете на пострадалия и подсъдимия Г. Д.“. Още по-хипотетичен е изводът, че ролката с тиксо е донесена от подсъдимия на местопрестъплението. За да достигне до посочените заключения контролираният съд се е позовал на косвени доказателства – че такова черно тиксо е било доставено от Англия, че то е използвано при ремонта на продадения лек автомобил, че биологичният материал от подс. Д. може да се запази дълго време върху ролката с тиксо. Няма спор, че косвени доказателства могат да бъдат използвани в процеса на доказване. Но също така е трайно разбирането, че „косвените доказателства - уликите, могат да послужат в наказателния процес като единствена основа за изграждане на осъдителна присъда, но само в случай, че направеният въз основа на тях извод е единствено възможният. Обвинение, основано само на косвени доказателства - улики, е доказано по несъмнен начин съобразно с изискването на чл. 301, ал. 2 НПК, когато всяка улика е свързана с основния факт и е от такова естество, че обсъдена във връзка с всички останали, съставлява заедно с тях едно хармонично цяло и дава основание да се направят обосновани изводи относно основния факт, за да се разкрие обективната истина досежно фактическите обстоятелства, при които е извършено престъплението“ /Решение № 34 от 6.II.1985 г. по н. д. № 6/85 г., II н. о./ Въззивният съд е пренебрегнал правилата за осъществяване на доказване въз основа на косвени доказателства и по този начин е опорочил процеса на доказването. В допълнение – изводът, направен от косвените доказателства, по никакъв начин не е за това, че подсъдимият е осъществил поведението, възприето по фактите, за упражняване на сила спрямо свид. П. и отнемане на вещи от негово владение, а касае само обстоятелства, при които подсъдимият е оставил биологичен материал върху ролката тиксо. По-нататък, напълно несъответно на трайната съдебна практика е разбирането на въззивния съд, че откритият биологичен материал, съвпадащ с ДНК профила на подсъдимия, представлява пряко доказателство за извършеното престъпление. Вярно е, че нормата на чл. 104 от НПК не разграничава доказателствата на преки и косвени, а тази класификация е доктринерна. При все това обаче, макар косвените доказателства да служат за установяване на факти от предмета на доказване, те не могат сами по себе си, изолирано, да установят определен факт, а изискват съвкупна преценка и съпоставяне с други доказателства. В случая, неправилно въззивният съд е приел, че оставеният биологичен материал и експертното заключение за неговата идентичност с този на подс. Д., съставляват пряко доказателство за авторството на деянието. Преки са онези доказателства, които пряко и непосредствено установяват обстоятелства, отнасящи се до основния факт /например показания на свидетел – очевидец, самопризнанията на подсъдим/. Косвените доказателства могат да дадат указание за основния факт само след като се съпоставят с други доказателствени факти по делото. За установяването на обективна връзка между косвеното доказателство и основния факт, подлежащ на доказване – авторството на деянието, е необходима изключително задълбочена и прецизна преценка и съпоставка с другите доказателства по делото / в този смисъл, Решение № 507 от 13.12.2013 г. по н. д. № 2037/2013 г., III н. о./. Не могат да бъдат подминати и други допуснати нарушения при постановяване на атакуваната присъда, а именно, че тя не може да почива на предположения – чл. 303, ал. 1 от НПК. Такива фактически предположения е направил решаващият съд в мотивите си и ги е включил в логическата връзка на обстоятелствата на осъществяване на деянието. Така, произволно е възприетото, че „ослепяването“ на една от камерите дава основание да се направи извод, че е била извършена външна намеса за възпрепятстването на видео-наблюдението. Такава експертна теза не е била защитена, както и не са налице други доказателствени източници за това. Също хипотетично е възприетото, че по-ниският интензитет на алелите на подсъдимия в биологичния материал по ролката сочи, че тя е била в него преди деянието. Изложените съображения сочат, че въззивният съд е допуснал нарушения при осъществяване на доказателствената оценка, значима за фактическите изводи, което се е отразило на правото на защита на подсъдимия и това обосновава извод за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, свързано с отмяна на постановената нова въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебно заседание. При новото разглеждане на делото съдът следва да извърши внимателна и задълбочена оценка на доказателствата, като спази правилата за формиране на вътрешното убеждение, което да позволи и правилното приложение на материалния закон. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : Отменява въззивна присъда № 37 от 24.09.2019г., постановена по внохд № 130/2018г. на Плевенски окръжен съд. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.