Р Е Ш Е Н И Е № 22 гр. София, 23.02.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на двадесет и първи януари две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Теодора Нинова Членове: Светлана Калинова Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 5114 по описа за 2015 г. Производството е по реда на глава ХХІV ГПК. С определение № 281/ 02.10.2015 г. по настоящото дело е допусната до разглеждане молба за отмяна на влязлото в сила решение № 666/ 26.05.2008 г. по гр. д. № 1685/ 2007 г. на Върховния касационен съд на Република България при основанието на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. Молителят Х. А. Х. обосновава основанието с решение от 10.03.2015 г. по дело Х. А. Х. срещу България, с което Европейския съд по правата на човека в С. (ЕСПЧ) е установил нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон – ДВ, бр. 66 от 1992 г) (ДВ бр. 80 от 1992 г, изм. с Протокол № 11от 1994 г), наричана по-нататък Конвенцията, и с довода, че влязлото в сила решение му противоречи. Ответникът по молбата Министерство на правосъдието на Република България не взема становище по нея. Прокуратурата на Република България счита, че е неоснователна, тъй като не са налице кумулативните предпоставки на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. С касационното решение е оставено в сила решение на въззивния съд, с което е отхвърлен искът на молителя с правна квалификация чл. 1 ЗОДВПГ (предишното наименование на ЗОДОВ) срещу Министерство на правосъдието на Република България като представител на държавата за сумата 25 000 лв. - обезщетение за страданията в периода 26.10.2000 г. – 26.10.2005 г. по причина на унизителните за човешкото достойнство условия, при които молителят е задържан и изтърпява влязла в сила присъда по наложеното наказание доживотен затвор при първоначален специален режим в затворите в Л. и В., както и в резултат на периодите на дисциплинарните наказания, изтърпявани в килии без легла, спално бельо, маси и столове за общо 40 дни. В своето окончателно решение ВКС приема, че Министерство на правосъдието представлява държавата по иска за обезщетяване на вреди по причина на действия или бездействия на затворническата администрация, а чл. 1, вр. чл. 4 ЗОДВПГ предвижда деликтната отговорност на държавата по заявената претенция. Приел е за известно, че условията в българските затвори не са в съответствие с европейските стандарти, но тези условия са едни и същи за всички лишени от свобода. Изпълнението на присъди само по себе си е придружено от значителни ограничения, свързани с лишаване от свобода и различните режими да изтърпяване на наказанието, особено „специалния режим“, сравнен с останалите, и особено при настаняването на осъдените в изолационни килии като дисциплинарно наказание за допуснати нарушения. При разглеждане на тези оплаквания съдилищата трябва да вземат пред вид и постигнат необходимия баланс между забраната на изтезанията, нечовешкото и унизително отношение, както е определена от чл. 29, ал. 1 Конституцията, чл. 3 КЗПЧОС и съдебната практика на ЕСПЧ и неизбежното страдание, присъщо на наказанието лишаване от свобода. ВКС признава унизителния ефект от използването на кофи в присъствието на други затворници, но също така взема пред вид необходимостта да се гарантира сигурност и дисциплина в съответствие с изискванията на „специалния режим“, изтърпяван в този отдел на затворите във В. и Л., както и личността и конкретното поведение на лишените от свобода. Опитвайки се да постигне този баланс в конкретния случай, ВКС констатира, че страданието на молителя не надхвърля нивото на дължимо уважение към достойнството му и не изисква обезщетение, а искът по чл. 1 ЗОДВПГ е неоснователен. Искът е предявен на 27.10.2005 г. преди да влезе в сила АПК и извършеното с него изменение на чл. 1 от Закона, което възложи в компетентност на административните съдилища разглеждането на исковете за обезщетяване на вредите по причина на незаконни актове, действия или бездействия на администрацията. Това е причината спорът да бъде разгледан от гражданските съдилища. Молителят е осъден да заплати сумата 1 888 лв. – държавна такса и сумата 200 лв. – разноски. При инстанционното разглеждане на делото чл. 9а ЗОДОВ (въведена с изменението на Закона с ДВ бр. 43/ 2008 г., в сила от 30.05.2008 г), който предвиди проста държавна такса за деликтните искове по ЗОДОВ, все още не е част от обективното ни право. По жалба вх. № 4374/ 2005 г. пред ЕСПЧ е образувано дело Х. А. Х. срещу България по оплакванията, че: 1) условията, при които жалбоподателят е задържан и изтърпява наказанието доживотен затвор в рамките на специален режим в затворите във В. и Л., представляват нечовешко и унизително отношение в нарушение на чл. 3 от Конвенцията; 2) няма ефективни вътрешноправни средства за защита по отношение на оплакването за допуснатото нарушение на чл. 3 от Конвенцията – нарушение на нейния чл. 13; 3) жалбоподателят е бил обект на дискриминация чрез унизителни и обидни расистки забележки от надзирател в затвор във В. – нарушение на чл. 14, вр. чл. 3 от Конвенцията; 4) затворническите власти са наблюдавали неговата кореспонденция – нарушение на чл. 8 от Конвенцията; 5) отказите на съдилищата за присъждане на обезщетения по заведените от жалбоподателя дела срещу България пред националните съдилища (общо три) са в нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и 6) единият от тези откази е в нарушение и на чл. 6 § 2, вр. чл. 13 от Конвенцията. С окончателното решение от 10.03.2015 г. по делото ЕСПЧ установява, че с оглед условията, при които молителят е задържан и изтърпява наказанието доживотен затвор в рамките на специален режим в затворите във В. и Л. България е нарушила чл. 3, чл. 13, вр. чл. 3 и на чл. 8 от Конвенцията (първото, второто и четвъртото оплаквания в жалбата пред ЕСПЧ). На основание чл. 41 от Конвенцията ЕСПЧ пресъжда 4 000 евро в обезщетение на страданията на молителя по причина на установените нарушения. Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязло в сила съдебно решение, когато Европейския съд по правата на човека с окончателно решение е установил нарушение на КЗПЧОС или на протоколите към нея и новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. Настоящият състав на ВКС намира, че предпоставките на визираното основание са следните: 1) влязло в сила решение на националния съд по гражданско дело, в което не е взета пред вид Конвенцията или ако е взета пред вид, не е установено нарушение по нея; 2) окончателно решение на ЕСПЧ, което установява допуснато от България нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея; 3) решението на ЕСПЧ да е по жалба от страна по приключилото дело пред националния съд, 4) неотстранени от държавата последици от нарушението, установено с решението на ЕСПЧ и 5) възможност последиците да бъдат отстранени при новото разглеждане на делото. В преамбюла на Конституцията на Република България (К.) са издигнати във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност. Този принцип е основополагащ за изграждането на Република България като правова държава (чл. 4, ал. 1 К.). Ето защо Република България ратифицира със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. – ДВ бр. 66/ 1992 г, Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г. От влизането на Закона в сила Конвенцията е международен договор, който е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които му противоречат (чл. 5, ал. 4 К.). Разгледано от позицията на изложеното, основанието на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК (и в частност, първите три визирани по-горе предпоставки) изисква противоречие в приложението на Конвенцията и протоколите към нея между влязлото в сила на националния съд и окончателното решение на ЕСПЧ. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК означава и друго. С въвеждането му като част от обективното ни процесуално право (ЗИДГПК ДВ бр. 42/ 2009 г, а преди това – при действието на чл. 231, б. „з“ ГПК) националният законодател придава на решението на ЕСПЧ последица, каквато от Конвенцията не произтича – задължително действие за националния съд по приложението на Конвенцията като част от предпоставките за отмяна на влязлото в сила решение по гражданското дело. Въпреки че ЕСПЧ не представлява част от националната система на съдилищата (чл. 119 К.), законодателят е последователен в провеждането на тази последица по отношение на всички дела (чл. 239, т. 6 АПК и чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК). В този смисъл настоящият състав на ВКС споделя довода на молителя, че за въведеното основание на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК е от значение противоречието в двете решения. С касационното решение е разгледан предявеният иск с правна квалификация чл. 1 ЗОДВПГ за обезщетяване на страданията на молителя по причина на условията, при които молителят е задържан и изтърпява наказанието доживотен затвор в рамките на специален режим в затворите във В. и Л. и представляват нечовешко и унизително отношение, но е отхвърлен поради липса на нарушение на чл. 3 от Конвенцията. С окончателното решение по делото Х. А. Х. срещу България ЕСПЧ е установил, че тези условия са в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. За страданията по причина на това и още две установени нарушения на Конвенцията с окончателното си решение ЕСПЧ е пресъдил на молителя обезщетение от 4 000 евро на основание чл. 41 от Конвенцията. Обезщетението отстранява последиците от нарушението на чл. 3 КЗПЧОС и изключва основанието на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК по отношение на онази част от касационното решение, с което е оставено в сила въззивното решение по отхвърления иск по чл. 1 ЗОДВПГ срещу държавата, представлявана от Министерство на правосъдието. То не е налице и по отношение на частта от влязлото в сила решение относно осъждането на молителя за държавни такси и разноски по приключилото дело по ЗОДВПГ. Окончателното решение на ЕСПЧ не включва произнасяне по държавните такси, поставени от националния съд в тежест на молителя и в частност за тяхното съответствие с изискванията за справедлив процес (чл. 6 § 1 КЗПЧОС). Следователно между двете решения няма противоречие в приложението на Конвенцията по въпроса за държавните такси и разноските по приключилото гражданско дело. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Х. А. Х. за отмяна на влязло в сила решение № 666/ 26.05.2008 г. по гр. д. № 1685/ 2007 г. на Върховен касационен съд на Република България при основанието на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.