Р Е Ш Е Н И Е № 150 София, 01.12.2015 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2302/2014 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 19.03.2014 г. по в. т. д. № 740/2013г. на Шуменски окръжен съд, с което, след отмяна на решение № 751 от 04.10.2013 г. по гр.д. № 304/2013 г. на Шуменски районен съд, са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане за сумата 23 469.96 лв. – платен аванс по договор за доставка и строителство на фотоволтаична електроцентрала, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване за заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 19.09.2012 г. – до окончателното й изплащане, както и за сумата 300 лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода от 26.07.2012 г. до 19.09.2012 г. Касаторът поддържа становище, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск. Счита, че поради несъобразяване на направеното от него по реда на чл. 143 ГПК пояснение на исковата молба за липса на сключен между страните договор и за наличие само на преддоговорни отношения, въззивният съд е разгледал претенцията като такава за връщане на процесната сума на отпаднало, а не на неосъществено основание. В касационната жалба са развити подробни оплаквания и за неправилност на акта. Според касатора, в резултат на необсъждането на всички относими доказателства и доводите на страните и на допуснато нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест, решаващият състав е изградил погрешен извод, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за изработка на процесната фотоволтаична електроцентрала и че доколкото този договор не е развален от ищеца преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, ответникът не дължи връщане на авансово платената по него сума. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 16.07.2014 г. С определение № 237 от 07.05.2015 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато поради вероятността същото да е процесуално недопустимо предвид разглеждането на непредявен иск. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания, становищата на страните и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е основателна. За да отхвърли предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане за сумата 23 469.96 лв. – платен аванс по договор за доставка и строителство на фотоволтаична електроцентрала, предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 3190/2012 г. на Шуменски районен съд, въззивният съд е приел, че същата не подлежи на връщане, тъй като е платена на правно основание (договор между страните), което към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК не е отпаднало, доколкото договорът не е развален от ищеца по реда на чл. 87, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД, нито е развален по право съгласно чл. 89 ЗЗД. Решаващият състав е отчел обстоятелството, че представеният по делото писмен договор от 20.04.2012 г. за доставка и изработка на фотоволтаична електроцентрала със страни ищецът [фирма] (възложител), ответникът [фирма] (доставчик) и третото неучастващо в процеса лице [фирма] (изпълнител) е подписан само от ответника и другото дружество, но не и от представител на ищеца. Независимо от това, обаче, въззивният съд е преценил за доказано, че такъв договор е сключен и че исковата сума е платена като аванс по него. Този извод е направен с оглед обстоятелството, че в издаденото от ищеца платежно нареждане за процесната сума 23 469.96 лв. като основание за банковия превод е посочено „аванс по договор” и проформа фактура № 174 от 21.04.2012 г.; че в издадената от ответника фактура № [ЕГН]/24.04.2012 г. като основание за плащането също е посочено „аванс по договор от 20.04.2012 г.” и проформа фактура № 174 от 21.04.2012 г., както и че издадената от ответника фактура е приета от ищеца, отразена е в счетоводството му и е ползвано право за приспадане на данъчен кредит. Изброените действия са преценени като конклудентно доказващи волята на страните и постигнато от тях и третото неучастващо в делото лице [фирма] съгласие за сключване на договор за изработка и доставка на фотоволтаична електроцентрала. Като подкрепящи този извод съдебният състав е изтъкнал и изложените в исковата молба обстоятелства, сочещи на това, че според самия ищец, платената от него сума представлява осъществена престация въз основа на валидно съществуващо между страните правоотношение, което впоследствие, поради една или друга причина, е отпаднало преди депозиране на исковата молба. Предвид обаче неангажирането на доказателства за развалянето на договора, съдът е счел предявеният главен иск, квалифициран от него като такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, а съответно и акцесорният иск за мораторна лихва, за неоснователни и подлежащи на отхвърляне. Настоящият състав намира, че обжалваното решение e недопустимо. Въззивният съд се е произнесъл по иск, с какъвто не е бил сезиран. Дадената от него правна квалификация на претенцията като такава за установяване съществуването на вземане за процесната сума като получена на отпаднало основание не съответства на твърденията на ищеца. Както в самата искова молба, така и в допълнителната искова молба, ищцовото дружество е поддържало, че сумата 23 469.96 лв., за която е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, е платена от него по повод водените с ответника преговори във връзка със сключването на договор за доставка и изработка на фотоволтаична електроцентрала, до сключването на какъвто, обаче, не се е стигнало. В този смисъл са и поясненията, дадени от ищеца по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК в първото съдебно заседание. С оглед на тези твърдения, правилна се явява дадена от първата инстанция (и от самия ищец), правна квалификация на иска – чл. 422 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за признаване за установено съществуването на вземане за търсената сума, платена на неосъществено основание, а не правната квалификация на спорното право – чл. 422 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, дадена от въззивната инстанция. Поради това и доколкото основателността на предявения главен иск е преценена именно съобразно предпоставките по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като е отчетена липсата на доказателства за разваляне на приетия от съда за сключен договор за изработка на фотоолтаична централа, а не тези по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, въззивната инстанция е постановила недопустим акт, който подлежи на обезсилване. Предвид обстоятелството, че въззивният (а не първоинстанционният) съд се е произнесъл по непредявен иск, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане на него, а не на първата инстанция. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 4 във връзка с чл. 270 ГПК Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение от 19.03.2014 г. по в. т. д. № 740/2013 г. на Шуменски окръжен съд. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: