О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 306 гр.София, 21 април 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април, две хиляди двадесет и втора година, в състав: Председател: ВАСИЛКА ИЛИЕВА Членове: БОРИС ИЛИЕВ ЕРИК ВАСИЛЕВ като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д.№ 5075 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на „Юробанк България“ АД чрез юрисконсулт В. П. срещу решение № 264086/21.06.2021 г. по в.гр.д. № 2732/2021 г. на Софийски градски съд в частта, в която се потвърждава решение от 27.10.2020 г. по гр.д.№ 18102/2020 г. на Софийски районен съд и е уважен иска на Ц. Д. З. против „Юробанк България“ АД, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, за сумата 5773.26 швейцарски франка, платена без основание от 17.04.2017 г. до 17.12.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 18.05.2020 г., до изплащането на сумата. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – поради очевидна неправилност. Според касатора, съдът не е обсъдил възражението му, че като е закупил за себе си три апартамента, ищецът не задоволява „лични нужди“, за да има качеството потребител, а въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената по делото фактическа обстановка и неправилно е достигнал до извод за сключен договор за кредит с потребител. Изложени са и съображения, че съдът очевидно неправилно е приел, че платените в повече суми от промяната на лихвения процент по кредита е следвало да се претендират с възражение за прихващане. От Ц. Д. З. чрез адвокат А. М. от АК-София е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и претендира сторените разноски в производството. За да постанови решението въззивният съд е приел, че с решение по гр.д. № 4715/2017 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 26.03.2019 г., клаузата на чл.3, ал.5 от сключения между страните договор за банков кредит от 05.09.2008 г., на основание чл.146, ал.1, вр. чл.143, т.10 ЗЗП, е нищожна като неравноправна. Със същото решение банката е осъдена да заплати на ищеца надвзетите суми на лихви от 13.02.2014 г. до 13.04.2017 г. Съобразявайки заключение на вещо лице, съдът приема, че за исковия период от 17.04.2017 г. до 17.12.2018 г., по същия договор за кредит, надвзетата сума за лихви и такси за управление е в размер на 5773.26 швейцарски франка. Според въззивния съд, влязлото в сила решение го обвързва да приеме, че между страните има договор за кредит с неравноправни клаузи, тъй като не се доказва сключването му да е в кръга на професионалната дейност кредитополучателя, поради което той има качеството „потребител“. По отношение размера на претенцията, съдът е приел, че без съответно възражение за прихващане не може да съобрази надвнесената сума за лихви, с оглед разликата в платените анюитетни вноски, но е формирал извод за основателност на предявения иск за връщане на надплатената сума от едностранно изменение на лихвения процент при начална липса на основание. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като липсват нарушения на възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд основни принципи при решаването на правен спор в хипотезата на чл.55, ал.1 ЗЗД. Не е налице явна необоснованост на мотивите поради нарушаване правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на материалния закон /твърденията на касатора за неправилна преценка на фактическата обстановка и крайния извод, че кредитополучателят по договора притежава качеството „потребител“, тъй като се предполага, че закупуването на три апартамента е с инвестиционна цел, по същността си представляват доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК/. Липсва нарушение на императивни правни норми, относно преценката за обвързващото действие на силата на пресъдено нещо на съдебното решение. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко правни спорове, основани на едни и същи правопораждащи факти, но единият от тях е приключил с влязло в сила решение, следва да се приеме, че в отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези спорни въпроси, която следва да бъде зачетена, т.е. съдът се е произнесъл окончателно по правопораждащите факти (арг. от чл.299, ал.1 ГПК). В съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 314/15.01.2018 г. по гр.д.№ 4301/2014 г., IV г.о., решение № 179/26.01.2016 г. по гр.д.№ 2207/2015 г., I г.о. и решение № 115/10.01.2012 г. по т.д.№ 883/2010 г., I т.о. /. е изяснено, че преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на устните състезания, съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му съгласно съдебното решение, се преклудира. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. В случая, качеството „потребител“ на ищеца представлява материалноправна предпоставка за уважаване на иска за нищожност по чл.143, вр. чл.146 ЗЗП, поради което наличието на влязло в сила решение между същите страни, по отношение на същия договор за кредит, има преклудиращо действие за правопораждащи факти и отношенията между тези страни. В този смисъл не е допустимо в последващ процес, по иск за връщане на недължимо платени суми за друг исков период, ако вземането произтича от същото материално правоотношение, да се пререшава въпроса за качеството „потребител“ на кредитополучателя. Доводите за неправилна преценка при определянето на дължимата сума, с оглед установената разлика в анюитетните вноски по изменения погасителен план и надвнесената сума за лихви, също не обуславя допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението. Съгласно дадените указания с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, прихващането на насрещните вземания е уредено като потестативно право, което се упражнява с едностранно волеизявление, пораждащо действие с достигането му до адресата, от който момент настъпва правната промяна. То следва да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба, освен в случаите, в които вземането на ответника е ликвидно, т.е. установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение. В случая, въззивният съд е приел, че при липса на надлежно възражение за прихващане не могат да бъдат приспаднати от общо надплатените суми дължимите анюитетни вноски по кредита, което е в съответствие с мотивите на решение № 168/ 29.01.2021 г. по т.д.№ 2184/2019 г. на ВКС, II т.о., в което се приема, че след като банката не е представила доказателства за наличие на валидно основание за получаване на надвзетите суми под формата на лихви, нито е направила възражение за прихващане със суми с настъпил последващ падеж, то същите подлежат на връщане като недължимо платени. При тези съображения не може да се приеме наличие на съществен порок в обжалваното решение, тъй като мотивите на въззивния съд съдържат неговата преценка за установените правнорелевантни факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, при твърдения за недължимост на платената сума по договор, съдържащ клаузи, които са признати за неравноправни с влязло в сила решение между същите страни. В този смисъл, доводите на ищеца по делото не обосновават допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. От Ц. Д. З. чрез адвокат А. М. от АК-София са поискани разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция в размер 800 лева, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, съобразно представения договор за правна защита и съдействие /без дата/. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264086/21.06.2021 г. по в.гр.д. № 2732/2021 г. на Софийски градски съд в обжалваната част. ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749, да заплати на Ц. Д. З., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат А. М. от АК-София, сторените разноски в размер на 800 /осемстотин/ лева. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.