Р Е Ш Е Н И Е № 65 гр. София, 22 юни 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора МАРИЯ МИХАЙЛОВА, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 126 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производство е по реда на чл.346, т.1 и сл. от НПК. Образувано е по касационни жалби на защитниците на подсъдимите Й. И. Й., И. Й. Й., Й. И. Й., К. В. Т., Н. Р. Р., А. Б. Й. и И. Й. С. против въззивна присъда № 11/27.03.2019 г., постановена по внохд № 490/2018 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд /АСНС/. Във всички жалби са наведени и трите касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 - 3 от НПК, като при условията на алтернативност се претендира да се отмени въззивния съдебен акт в съответната му осъдителна част, да се оправдаят подсъдимите или делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, или да се намали размера на наложеното наказание на всеки един от подсъдимите, а за някои да се приложи и разпоредбата на чл.66 от НК. В допълнението към жалбата на адв.И. В. в качеството му на защитник на Й. И. Й. е посочено, че в мотивите не са обсъдени възраженията на защитата за несъставомерност на деянието в частта, с която подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.199, ал.1 от НК, както и в частта, с която е приведено в изпълнение наложеното му наказание от три години лишаване от свобода по предходно осъждане с влязла в сила присъда по нохд № 1946/2001 г. по описа на Софийски районен съд. При липсата на доказателства Й. Й. е признат за виновен само защото инцидентът се е развил в дома му. В допълнението към жалбата на адв.И. В. като защитник на И. Й. Й. се твърди, че не са обсъдени възраженията на защитата в частта, с която подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.199, ал.1 вр. с чл.63, ал.1 от НК, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното осъждане по чл.213а от НК и в частта, с която е определено общо наказание по чл.23, ал.1 от НК и е отменено приложението на чл.66, ал.1 от НК. Посочено е, че дори да бъдат споделени изцяло приетите за установени фактически положения, те по никакъв начин не сочат наличието на умисъл за осъществяване на грабеж и на изнудване, а най-много за нанасянето на телесна повреда. В допълнението към жалбата на адв.Е. И. като защитник на Й. И. Й., след като е възпроизведено буквално съдържанието на диспозитива на присъдата и приетата за установена фактическа обстановка е посочено, че съдът неправилно е кредитирал показанията на свидетелите от досъдебното производство, а не дадените в хода на съдебното следствие, които по никакъв начин не установяват вината на подзащитния й. В допълнението към жалбата на адв. И. П. като защитник на К. В. Т. твърде схематично е отбелязано, че присъдата в осъдителната й част е необоснована, тъй като обвинението не е доказано по един категоричен и безспорен начин, а събраните доказателства не подкрепят фактологичните изводи на съда. Кредитирани са само показанията, които в някаква степен подкрепят обвиненията, а останалите са отхвърлени като недостоверни. В жалбата си адв. Ю. Б. като защитник на Н. Р. Р. счита, че въззивната присъда в частта, с която е отменен първоинстанционният съдебен акт е неправилна и незаконосъобразна, постановена при непълна и алогична преценка на доказателствата, и в противоречие с доказателствената съвкупност, а наложената санкция – необоснована и неоснователна. Претендира, че при преценката на доказателствената маса следвало да се изключат събраните по реда на чл.281, ал.4 от НПК и на чл.177 от НПК доказателства и тогава в наличната съвкупност биха липсвали данни, които да обосноват безспорни и категорични изводи за създаването на организираната престъпна група, нейната субординация и трайност, а от там и самото участие на Р. в нея. Въпреки че наказанието е определено при условията на чл.55, ал.1 и ал.3 от НК, не било отчетено в достатъчна степен коректното и добросъвестно поведение на подсъдимия и продължителността на наказателното производство, поради което същото е явно несправедливо. В допълнението към жалбата на адв.И. Й. като защитник на А. Б. Й. е посочено, че осъщественият от въззивния съд анализ не е съобразен с изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК, като доказателствата са ценени превратно, без да са в синхрон с формалната и житейска логика. Избирателно са кредитирани като достоверни само показанията на свидетелите, обслужващи обвинителната теза, без да са изложени сериозни аргументи за отхвърляне на оневиняващите, поради което авторството на деянието по чл.199 от НК не е доказателствено обезпечено. Напълно голословно е прието, че св.А. и св.М. изпитвали страх, поради което показанията им пред съда са ценени като неискрени за сметка на заявеното от тях на досъдебното производство. Изводите на съда относно причиненото телесно увреждане на М. били спекулативни и почивали изцяло на предположения, тъй като вещите лица заявили, че липсата на спомен от страна на пострадалия не винаги от медицинска гледна точка означава загуба на съзнание, т.е. от единствения доказателствен източник за вида и характера на увреждането не може да се направи категоричен извод за наличие на средна телесна повреда по смисъла на чл.129 от НК още повече, че липсват мотиви и относно отказа на съда да приложи разпоредбата на чл.66 от НК. На тази основа неправилно е приложен закона, тъй като дори и възприетите за установени от въззивната инстанция фактически положения не обуславят обективна и субективна съставомерност на деянието по чл.199 от НК. В допълнението към жалбата на адв.Б. Т. като защитник на И. Й. С. се твърди, че инкриминираното поведение на подсъдимия не запълва изискуемото от закона съдържание, за да е налице подбудителство като форма на съучастие в извършване на грабеж. По делото е налице доказателствен дефицит, тъй като не е установено как С. е формирал решението у извършителите, като ги е склонил да отнемат чуждата движима вещ, употребявайки за това сила. Подсъдимият Й. Й. не се явява в съдебно заседание. Спрямо него съдебното производство се разглежда по реда на задочното, по смисъла на чл.269, ал.3, т.1 и т.2 от НПК, като той е обявен за издирване с бюлетин на СДВР от 05.06.2015 г., а преди това – на 12.03.2014 г. е обявен за издирване от Интерпол, във връзка с издадена ЕЗА, като от проведените до момента издирвателни мероприятия лицето не е установено. Явява се защитникът адв.В., който поддържа жалбата и поставените при условията на алтернативност искания. Подсъдимият И. Й., редовно призован, се явява. В саморъчна, постъпила на 21.04.2020 г., молба е оттеглена подадената от защитника касационна жалба и е заявено, че подсъдимият не желае да се присъедини към останалите жалби, поради което касационното производство в тази му част е прекратено. Подсъдимият Й. Й., редовно призован, се явява, като в съдебно заседание изрично заяви, че не държи на присъствието на служебния си защитник адв.Е. И., но поддържа изцяло подадената жалба и моли същата да се уважи по изложените в нея съображения. Подсъдимият К. Т., редовно призован, се явява. Той и защитникът адв.П. поддържат жалбата и молят да се отмени изцяло постановената присъда или най-малко - направеното от въззивния съд изменение, с което е отменено приложението на чл.66 от НК. Подсъдимият Н. Р., редовно призован, се явява. Съвместно със защитника си адв.Б. поддържат депозираната жалба и молят да бъде уважена по изложените в нея доводи. Подсъдимият А. Й., редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Защитникът адв. Й. поддържа жалбата и моли като основателна тя да се уважи по изложените подробни доводи в подкрепа на заявените касационни основания. Подсъдимият И. С., редовно призован, се явява. Той и защитникът адв.Т. молят жалбата да се уважи по изложените в нея аргументи. Подсъдимите В. К. С., П. М. С. и Г. М. Г. не са обжалвали въззивния съдебен акт. С. е редовно призован, но изрично е заявил, че не желае да присъства в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Подсъдимите С. и Г. се явяват в съдебно заседание, като лично и чрез защитниците си адв.Б. и адв.М., както и защитникът на С. - адв.П. считат, че жалбите като основателни следва да бъдат уважени. В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура моли жалбите да се оставят без уважение, тъй като присъдата на въззивния съд е правилна и законосъобразна. Счита, че няма основание да се приеме, че съдът е допуснал процесуални нарушения при оценката на доказателствената съвкупност и правилно е приложил материалния закон. По отношение на наказанията застъпва становището, че наложеното на подсъдимия И. С. наказание е завишено, като няма пречка след корекцията му, същото да се отложи за изпълнение в подходящ изпитателен срок, като разпоредбата на чл.66 от НК се приложи и по отношение на определеното наказание лишаване от свобода на подсъдимите Н. Р. и А. Й.. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда от 05.06.2018 г. по нохд № 310/2015 г. по описа на Специализирания наказателен съд са признати за виновни: 1. подсъдимите Й. Й., К. Т. и Н. Р. в това, че в началото на 2009 г. до 01.06.2010 г. в [населено място] и в [населено място] са участвали в организирана престъпна група, създадена с користна цел и с цел да вършат престъпления по чл.354а, ал.1 и ал.2 от НК, поради което и на основание чл.321, ал.3 вр. с ал.2 от НК и при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК са осъдени: - Й. Й. на две години лишаване от свобода. - К. Т. и Н. Р. на по една година и шест месеца лишаване от свобода. 2. подсъдимият К. Т. в това, че на 01.06.2010 г. в дома си в [населено място], като е действал в изпълнение на решение на организирана престъпна група, без надлежно разрешително е държал с цел разпространение високрискови наркотични вещества – коноп и амфетамин, на обща стойност 78,78 лв., поради което и на основание чл.354а, ал.2, т.1 вр. с ал.1 от НК и при условията на чл.55, ал.1 и ал.3 от НК е осъден на една година лишаване от свобода. 3. подсъдимите И. Й. и Й. Й. в това, че на 10.05.2010 г. в офис на ЗД „Дженерали” АД в [населено място], в съучастие като съизвършители помежду си и с други две неустановени по делото лица, с цел да принудят Р. Г. да поеме имуществено задължение на братовчед си С. И. в размер на 6 000 лв. и да се разпореди със свои вещи – пари в същия размер, го заплашили с насилие, като деянието е придружено с лека телесна повреда, изразяваща се в болки и страдание и е извършено от повече от две лица, поради което и на основание чл.213а, ал.2, т.2 и т.4 вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК и при условията на чл.55, ал.1 и ал.3 от НК са осъдени на по една година лишаване от свобода. 4. подсъдимите Й. Й., И. Й. като непълнолетен, но като е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си и И. С. на 31.10.2008 г. в [населено място], обл.София, във фитнес залата на обитаваното от Й. Й. жилище, в съучастие по между си - И. С. като подбудител, Й. Й. като помагач, а И. Й. като извършител, с цел да набавят за И. С. имотна облага в размер на 8 000 лв. са принудили И. М. чрез сила да извърши нещо противно на волята си, а именно да остави ключовете от колата и всички намиращи се в него документи, и така да предаде владението на лек автомобил „Мерцедес”, модел „220 Д” на стойност 8 000 лв., собственост на Е. Б. и с това са причинили на М. имотна вреда на стойност 8 000 лв., поради което и на основание чл.214, ал.1 вр. с чл.20, ал.2, ал.3 и ал.4 вр. с ал.1 от НК и - при условията на чл.54 от НК Й. Й. и И. С. са осъдени на по една година лишаване от свобода, което наказание е постановено да се изтърпи при първоначален „строг” режим и глоба в размер на по 3 000 лв., като е приспаднат периода на предварителното им задържане. - И. Й. и вр. с чл.63, ал.1, т.3 от НК и при условията на чл.55, ал.1, т.2 б. „Б” от НК е осъден на пробация, с двете задължителни пробационни мерки с продължителност от по една година. По отношение на останалите обвинения подсъдимите са признати за невинни и на основание чл.304 от НПК са оправдани. С присъдата на основание чл.23, ал.1 от НК на всеки от подсъдимите И. Й., Й. Й. и К. Т. е наложено едно общо най-тежко наказание съответно - една година, две години и една година и шест месеца лишаване от свобода, които при условията на чл.66, ал.1 от НК са отложени за изпълнение с изпитателен срок от три години, четири години и три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение, наложеното по нохд № 1946/2001 г. по описа на СРС, в сила от 12.04.2005 г., на Й. Й. наказание от три години лишаване от свобода, което е постановено да се изтърпи при първоначален „общ” режим. С присъдата съдът се е разпоредил с иззетите и приложени по делото веществени доказателства. По протест на прокурор от Специализираната прокуратура и жалба на защитниците на подсъдимите, които са признати за виновни с първоинстанционата присъда е образувано внохд № 490/2018 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. С постановената въззивна присъда, предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл.336, ал.1, т.1 и т.2 вр. с чл.337, ал.2, т.2 от НПК е отменена първоинстанционната присъда в частта, с която са признати за невинни и са оправдани подсъдимите: А. Й. по обвинението за извършено престъпление по чл.199, ал.1 от НК, Н. Р. по обвинението за извършено престъпление по чл.354а, ал.2 от НК, както и в частта, с която подсъдимите Й. Й., И. Й. и И. С. са осъдени за извършено престъпление по чл.214, ал.1 от НК, като вместо това са признати за виновни: 1. подсъдимите Й. Й., И. Й., А. Й. и И. С. в това, че на 31.10.2008 г. в [населено място], обл.София, във фитнес залата на обитаваното от Й. Й. жилище, в съучастие помежду си - Й. Й., И. Й. като непълнолетен, но като е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, и А. Й. като извършители, а И. С. като подбудител са отнели чужда движима вещ - лек автомобил „Мерцедес”, модел „220 Д” на стойност 8 000 лв. от владението на И. М., с намерение противозаконно да я присвоят, като И. Й. и А. Й. са употребили сила, А. Й. го е и заплашил, че ще го изнасили, след което Й. Й. му наредил да остави ключовете и документите на колата, като грабежът е придружен със средна телесна повреда, изразяваща се в увреждания по главата, довели до сътресение на мозъка със загуба на съзнание, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради което и на основание чл.199, ал.1 т.3 вр. с чл.198, ал.1 вр. с чл.20, ал.2 и ал.3 вр. с ал.1, а по отношение на С. и вр. с чл.29, ал.1, б.„А” от НК и при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК са осъдени: - Й. Й. и А. Й. на по две години лишаване от свобода, които наказания са постановени да се изтърпят съответно при първоначален „строг” и първоначален „общ” режим. - И. С. на четири години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим. - И. Й. и вр. с чл.63, ал.1, т.3 от НК на една година лишаване от свобода. С въззивната присъда е изменен първоинстанционният съдебен акт относно приложението на чл.23 от НК по отношение на подсъдимия И. Й., като му е наложено едно общо най-тежко наказание от една година, което е постановено да се изтърпи при първоначален „общ” режим и е отменено приложението на чл.66 от НК. 2. подсъдимият Н. Р. в това, че на 01.06.2010 г., в дома си в [населено място], като е действал в изпълнение на решение на организирана престъпна група, без надлежно разрешително е държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества – коноп, амфетамин и хероин, на обща стойност 313,14 лв., поради което и на основание чл.354а, ал.2, т.1 вр. с ал.1 от НК и при условията на чл.55, ал.1 и ал.3 от НК е осъден на две години лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 от НК на Н. Р. е наложено едно общо най-тежко наказание от две години лишаване от свобода, което е постановено да се изтърпи при първоначален „общ” режим. Първоинстанционната присъда е изменена и по отношение на изпълнението на наложеното общо най-тежко наказание на подсъдимия К. Т. от една година и шест месеца лишаване от свобода, като е отменено приложението на чл.66, ал.1 от НК, без да е определен първоначален режим на изтърпяване на наказанието. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. Предвид идентичността на наведените касационни основания и заявените сходни съображения в тяхна подкрепа, настоящият състав счита, че следва да разгледа едновременно жалбите на подсъдимите. При обсъждане основателността на релевираните възражения следва да се има предвид, че в касационното производство, за разлика от въззивното, не съществува служебно начало и съдът проверява атакувания съдебен акт единствено в частта и във връзка с отразените в жалбите основания и данните, които ги подкрепят. Същевременно доколкото изложението в допълненията касае необоснованост на въззивната присъда, което обаче не е сред касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК, то следва да бъде разгледано само във връзка с правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд при събирането и оценката на доказателствата, и при изпълнение на задължението му за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Изхождайки от тези принципни положения в очертаната от касаторите процесуална рамка, в настоящото производство следва да се провери обжалвания въззивен съдебен акт само в осъдителната му част и то съобразно изложената конкретика в жалбите. По жалбите на подсъдимите Й. Й., К. Т. и Н. Р. относно обвинението по чл. 321, ал.3 пр.2, вр. с ал.2 от НК. Въпреки, че в тази част обжалваният съдебен акт е с характер на решение и съставът АСНС е следвало да ограничи дейността си в очертаните в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК предели, доказателственият материал е обсъден всеобхватно, като изрично е посочено кои обстоятелства от предмета на доказване са приети за установени и на коя доказателствена основа. Претенцията, формулирана в жалбите, че предходните инстанции неправилно са кредитирали показанията на св.В. В. и П. В., дадени на досъдебното производство и надлежно приобщени към доказателствения материал по делото, вместо заявеното от тях пред първоинстанционния състав не може да бъде възприета. Въззивният съд аргументирано в мотивите е посочил защо е възприел с доверие показанията на двамата от досъдебното производство. Не е имало основание съдът да се усъмни в правдивостта им, защото те са последователни и логични. Съобщената от всеки един от двамата свидетели информация за упражнено спрямо него въздействие от длъжностни лица на досъдебното производство не е убягнала от вниманието на предходните инстанции и след като надлежно е обсъдена, с основание е отхвърлена. Следва да се посочи, че показанията на тези двама ключови свидетели са в съответствие и с другите гласни доказателствени средства. Без основание е твърдението в жалбите за отсъствието на връзка между лицето „Дани”, съдържащо се във ВДС от експлоатирани СРС и подсъдимия Й. Й.. Съдържанието на записаните разговори при осъществяване на комуникацията между тримата подсъдими помежду им, а и с трети лица е внимателно анализирана, като не се забелязва тенденциозност, нито превратна интерпретация. Извлечените от записаните разговори данни, наред с другите доказателства, подкрепят извода на предходните инстанции за съществуването на трайни и устойчиви връзки между участниците в групата за постигане на набелязаните цели. Действително показанията на свидетеля с тайна самоличност с ИД № 20 от досъдебното производство не са присъединени към доказателствения материал по делото, но това не е било и необходимо, тъй като при постановяване на съответния съдебен акт предходните инстанции са ползвали единствено заявеното от свидетеля непосредствено пред първоинстанционния съд. С оглед изложеното касационният състав приема, че в обжалвания съдебен акт ясно е видим процесът на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд и не може да бъде възприета застъпената в жалбите на тримата подсъдими теза за допуснато нарушение на процесуалните правила, довело до накърняване на правото им на защита. Не са нарушени и изискванията за обективност и пълнота на изясняване на релевантните обстоятелства, понеже са събрани и проверени всички възможни доказателствени източници, като цялата доказателствена съвкупност е подложена на аналитично изследване при спазване на правилата на формалната логика. В този смисъл изложените от страна на въззивния съд мотиви не само са съответни на изискванията на чл. 339, ал.1 и ал.2 от НПК, но надхвърлят установения процесуален стандарт на дължимия доказателствен анализ по изложението на приетите фактически обстоятелства. Наред с това те съдържат аргументиран отговор на всички доводи и възражения на подсъдимите, изтъкнати в производство пред АСНС, свързани както с фактическите констатации и тяхната доказателствена обезпеченост, така и по приложението на материалния закон. Ето защо, при отсъствието на процесуални нарушения, с основание е прието за доказано, че тримата подсъдими са участвали в създаденото престъпно сдружение, за което в случая са налице всички изискуеми от разпоредбата на чл.93, т.20 от НК признаци. По жалбите на подсъдимите К. Т. и Н. Р. относно обвинението по чл.354а, ал.2 вр. с ал.1 от НК. Тава са т.нар. вторични престъпления, заради които е създадена групата и за които е установено, че подсъдимите са действали в изпълнение на вече взетите решения за придобиването и държането с цел продажба на наркотични вещества. В жалбата на защитника на подсъдимия К. Т. освен бланкетно изразеното недоволство от въззивния съдебен акт не са изтъкнати конкретни доводи, които да аргументират оплакванията му, с изключение в частта, с която е отменено постановеното от първоинстанционния съд условно осъждане, по което съдът ще се произнесе по-късно. Пестеливо посочените в жалбата на защитника на подсъдимия Н. Р. възражения относно допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата не намират обективна опора в материалите по делото. Прегледът на извършената от АСНС процесуална дейност по допускане, проверка и оценка на доказателствения материал позволява да се заключи, че претендираните нарушения на процесуалните правила не са осъществени. За разлика от първоинстанционният съд, въззивният състав е оценил според действителното му съдържание доказателствения материал, като в мотивите си е изложил подробни, аргументирани и ясни съображения, в които е посочено кои доказателства кредитира и кои факти приема за установени въз основа на тях. С основание не е споделено становището на специализирания съд, че предвид факта на обитаване на имота не само от подсъдимия Р., а и от неговите родители, не можело да се установи със сигурност лицето, което упражнявало владение върху намерените и иззети на 01.06.2010 г. наркотични вещества. В жалба освен недоволството от осъждането на подсъдимия по така повдигнатото му обвинение, не са изтъкнати каквито и да било аргументи относно претендираната материална незаконосъобразност на тази част от въззивната присъда, поради което касационната инстанция е затруднена в даването на отговор по декларативно отправените оплаквания. На тази основа е напълно достатъчно е да се отбележи, че при възприетата от въззивния съд фактология правилно извършеното от Н. Р. е квалифицирано като престъпление по чл.354а, ал.2 вр. с ал.1 от НК. При това положение, като е намерил, че проверяваната от него първоинстанционна оправдателна присъда в тази й част е постановена при допуснати особено съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, въззивният съд законосъобразно е упражнил правомощията си по чл. 334, т. 2 вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК и я е отменил, като вместо нея е постановил нова присъда, с която подсъдимият е признат за виновен и е осъден. По жалбата на подсъдимия Й. Й. относно обвинението по чл.213а, ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл.20, ал.2от НК /касационното производство по отношение на жалбата на И. Й. е прекратено/. В жалбата на защитника на подсъдимия Й. Й. е посочено единствено, че съдът неправилно е интерпретирал и приел установената по делото фактическа обстановка, като неправилно е кредитирал показанията на пострадалия – св.Р. Г.. Така наведените възражения са напълно идентични с поставените за разрешаване проблеми както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд. В мотивите на първоинстанционната присъда, възпроизведени в обжалвания въззивен съдебен акт, е даден задълбочен отговор относно причината, поради която предходните инстанции са кредитирали като обективни и пълни показанията на свидетеля Г., депозирани на досъдебното производство пред съдия, прочетени на основание чл.281, ал.1, т.2, пр.2 от НПК и надлежно приобщени към доказателствения материал. Този извод се споделя изцяло и от касационния състав. След като съдът е съпоставил заявеното от свидетеля във всяка една от двете фази на процеса помежду си и с показанията на св.Г. К. и св.Н., придобили преки впечатления относно физическото и психическото състояние на пострадалия непосредствено след напускането на офиса му от четиримата извършители, с основание е игнорирал констатираните съществени различия относно възприетите от него действия на подсъдимите. В подкрепа на показанията на пострадалия от досъдебното производство се явява и издаденото медицинско удостоверение, с дата идентична с тази на деянието – 10.05.2010 г., а и назначената въз основа на него съдебно медицинска експертиза относно причинените телесни увреждания на Г., които са довели до болка и страдание. В резултат на извършения анализ инстанциите по същество са стигнали до категоричното заключение, че заслужават доверие показанията на свидетеля, дадени на досъдебното производство, тъй като са последователни, по-конкретни и в съответствие с останалите доказателства по делото. В този смисъл касационният състав намира, че мотивирано и обосновано е възприет направения по-горе извод, за което са изложени убедителни и в достатъчен обем доводи. На тази основа настоящият състав намира за неоснователни претенциите за допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, тъй като оценъчната дейност на съдилищата по фактите, е проведена в съответствие с принципите, залегнали в чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. По жалбите на подсъдимия Й. Й., А. Й. и И. С. относно обвинението по чл.199 от НК /касационното производство по отношение на жалбата на И. Й. е прекратено/. След като въззивната инстанция е подложила на собствен анализ събраните от специализирания наказателен съд и относимите към посоченото обвинение доказателства, е достигнала до различни, в сравнение с първоинстанционния състав, правни изводи относно формата на съучастие и вида на извършеното престъпление от подсъдимите. На първо място, в конкретния случай се оспорва подхода на второинстанционния съд при оценката на доказателствата с оглед изясняване на авторството на инкриминираното деяние и по-конкретно, че напълно произволно е прието, че споменатото от пострадалия лице „С.” е подсъдимият А. Й.. В рамките на осъществения контрол настоящият състав не констатира да са допуснати така твърдените от защитника на подсъдимия процесуални нарушения, които да дадат основание да отмяна на обжалвания съдебен акт. Извън вниманието на въззивния състав не е останало обстоятелството, че в тази част показанията на пострадалия не само са категорични, но са и в пълно съответствие със заявеното от доведения от адв.Й. свидетел Д. А., в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд на 13.04.2018 г. Предвид приетата идентичност между показанията на двамата, настоящият състав намира за некоректна дадената от страна на защитата интерпретация на заявеното от пострадалия във връзка с установяване участието на подсъдимия А. Й. в инкриминираното деяние. Не може да бъде споделено и оплакването на защитата, че показанията на св.А. са кредитирани от въззивния съд избирателно, само в частта обслужваща държавното обвинение. Това твърдение е в противоречие с атакувания съдебен акт, мотивите, на който сочат, че показанията и на двамата свидетели са били подложени на задълбочен анализ и съпоставка с цялата останала доказателствена съвкупност в резултат, на което в останалата част заявеното от св.А. е оценено като изграждащо алиби, в подкрепа на защитната теза на подсъдимия Й. Й.. Показанията детайлно са съпоставени помежду им и с останалите приобщени по делото доказателствени средства. Съображенията, изложени в мотивите към въззивната присъда /л. 61 - л. 68/ се споделят напълно от касационната инстанция, поради което не следва да се преповтарят. В допълнение следва само да се отбележи, че стремежът на тези двама свидетели да подкрепят в хода на съдебното следствие оневиняващата версия на подсъдимия Й. Й. се основава на личното субективно отношение на всеки един от тях, което след като е изследвано внимателно от въззивния състав, законосъобразно е довело до лишаване на показанията им в посочените части от кредит на доверие. Изложените от страна на въззивния съд мотиви разкриват логичния начин за формиране на вътрешното му убеждение и представят убедителните съображения на съда да се позове с доверие на първоначалните показания на св.М., въпреки отстояваната от него по-късно теза. В този смисъл оправдателните доказателства, на които се позовава защитника, не са в състояние да опровергаят или да поставят под сериозно съмнение участието на подсъдимите в престъпната проява. С оглед изложено до тук, касационната инстанция прие, че въпросът за авторството на инкриминираното деяние е решен правилно и в съответствие със закона от състава на АСНС. Внимателният прочит на мотивите към обжалваната присъда не дава основание да бъде възприет и отправения към въззивния съд упрек, че не са обсъдени възраженията на защитата за несъставомерност на деянието на подсъдимия Й. по чл.199 от НК. Съдебните инстанции по фактите са изследвали възраженията на защитниците по приложението на правото и са решили, макар и по различен начин, въпроса за приложимия материален закон. В мотивите към въззивната присъда съставът на АСНС задълбочено е аргументирал съображенията си за достигнатия различен, от този на първоинстанционния съд, правен извод по делото, а именно - че четиримата подсъдими следва да бъдат признати за виновни по първоначалното им обвинение за грабеж по чл.199, ал.1 от НК, а не както първоинстанционният съд е квалифицирал извършеното като изнудване по чл.214, ал.1 от НК, при приетата за установена идентична фактическа обстановка. В този смисъл не може да се приеме за основателно твърдението на защитника на Й. за липса на мотиви съобразно разпоредбата на чл.348, ал.3, т.2, пр.1 от НПК. Съвсем отделен е въпросът доколко в случая правилно е приложен материалният закон. От фактическа страна е прието, че около 23 часа на 31.10.2008 г., след покана по телефона от страна на подсъдимия И. С., пострадалият – свидетелят И. М. се съгласил и отишъл с управлявания от него лек автомобил „Мерцедес Бенц”, модел „Ц 220 Д”, в къщата на подсъдимия Й. в [населено място]. Свидетелят се присъединил към компанията на масата, находяща се в помещение, обособено като фитнес, в която освен С. и Й. били и подсъдимите А. Й. и сина на Й. – непълнолетният И. Й.. В първите десетина минути разговорът бил спокоен, докато С. не попитал свидетеля какво става с уговорката между тях, от преди две години, да му намери хубава и евтина кола като неговата. В този момент А. Й. нанесъл удар с юмрук в лявата част на лицето на М. и го нарекъл - „боклук, помияр, сега ще видиш”, при което Й. Й. и С. мълчали. В следващия момент в нанасянето на удари по тялото и главата, с ръце и крака се намесил и И. Й., който заедно с Й. повалили пострадалия на пода, където двамата продължили да го удрят. След около десет минути двамата завлекли М. до дървена колона, като му завързали ръцете с белезници и продължили да го удрят като „боксова круша”. По твърдение само на свидетеля той загубил съзнание и след като се свестил се свлякъл на пода, обгърнал колоната, като от носа му течало обилно кръв. Й. и И. Й. премахнали белезниците и сложили М. да седне на стол до масата, като първият от тях му заявил, че първо ще го „изнасили”, а после ще го „закопа”. Подсъдимият Й. Й. хвърлил в скута на М. парцал и му казал да избърше изцапания от кръвта под, след което му наредил да остави ключовете от колата. Свидетелят извадил ключовете на автомобила, с който бил дошъл и ги оставил на масата, като предал и малкия талон и застрахователната полица за гражданска отговорност. След това в помещението се появил извикания от Й. Й. Н. Р., на който Й. наредил да откара с друг автомобил М. до дома му. След около две години – на 02.06.2010 г., ползваният от пострадалия автомобил е открит в двора на къщата в [населено място] на В. С., който е бил предаден на съд по настоящото дело с обвинение по чл.321, ал.3, т.2 вр. с ал.2 от НК, но е оправдан. При така възприетата по делото на практика идентична фактическа обстановка от инстанциите по същество /единствената разлика се състои съответно в неучастието или участието в деянието на подсъдимия А. Й./, въпреки пространните мотиви от страна на въззивния съд, касационният състав не споделя изложеното, че при условията на съучастие Й. Й., И. Й. и А. Й. като съизвършители, а И. С. като подбудител са осъществили от обективна и субективна страна грабеж на лекия автомобил, придружен с причиняването на средна телесна повреда на пострадалия. Настоящият състав е на становище, че в случая упражнената спрямо М. принуда, под формата на сила и заплашване, не е била средство да се отнеме процесната кола от него, а е мотивирала пострадалия сам да извърши акт на имуществено разпореждане и с това му е причинена имотна вреда. Въпреки че е нямал възможност да прецени - да се съгласи или не с отнемането на „Мерцедес” - а, М. е оставил лично на масата не само исканите му ключове, но и малкия талон, и застрахователната полица за гражданска отговорност, за които по делото не е установено някой да му ги е искал, т.е. улеснил е подсъдимите в отнемане владението на автомобила, като е извършил нещо противно на волята си. За разлика от настоящия случай, при грабежа /виж.Решение 500/24.01.1996 г. по н.д. 420/95 г. на ВС, I н.о. / пострадалият няма избор, т.е. налице е пълна липса на воля и той изобщо не извършва акт, с който да прехвърли предмета на престъплението във владение на подсъдимите, а те сами го отнемат, т.е. извършено е изнудване, както е приел първоинстанционният съд, а не грабеж. Възприетите от инстанциите по същество факти, по които са се защитавали подсъдимите, позволяват да се ангажира наказателната отговорност на С. като помагач, а не като подбудител, тъй като той е осигурил единствено доброволното явяване на пострадалия и по този начин само е улеснил извършването на деянието от останалите. По делото освен осъщественото от С. обаждане, което, макар и да предшества изпълнителното деяние, не са установени други факти и обстоятелства, въз основа на които да се приеме, че той е въздействал психически върху останалите трима подсъдими да вземат решение за извършване на престъплението. Такова мотивационно въздействие върху личността на тримата извършители не се установява и в отправените от С. към пострадалия въпроси какво става с колата, която М. следвало да му намери и до кога ще го лъже. На следващо място касационният състав намира, че при извършената от въззивния съд преценка на доказателствената дейност на първата инстанция не е ценено според действителното му съдържание и при спазване на правилата на формалната логика заключението на назначената по делото съдебно медицинска експертиза на пострадалия М.. В тази връзка следва да се посочи, че на 09.11.2010 г., както е приел АСНС, свидетелят е посетил „Рентгеновото отделение” на медицинския институт на МВР, където е установено наличие на стара фрактура на носните кости, но това е станало не „девет дена след побоя”, а две години и девет дена след инкриминираната дата – 31.10.2008 г. Същевременно, извън вниманието на въззивната инстанция е останало и възприетото от първоинстанционния съд обстоятелство, че в заключението на в.л. д-р А. М. и д-р Т. Б., изготвено въз основа на представените от пострадалия на диск 5 бр. фотоснимки, предвид извършването на прегледа на М. на 05.11.2010 г. и самите разяснения на експертите в съдебно заседание на 31.05.2017 г., че уврежданията по главата, довели до сътресение на мозъка със загуба на съзнание, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота, може да бъде установено само чрез разпити на свидетели очевидци, които да потвърдят изпадането на М. в безсъзнание. Медиците са категорични, че ако от тези разпити не се установи изпадане на пострадалия в безсъзнание, а такива свидетели - очевидци, освен М. не са намерени и разпитани по делото, то тогава би могло да се обсъжда само степенно разстройство на съзнанието, което е оценено като временно разстройство на здравето, не опасно за живота на пострадалия, т.е. лека телесна повреда по смисъла на чл.130, ал.1 от НК, каквато в своята медикобиологична характеристика са му причинили по съвкупност и установените кръвонасядания по лицето, рана в теменната област на главата и счупването на носните кости, получени от нанесените му най-малко четири удара с неголяма сила. При определяне на правната квалификация на извършеното престъпление, извън вниманието на първоинстанционния съд е останал самостоятелният квалифициращ признак „причинени значителни имуществени вреди”. Съобразно установения в съдебната практика критерий, под това квалифициращо обстоятелство се възприема 14-кратния размер на минималната работна заплата, която към момента на извършване на деянието възлиза на 220 лв. Пазарната стойност на процесния автомобил, установена от заключението на назначената авто-техническа оценителна експертиза, възлиза на 8 000 лв., т.е. надхвърля минималния, възприет в практиката размер, установяващ наличието на квалификацията на чл.214 вр. с чл.213а, ал.3, т.2 от НК. Ето защо касационният състав счита, че доказателствените източници в своята съвкупност, подробно обсъдени в мотивите на първоинстанционната и въззивната присъда, категорично и несъмнено установяват, че подсъдимите са извършили изнудване по смисъла на чл.214, ал.2, т.2 вр. с чл.213а, ал.3, т.2 и т.7 /по отношение на С./ от НК. В случая обаче визираната правна квалификация не би могла да се приложи, тъй като освен наказанията лишаване от свобода от пет до петнадесет години и конфискация до ½ от имуществото, които се предвиждат и за престъплението по чл.199, ал.1 от НК, в разпоредбата на чл. 214, ал.2, т.2 от НК е предвидено като кумулативно наказание и глоба, т.е. това престъпление е по-тежко наказуемо от първоначалното, посочено от прокурора в обвинителния акт въз основа, на който четиримата подсъдими са предадени на съд и безвъзвратно е пропуснат срока за изменение обвинението пред първоинстанционния съд, т.е. вече е невъзможно те да бъдат осъдени по него. Ето защо възможната правилна правна квалификация на извършеното от подсъдимите е по чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.2 и т.4 от НК, тъй като на 31.10.2008 г. в [населено място], обл.София, Й. Й., И. Й. като непълнолетен, но като е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си и А. Й., в съучастие помежду си като съизвършители и с И. С. като помагач, с цел да набавят за себе си имотна облага в размер на 8 000 лв. са принудили И. М. чрез сила и заплашване да извърши нещо противно на волята му и с това са му причинили имотна вреда в размер на 8 000 лв., като изнудването е придружено с причиняване на лека телесна повреда и е извършено от повече от две лица. Това престъпление е по-леко наказуемо сравнение с престъплението по чл.199, ал.1 от НК, тъй като за него се предвижда наказание лишаване от свобода от две до десет години, т.е. е с по-нисък минимум и по-нисък максимум от първоначалното, като без значение е кумулативно предвиденото наказание глоба, както и само възможността да се наложи конфискация до ½ от имуществото. Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че следва да упражни правомощието си по чл.354, ал.2, т.2, пр.2 от НПК и да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, като преквалифицира възприетата от въззивния съд правна квалификация по чл.199, ал.1, т.3 вр. с чл.198, ал.1 вр. с чл.20, ал.2 и ал.3 вр. с ал.1, а по отношение на С. и вр. с чл.29, ал.1, б.„А” от НК в такова по чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.2 и т.4, вр. с чл.20, ал.2 от НК за Й. Й., А. Й. и вр. с чл.63, ал.1, т.3 от НК за И. Й., и вр. с чл.20, ал.4 от НК по отношение на И. С.. По жалбите на подсъдимите относно претенцията за явна несправедливост на наказанията. Изменението на правната квалификация на извършеното от подсъдимите Й. Й., И. Й., А. Й. и И. С. в по-леко наказуемо престъпление води и до намаляване на размера на наложеното им наказание. Като отчита, че настоящото производство е образувано само по жалби на подсъдимите, преди да измени конкретните размери на определените им наказания, тук е мястото да се отбележи, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели, че отговорността на всички подсъдимите за всяко едно от престъпленията, за които са признати за виновни, следва да се реализира при хипотезата на чл.55 от НК, тъй като е отчетено като изключително смекчаващо обстоятелство изминалите вече съответно между десет и дванадесет години от извършване на всяко от деянията. На тази основа, като съобрази степента и характера на обществена опасност на извършеното, определени от престъпния резултат и останалите специфики на конкретната инкриминирана проява, свързани с факта на осъществяването й при наличие на две квалифициращи обстоятелства, в съчетание с данните за личността на всеки един от четиримата, касационният състав е на становище, че следва наложените на Й. Й., А. Й. и И. С. наказания да се редуцират на по една година лишаване от свобода, а на И. Й., тъй като той е бил непълнолетен към момента на извършване на деянието и съобразно редукцията по чл.63, ал.1, т.3 от НК на пробация - задължителна регистрация по настоящ адрес, с явяване и подписване два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител, и двете пробационни мерки с продължителност от по една година. Неоснователна се явява претенцията в жалбите за явна несправедливост на наложените наказания на подсъдимите по отношение на останалите престъпления. При индивидуализацията на наказанията са отчетени всички определящи отговорността обстоятелства, без да е подценено значението на което и да е от тях, като не е необходима проявата на по-голямо снизхождение спрямо всеки едни от подсъдимите. Намаляването на размера на наложеното наказание лишаване от свобода на подсъдимия Й. Й. не води до промяна на постановения на основание чл.57, ал.1, т.2, б.„В” и ал.2 от ЗИНЗС първоначален „строг” режим на изтърпяване. Неоснователно се явява и възражението на защитника му за незаконосъобразно приложение на чл.68, ал.1 от НК. След като предходните инстанции са констатирали, че деянието, предмет на разглеждане в настоящото наказателно производство е извършено на 31.10.2008 г. и попада в пет годишния изпитателен срок по предходното осъждане на Й. Й. на три години лишаване от свобода, с присъда от 27.03.2003 г. по нохд № 1946/2001 г. по описа на Софийски районен съд, влязла в сила на 12.04.2005 г., законосъобразно е приведено в изпълнение това наказание, като е определен първоначален „общ” режим на изтърпяването му. Относно така намаленото на подсъдимия И. С. наказание от четири на една година лишаване от свобода касационният състав намира, че не са налице основанията за отлагане на изпълнението на същото при условията на чл.66 от НК. Следва да се посочи, че по делото отсъстват категорични доказателства кога точно е изтърпяно наложеното му общо най-тежко наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода по нохд № 10144/2001 г., в сила от 01.11.2005 г., като му е зачетен периода на предварителното задържане от 21.04.1999 г. до 11.11.1999 г. Същевременно с приложението на закона за по-леко наказуемо престъпление, спрямо С. отпадна и квалифициращото обстоятелство относно осъществената от него дейност като помагач като извършена и при условията на опасен рецидив, въпреки че, както е отбелязал и въззивният съд към 31.10.2008 г. не е изтекъл изискуемия от разпоредбата на чл.30, ал.1 от НК пет годишен срок. В този смисъл настоящият състав също счита, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на С. е необходимо той ефективно да изтърпи намаленото му наказание от една година лишаване от свобода, при първоначално определения му съобразно чл.57, ал.1, б. „Б” от ЗИНЗС „строг” режим. Намаляването на размера на наложеното наказание лишаване от свобода за престъплението по чл.214 от НК на подсъдимия И. Й. не води до изменение на определеното му от въззивния съд, при условията на чл.23, ал.1 от НК, общо най-тежко наказание от една година лишаване от свобода. Законосъобразно - в съответствие с цитираната разпоредба, са определени общото най-тежко наказание на Й. Й. и на Н. Р. от по две години лишаване от свобода, а на К. Т. от една година и шест месеца лишаване от свобода. По отношение на подсъдимия К. Т. въззивната инстанция е установила наличието на първите две предпоставки за приложението на разпоредбата на чл.66 от НК, но е приела, че за постигане целите по чл.36 от НК е необходимо наказанието да бъде изтърпяно ефективно. Следва да се отбележи, че към инкриминирания период - началото на 2009 г. до 01.06.2010 г. Т. е бил реабилитиран по право по осъждането му с протоколно определение от 12.03.2004 г., с което е одобрено споразумение за извършено на 04.03.2004 г. престъпление по чл.195, ал.1 вр. с чл.18, ал.1 от НК, за което му е наложено наказание от девет месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години. Определението е влязло в сила на 12.03.2004 г. Действително Т. е осъждан и впоследствие – за деяния през 2014 г. и през 2017 г., но те са осъществени след извършване на настоящите престъпления. Въпреки това обаче, извън наличието на формалните юридически предпоставки, съществен критерий за приложение на условното осъждане, е именно преценката за възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната превенция, акцентът е към постигане преди всичко на специалната такава. В този смисъл правилно са оценени характеристичните данни относно подсъдимия, определящи го като личност със завишена степен на обществена опасност. Ето защо направената от възззивния съд комплексна преценка, че целите на наказанието не могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане, се възприема и от настоящия касационен състав, поради което и в тази част въззивната присъда следва да се потвърди. Тъй като осъжданията на Т. по настоящото дело се явяват при условията на съвкупност с предходните за последващи престъпления, след връщане на делото на основание чл.25, ал.1 вр. чл.23, ал.1 от НК първоинстанционният съд следва да групира наложените на подсъдимия наказания лишаване от свобода по най-благоприятния за Т. начин. По отношение на така определените при условията на чл.23 от НК наказания на подсъдимите Й. Й. и Н. Р., както и по отношение на намаленото наказание на една година лишаване от свобода за престъплението по чл.214 от НК на А. Й. касационният състав счита, че са налице предпоставките на чл.66, ал.1 от НК за отлагане на изпълнението им. Следва да се отбележи, че с въззивния съдебен акт е потвърдена първоинстанционната присъда относно отлагането на изпълнението на наказанието на Й. Й. с изпитателен срок от четири години и няма основание за допълнително снизхождение. Въпреки че подсъдимият И. Й. оттегли жалбата си, съдът счита, че в случая са налице основанията на чл.347, ал.2 от НПК за изменение на въззивната присъдата и по отношение на него с приложението на условното осъждане относно определеното му общо най-тежко наказание от една година лишаване от свобода. Така определените наказания на всеки един от тримата подсъдими са под три години, към момента на извършване на съответното престъпление те не са осъждани на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, а и съдът намира, че за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето им не е наложително всеки един от тях да го изтърпи. В тази насока съдът споделя както наведените в жалбите доводи, така и изразеното в тяхна подкрепа съгласие за това от представителя на държавното обвинение в съдебно заседание. Справедливо, съобразно критерия по чл.348, ал.5, т.2, пр.2 НПК, се явява определеното наказание на Н. Р. да се отложи за изпълнение с изпитателен срок от четири години, а наказанията на И. Й. и А. Й. да се отложат за изпълнение с изпитателен срок от по три години, в който смисъл следва да се измени въззивният акт. Предвид изложеното и на основание чл.354, ал.2, т.1, т.2, пр.2 и т.3 вр. с ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 11/27.03.2019 г., постановена по внохд № 490/2018 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, както следва: - в частта, с която подсъдимите Й. Й., И. Й., А. Й. и И. С. са признати за виновни и са осъдени за престъпление по чл.199, ал.1, т.3 вр. с чл.198, ал.1 вр. с чл.20, ал.2 и ал.3 вр. с ал.1 от НК, а по отношение на С. и вр. с чл.29, ал.1, б.„А” от НК, като го преквалифицира в по-леко наказуемо престъпление по чл.214, ал.2, т.1 вр. с чл.213а, ал.2, т.2 и т.4, вр. с чл.20, ал.2 от НК за Й. Й., А. Й. и вр. с чл.63, ал.1, т.3 от НК за И. Й., и вр. с чл.20, ал.4 от НК по отношение на И. С. и намалява наложените им наказания: на Й. Й., А. Й. и И. С. на по 1 /една/ година лишаване от свобода, а на И. Й. на пробация - задължителна регистрация по настоящ адрес, с явяване и подписване два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител, и двете с продължителност от по една година. - на основание чл. 66, ал. 1 от НК отлага изпълнението на наложеното общо най-тежко наказание от 2 /две/ години лишаване от свобода на подсъдимия Н. Р. с изпитателен срок от 4 /четири/ години, считано от влизане на присъдата в сила. - на основание чл. 66, ал. 1 от НК отлага изпълнението на наложеното общо най-тежко наказание от 1 /една/ година лишаване от свобода на подсъдимия И. Й. с изпитателен срок от 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила. - на основание чл. 66, ал. 1 от НК отлага изпълнението на наложеното наказание от 1 /една/ година лишаване от свобода за престъплението по чл.214, ал.2, т.1 от НК на подсъдимия А. Й. с изпитателен срок от 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ в сила присъдата в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: