Р Е Ш Е Н И Е № 279 София , 19.02.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ : Галина Тонева Елена Авдева при секретар Кр.Павлова и в присъствието на прокурора А.Лаков изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1065/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по касационни жалби от защитника на подсъдимия Б. Й. К. адвокат Л. Р. и от повереника на частния обвинител и граждански ищец А. Х. Б. адвокат К. П. против присъда № 17 от 10.11.2017 г. по внохд № 142/2017 г. по описа на Окръжен съд-гр. Търговище. В жалбата от адвокат Л. Р. се сочи, че обжалваният съдебен акт е постановен в нарушение на закона и при съществени процесуални нарушения, а наложеното с него наказание е явно несправедливо. Жалбоподателят изразява несъгласие с изводите на съда относно авторството на инкриминираната дейност и се позовава на съществени процесуални нарушения на чл.13 и чл.14 от НПК, като акцентира върху извършената от въззивната инстанция проверка на показанията на свидетелките Ю. М., Ф. М. и Д. И.. Според защитника съдът неоснователно е отказал да ги цени като доказателствен източник и е пренебрегнал връзката помежду им, както и тази с показанията на свидетелите А. Б. и К. Б. относно часа на деянието. Жалбоподателят оспорва и разсъжденията на въззивния съд за недостоверност на данните, съобщени от свидетелките М., поради напълно еднаквото съдържание на протоколите за разпит от досъдебната фаза. Това обстоятелство е определено като несъществено, тъй като показанията ”са записани върху един и същ файл за спестяване на усилия от страна на разпитващия”. В същия ред на мисли се атакува и становището на съда за лесна внушаемост на свидетелките, на което се противопоставя твърдение за липса на данни върху тях да е оказвано въздействие относно релевантните факти. Обективността на показанията на свидетелката Д. И. се защитава с аргументи от данните от следствения експеримент, които втората инстанция е оценила превратно. На следващо място в жалбата се сочи нарушение на закона, произтичащо от описаните съществени процесуални нарушения. Касаторът намира, че обективната истина по делото, която не е постигната от въззивния съд, изключва физически контакт между подсъдимия К. и пострадалата Б., а причинената ѝ средна телесна повреда е случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. На трето място жалбоподателят релевира оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, съзряна в пропуснатата възможност санкцията да бъде определена при условията на чл. 55 от НК поради ниската степен на обществена опасност както на деянието, така и на дееца, предпоставени от подценени от въззивния съд данни за психическото състояние на подсъдимия и остроконфликтните отношения със свидетелката И. Ш. Р.. Жалбоподателят изразява несъгласие и с гражданскоосъдителната част на въззивната присъда, която намира най-напред за лишена от основание поради липса на деликт, а след това и за немотивирана относно справедливото обезщетение на понесените от гражданския ищец А. Б. вреди. In fine към касационната инстанция се отправя искане да се отмени обжалвания акт и да се оправдае подсъдимия, а предявените граждански искове да бъдат отхвърлени. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. В жалбата от повереника на частният обвинител и гражданска ищца А. Х. Б. се коментира единствено размера на уважената част от предявения граждански иск, който се определя като силно занижен и несъобразен с обема неимуществени вреди, причинени на пострадалата. Заявява се, че Б. не е имала никакво отношение към инцидента между подсъдимия и И. Ш. и се е опитала да го предотврати, но нейната добронамереност довела не само до по-тежки увреждания, но и до възмездяване в по-малък размер от И.. Бланкетно се обобщава, че в гражданскоосъдителната част са изложени пестеливи мотиви, които могат да се приравнят с тяхната пълна липса – абсолютно процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал.3, т.2 от НПК. В заключение се настоява за изменение на обжалваната присъда и увеличаване на обезщетението по гражданския иск до предявения размер от 20 000 лева, ведно с всички направени по делото разноски. Пред касационната инстанция повереникът адвокат П. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и възразява по основателността на жалбата на подсъдимия. По делото са постъпили и два документа от И. Ш. Р., конституирана като граждански ищец и частен обвинител по делото. В първия, наречен отговор, с дата 04.09.2018 г., тя заявява, че жалбата от защитника на подсъдимия е основателна, а той е невинен. Съобщава също така, че била изблъскана от К., при което тя /И./ ”падайки неумишлено” повлякла А. Б., която се ударила в бордюра и си счупила ръката, поради което жалбата на Б. е неоснователна. След това Р. се отрича от показанията, които е дала в досъдебната фаза и пред съдебните състави, като твърди, че не ѝ е причинена лека телесна повреда. Вторият документ е с дата 06.12.2018 г. С него И. Ш. Р. заема противоположна позиция и изразява подкрепа на становището си пред районния съд и „в жалбата”. Обяснява, че след като се запознала с отговора по делото, се е заблудила „ако го е подписала”. И. Ш. Р. не участва в съдебното заседание пред касационния съд. Прокурорът пледира за неоснователност и на двете жалби поради липса на данни за касационна ревизия на обжалваната присъда. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 31 от 16.06.2017 г. по нохд № 1405/2016 г. Районният съд в гр. Търговище признал подсъдимия Б. Й. К. за невиновен и го оправдал по повдигнатото обвинение по чл.131, ал.1, т.4 във вр. с чл.129, ал.2 във вр. с ал.1 и във вр. с чл.130, ал.1 от НК за това, че на 02.09.2016 г. в [населено място], [община], на [улица], причинил телесна повреда на повече от едно лице, а именно: средна телесна повреда на А. Х. Б., изразяваща се в трайно затрудняване движението на лявата ръка и лека телесна повреда на И. Ш. Р., изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота. След това съдът признал подсъдимия за виновен в това, че на същата дата и място е причинил на И. Ш. Р. лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, поради което и на основание чл.130, ал.1 от НК му определил наказание шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл.66, ал.1 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият Б. К. бил осъден да заплати на И. Ш. Р. сумата 2 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от престъплението неимуществени вреди, ведно с дължимите такси и разноски. Предявеният от А. Б. граждански иск за обезщетение за понесените неимуществени вреди бил отхвърлен като неоснователен. Окръжният съд в гр. Търговище отменил изцяло първоинстанционната присъда и вместо нея постановил присъда № 17 от 10.11.2017 г. по внохд № 142/2017 г., с която признал подсъдимия Б. Й. К. за виновен в това, че на 02.09.2016 г. в [населено място], [община], на [улица], причинил телесна повреда на повече от едно лице, а именно: средна телесна повреда на А. Х. Б., изразяваща се в трайно затрудняване движението на лявата ръка и лека телесна повреда на И. Ш. Р., изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, поради което и на основание чл.131, ал.1, т.4 във вр. с чл.129, ал.2 във вр. с ал.1 и във вр. с чл.130, ал.1 от НК му определил наказание две години и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл.66, ал.1 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Съдът осъдил подсъдимия да заплати на И. Ш. Р. сумата 2000 лева, а на А. Х. Б. – 6 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените от престъплението неимуществени вреди, ведно с дължимите лихви, такси и разноски. В останалата част гражданските искове били отхвърлени като неоснователни. Присъдата била подписана с особено мнение от съдията Й. И.. В него той изразил несъгласие с правната квалификация на деянието по чл. 131, ал.1, т.4 от НК и развил становище, че когато са причинени лека телесна повреда на едно лице и средна телесна повреда на друго лице двете престъпления следва да се разгледат самостоятелно, тъй като леката телесна повреда се преследва по тъжба на пострадалия. В подкрепа на позицията си привел мотивите от ППВС № 1/83 г. относно транспортните престъпления, които намерил за относими както за непредпазливи, така и за умишлени престъпления. По жалбата на защитника на подсъдимия Б. Й. К. Жалбата е неоснователна. Преди да пристъпи към разглеждане на оплакванията на касатора настоящият съдебен състав е принуден да изрази позиция по процесуално допустимите предели на извършваната на този етап от делото проверка. В жалбата от защитника на подсъдимия са наведени доводи за неизясненост на обективната истина и несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните доказателства, като по този начин се аргументира фактическа необоснованост. Това налага да се припомни, че необосноваността, когато не е резултат на процесуални нарушения, е извън лимитираните от чл.348, ал.1 от НПК касационни основания. Касационната инстанция не разполага с правомощия да приема нови фактически положения на основата на събраните по делото доказателствени материали извън хипотезата на чл.353, ал.5 от НПК, неприложима в казуса. Тя може да контролира единствено правилното приложение на материалните и процесуалноправните норми, но не и да подменя вътрешното убеждение на съставите по същество. Ето защо твърденията на жалбоподателя в тази насока, макар да са определени като нарушения на материалния и процесуалния закон, не представляват обект, годен за процесуално обсъждане и следва да се оставят без коментар. В обхвата на касационния контрол попадат останалите възражения на касатора, но те са несподелими. Проверяваното решение не е постановено при съществени процесуални нарушения, свързани с проверка и анализ на доказателствения материал. Комплексът от приведени доказателства и доказателствени средства е формиран след подробна проверка за обективност и достоверност. Подходът на предходната инстанция изключва отправения упрек за избирателност, довела до фаворизиране на информацията, получена предимно от пострадалите и техни близки и изключване на противостоящите им данни, съобщени от подсъдимия и от свидетелките Ф. М., Ю. М. и Д. И.. Въззивната инстанция не само е оценила доказателствената дейност на първостепенния съд относно гласните доказателствени средства, но е направила и самостоятелен анализ на тяхната кредибилност на л.147-161 от досието на делото. Събраната информация е ценена през призмата на логическа последователност, взаимна подкрепа и допълване, с отчитане на връзките на свидетелите с подсъдимия и пострадалите, времето и мястото, при които са възприети релевантните факти, както и с оглед всички възможни фактори за деформиране на свидетелските показания поради лична заинтересованост. Второстепенният съд е съзрял елементите на конфронтация в съдържанието на доказателствените материали, поради което се е задълбочил в техния сравнителен анализ при спазване на чл.305, ал.3 от НПК, след което е изложил подробни съображения защо приема едни от тях, а други, включително показанията на посочените от защитата свидетелки Ф. М., Ю. М. и Д. И., отхвърля. В жалбата си касаторът поставя акцент върху разсъжденията на въззивната инстанция относно момента, след който сестрите М. са могли да наблюдават местопроизшествието. Защитникът намира за необективен извода за недостоверност на показанията им, тъй като по време на деянието свидетелките са били на училищна репетиция. Трябва да се отбележи, че двете предходни инстанции са положили усилия да фиксират максимално точно часа на деянието, но са оперирали само със свидетелски показания, отразяващи субективното възприятие на разпитваните лица за време. Ето защо всеки от тях, включително цитираните от защитата свидетели Б., Б., И., е съобщавал приблизителен час с отклонение поне от тридесет минути, както е отбелязала и въззивната инстанция на л.148. Тук е мястото да се изтъкне, че съдебният състав е обсъждал този факт в общия контекст на проверка на показанията на свидетелките М. и в нито един момент не е изключил напълно присъствието им на местопроизшествието. Много по-съществени в доказателствения анализ са направените констатации за непреодолими противоречия в показанията на Ф. и Ю., установени и чрез данни от следствения експеримент и съдебномедицинските експертизи на пострадалите. Най-сетне въззивният съд се е позовал и на косвените доказателства в показанията на полицейските служители С. и М., чрез които е проверил информацията, съобщена от М.. Във същата връзка неоснователно е и твърдението на касатора, че съдът е определил двете момичета като ненадеждни свидетели поради идентичност на текста в разпитите им в досъдебната фаза. Коректният прочит на обжалваното рещение показва, че тази идентичност е цитирана на л.150 , но с нея не е свързано съмнение за спазване на процесуалните правила при провеждане на процесуалноследствените действия. Напротив, автентичността на изявленията на свидетелките е презюмирана, тъй като съдържанието им е станало обект на следващ коментар. Неоснователен е и упрекът към съда за изключване на показанията на М. като доказателствен източник поради недоказана по делото внушаемост. В мотивите на решението съдът е ценил възрастта на момичетата /12 и 15 години/ като житейски обусловена предпоставка за липса на устойчивост във възприятията и пресъздаването им, но се е позовал не само на нея, но и на данните, съобщени от учителката им- свидетелката М. Я., че те са отзивчиви на странично въздействие. Не намират подкрепа в данните по делото и възраженията на касатора относно показанията на свидетелката Д. И.. За да не им се довери съдът се е позовал не само на следствения експеримент, но също така и на проявената от свидетелката непоследователност и колебливост. От решаващо значение обаче е било противоречието между описания от И. механизъм на причиняване на изследваните телесни повреди и данните от съдебно-медицинските експертизи на пострадалите. Обобщено, касационната проверка не констатира, че въззивната инстанция е нарушила процесуалния стандарт за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като е отказала да верифицира версия на подсъдимия, изключваща негов принос за телесното увреждане на пострадалата Б.. Неоснователно е и оплакването за нарушение на закона, тъй като телесната повреда на А. Б. е резултат на случайно деяние. Първостепенният съд е счел, че подсъдимият е изтласкал от колата си свидетелката И. Ш. Р., която залитнала назад и се хванала за А. Б., а тя на свой ред загубила равновесие и паднала на земята, при което получила счупване на раменната кост в областта на шийката. Въззивният съд е установил нещо различно. Той е приел, че подсъдимият е блъснал силно отзад А. Б., която паднала върху бордюра на тротоара, при което счупила лявата си ръка, а секунди след това блъснал и свидетелката Р. / която преди това бутал и стискал с ръце за гърлото/, която също се озовала на земята. При тези фактически данни безспорна е връзката между уврежданията както на Б., така и на Р. с целенасочено поведение на подсъдимия, което правилно е квалифицирано от въззивния съд като причиняване на телесна повреда на повече от едно лице. Казусът дава възможност на настоящия състав да припомни обективните и субективни признаци на приложения квалифициран състав по чл.131, ал.1, т. 4 от НК. Телесната повреда на повече от едно лице е самостоятелно престъпление, а не механичен сбор от две отделни престъпления, които би трябвало, според особеното мнение на съдията от въззивния съдебен състав, да се преследват по различен процесуален ред. Квалифициращият елемент от обективна страна е причиняването на телесни повреди на повече от едно лице едновременно или с отделни деяния, решението за които е взето предварително, по време на първото деяние или непосредствено след него. При това положение, ако на пострадалите са причинени различни по степен на увреждане телесни повреди, извършеното следва да се квалифицира като едно престъпление с оглед на по-тежкия резултат Вж.А. С., Наказателно право, Особена част, Сиела ,2003 г.,стр.97- 98, както и решение № 247 от 28.11.2017 г. по нд № 880/2017 г. на първо н.о на ВКС а също и цитираните във въззивния съдебен акт решение № 419 от 26.10.2011 г. по н.д. № 2096/2011 г. , първо н.о. на ВКС , решение № 329 от 03.07. 2012 г. по д. № 982/2012 г. и др.. Обект на престъпно посегателство е здравето на по-широк кръг лица, поради което то е престъпление с множество пострадали. Тези обстоятелства определят степента на неговата обществена опасност и предпоставят нормативно определената му суверенност в системата на телесните повреди, изключваща приложението на правилата на идеалната и реалната съвкупност. Цитираното в особеното мнение т.2, б.”ж” от мотивите към ППВС №1/83 г. тълкуване е неприложимо към разглежданата по делото инкриминирана дейност, Според изразеното в цитираното постановление становище, когато при транспортно произшествие виновно са причинени средни или тежки телесни повреди, една от които е на лице извън предвидените в чл. 348а от НК /в сегашната редакция чл. 348б от НК/, а другата или другите – на лица, предвидени в този текст - съпруг , възходящ, низходящ, брат или сестра, които не са подали тъжба, деянието не може да се квалифицира по чл.343, ал.2 /сегашна редакция ал.3/ от НК като телесна повреда на повече от едно лице. Това разбиране е относимо към средни и тежки телесни повреди, причинени по непредпазливост, при което пострадалите и подсъдимият са в определени родствени връзки. Дефинитивно в разглежданите конструкции не би могла да се включи лека телесна повреда по чл.130 от НК, извършена по непредпазливост / арг. от чл.134 от НК/. Симетрична на разпоредбата на чл.348б от НК е разпоредбата на чл.161, ал.1 от НК в частта й, в която се визира телесна повреда по чл.129 , чл.132, чл.133 и чл.134 от НК, причинена на възходящ, низходящ, съпруг, брат или сестра, сред които обсъжданата престъпна дейност не попада. Внимателният прочит на мотивите на ППВС № 1/83 г. ясно показва, че посоченото разрешение относно правната квалификация по чл. 348б от НК е обусловено от родствените връзки между подсъдимия и пострадалите. Пленумът на ВС е отбелязал, че не бива да се изключи правото на близки на виновното лице да възбуждат или не наказателно преследване, а подсъдимият не би могъл да се възползва от правото да не носи наказателна отговорност по волята на увредения негов близък. Постановлението не допуска наказателната отговорност за инкриминираната дейност в разглежданите хипотези да бъде предмет на две самостоятелни производства – вариант, който би довел до процесуални парадокси поради реалната възможност едни и същи факти да получат различна правна оценка Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Изтъкнати от жалбоподателя данни за битовата ограниченост на общественоопасните последици и провокативното поведение на пострадалата И. Р. са отчетени в пълна степен от предходната инстанция. Наложената санкция е индивидуализирана при значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и е близо до минимума, предвиден от законодателя в санкционната част на чл.131, ал.1 от НК. Претендираното смекчаване на наказателната принуда при условията на чл. 55 от НК е лишено от правно основание и би отклонило конкретното наказание от целите на чл.36 НК. Съвкупността от смекчаващи обстоятелства не удовлетворява изискването за многобройност по чл.55, ал.1 от НК, а нито едно от тях не е изключително по смисъла на същия текст. Отделно не може да бъде пренебрегната степента на обществена опасност на деянието. Една семейна разпра по незначителен повод е прераснала в телесно увреждане на две жени, които са получили по няколко телесни повреди, поради което не може да се заключи, че има ограничено засягане на защитените от чл. 131, ал.1, т. 4 от НК обществени отношения. Не се съзира и основание за ревизия на гражданската част от присъдата. Присъденото на пострадалата Б. обезщетение съответства на причинените й вреди, а техният произход в престъпното виновно поведение на подсъдимия е доказан по несъмнен начин. Лечението на гражданската ищца е продължително и съпроводено с болки и значителен ежедневен дискомфорт. Размерът на сумата, определена за компенсиране на понесените от нея неимуществени вреди, не противоречи на обществения критерий за справедливост, възведен с чл. 52 от ЗЗД и поддържан от житейските стандарти и съдебната практика. По жалбата на повереника на гражданска ищца и частен обвинител А. Х. Б. Жалбата е неоснователна. Въззивният съд е изложил кратки, но достатъчни мотиви както относно основанието, така и относно уважения размер на предявения от жалбоподателката граждански иск, поради което не е налице съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.2 от НПК. Пострадалата А. Б. е обезщетена със сумата 6 000 лева. Съдът е съобразил характера и тежестта на телесното увреждане, продължителността и интензитета на лечението и свързаните с тях ограничения и негативни изживявания. Напомнянето от повереника, че според установената фактическа обстановка ищцата е станала неволен участник в конфликт, който се е надявала да преустанови, е неуместно, тъй като съдът не е разсъждавал в посока на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Б.. Възможностите за неговото компенсиране чрез уважаване на предявения граждански иск са ограничени от релативния критерий на чл.52 от ЗЗД. Неимуществените вреди в случая по същността си обхващат болки и страданията от засягане на неоценимо благо, каквото е човешкото здраве. Възмездяването им по справедливост държи сметка за характера на деянието, последиците от него, тежестта на увреждането и зависи от създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз. Ето защо приложението чл.52 от ЗДД не се влияе от персоналната оценка на пострадалия за справедливост на очакваното обезщетение. В отговор на жалбата касационният съдебен състав отбелязва, че не е вярно твърдението за противоречие в мотивите, тъй като Б., въпреки по-тежките увреждания, била обезщетена с по-малка сума от другата пострадала – И. Р.. В полза на Р. са присъдени 2 000 лева за понесени неимуществени вреди в резултат на причинена лека телесна повреда. Гражданският иск на Б. съдът е уважен за три пъти по - голяма сума – 6 000 лева, тъй като тя е претърпяла болки и страдания от увреждания, квалифицирани като средна телесна повреда. Ето защо въззивният съд не търпи упрек за несправедлив и необективен подход при оценка на основателността на предявените граждански искове и при определяне на адекватни обезщетения. На основание чл.189, ал.3 от НПК и предвид изричното искане на частния обвинител и граждански ищец Б. в нейна полза следва да се присъдят направените пред тази инстанция разноски в размер на 500 лева адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 17 от 10.11.2017 г. по внохд № 142/2017 г. по описа на Окръжен съд-гр. Търговище. Осъжда Б. Й. К. да заплати на А. Х. Б. сумата 500 /петстотин/ лева разноски пред касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.