7 Р Е Ш Е Н И Е № 161 гр. София, 01 ноември 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретаря ............М. ПЕТРОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ГЕБРЕВ..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 782/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия Г. Т. Г., депозирана чрез упълномощен защитник – адв. В. П., срещу нова въззивна присъда № 3 от 19.03.2018г., постановена от Апелативен съд – Пловдив по ВНОХД № 647/2017г., с която е била частично отменена присъдата по НОХД № 118/2017г. на първостепенния съд. В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. В обхвата на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК се визира нарушено право на защита, допуснато при определянето на служебен защитник на подсъдимия в досъдебна фаза. В подкрепа на заявената претенция за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са изложени и пространни съображения относно: липса на мотиви; допуснати нарушения на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК и необсъждане на отправените от защитата възражения в разрез с разпоредбата на чл.339 ал.3 от НПК. Нарушението на материалния закон се обосновава с игнорирането от въззивния съд и неприлагането на чл.59 от НК и чл.57 ал.3 от ЗИНЗС. Твърдяната явна несправедливост на наложеното наказание е декларативно заявена, без да са изложени конкретни съображения. Правят се искания: за отмяна на въззивната присъда в осъдителната й част и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд, както и алтернативно – за отмяна на въззивната присъда в горепосочената част и оправдаване на подсъдимия от касационната инстанция или изменение на въззивния съдебен акт в частта за наказанието, което да бъде определено под предвидения минимум, при първоначален общ режим. В съдебно заседание пред ВКС упълномощеният защитник на подс. Г., адв. П., поддържа жалбата и допълнението към нея (озаглавено „конкретизация на касационната жалба“). Защитникът допълва искането си във връзка с правомощията на касационната инстанция при постановяване на решението й по сложеното за разглеждане касационно дело, като счита, че настоящият състав на ВКС, преценявайки всички обстоятелства по делото, няма пречка да се произнесе и по същество, и отменявайки присъдата на апелативния съд, да постанови оправдаване на неговия подзащитен по отношение на последното инкриминирано деяние от 11.07.2016г. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява позиция за основателност на жалбата, тъй като по настоящото дело няма доказателства, които да уличават подсъдимия в инкриминираното престъпление. Излага подробни съображения, че показанията на двамата полицейски служители – Х. и Т., не съдържат доказателства, за да бъде осъден подс. Г., а още повече деянието да бъде доказано по несъмнен начин, каквото е изискването на закона. Предлага присъдата на въззивния съд да бъде отменена, а подсъдимият – признат за невиновен и оправдан от настоящата инстанция. В своя защита подс. Г. Г., редовно призован, пледира че е невинен. В последната си дума изразява вяра в българското правосъдие. Върховният касационен съд, като се запозна с материалите по делото, установи следното: С присъда № 76 от 25.09.2017г. по НОХД № 118/2017г. състав на Окръжен съд - Пловдив e признал подсъдимия Г. Т. Г. за невиновен в това, че в периода 16.05.2016г. - 11.07.2016г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, да е отнел чужди движими вещи от владението на другиго – З. Щ. С., М. Г. Л., В. С. Т., В. С. П., В. С. В. и Т. И. И., с намерение противозаконно да ги присвои, като да е употребил за това сила и като грабежът да е придружен с нанасяне на средни телесни повреди на В. В. и Т. И., поради което и на осн. чл.304 от НПК го е оправдал изцяло по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.199 ал.1 т.3 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК. По протест на Окръжна прокуратура – Пловдив е инициирано производство пред Апелативен съд – Пловдив, което е приключило с нова въззивна присъда № 3 от 19.03.2018г. по ВНОХД № 647/2017г. С нея е отменена първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимият Г. Т. Г. е признат за невиновен и оправдан по горепосоченото обвинение за престъплението, извършено на 11.07.2016г., както и в частта за разноските, като вместо това апелативният съд го признал за виновен по чл. 199 ал.1 т.3 вр. чл.198 ал.1 от НК, за което го осъдил и му наложил наказание лишаване от свобода за срок от 7 /седем/ години. В останалата част присъдата на първата инстанция е потвърдена. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, намери следното: Жалбата е основателна. Касационният съд намира, че предходната инстанция е постановила присъдата си при съществено нарушение на процесуалния закон. Мотивите към въззивната присъда, с която подс. Г. е признат за виновен да е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението „грабеж“ по чл.199 ал.1 т.3 от НК, извършен в [населено място] на 11.07.2016г., не съответстват на изискването на чл.339 ал.3 вр. чл.305 от НПК за пълен анализ на доказателствата по делото съобразно точния им смисъл, което е показател за начина на формиране на вътрешното убеждение на съда. В основата на осъдителните изводи на въззивната инстанция са поставени показанията на полицейските служители И. Т. и С. Х., провеждали оперативна „беседа“ с подс. Г., и пред които последният направил извънпроцесуални „пълни самопризнания“ преди да е имал каквото и да е процесуално качество. Повече от две страници от мотивите на въззивния съдебен акт /от средата на стр. 15 до стр. 17/ съставът на контролирания съд е отделил за аргументацията на извода си за необходимост да кредитира показанията на горепосочените свидетели, получили друга интерпретация и оценка от първата инстанция. Показанията на свидетелите Т. и Х. могат да се ценят единствено като източник на косвени, производни доказателствени факти. За да могат да обусловят несъмнен извод относно възпроизведения факт - авторството в грабежа на 11.07.2016г. над пострадалата Т. И., те трябва да бъдат подкрепени или с преки доказателства, или с достатъчно на брой други косвени доказателства. Въззивният съд е изразил несъгласие и с аналитичната дейност на първата инстанция относно оценката на „самопризнанието“, което подсъдимият направил пред тези полицейски служители, като приел, че като не го е кредитирала първата инстанция „се е лишила от един доказателствен източник, съдържащ в себе си доказателства, относими към предмета на доказване и сочещи автора на инкриминираното деяние“ /стр. 17 от мотивите/. В подкрепа на извода си за авторството на подс. Г. в грабежа на 11.07.2016г. над св. И. апелативният съд повърхностно е маркирал някои от тях: показанията на пострадалата И. /която не е видяла нападателят, нападнал я в гръб/, протокол за оглед на местопроизшествие, заключение по назначена съдебномедицинска експертиза за освидетелстване на пострадалата и показанията на полицейските служители Й. П. и И. Б., пристигнали първи на местопрестъплението. Изброяването на визираните доказателствени източници в мотивите на въззивната присъда създава погрешно впечатление, че те съдържат доказателства относно авторството на подсъдимия в инкриминирания грабеж, което, обаче, се опровергава от тяхното съдържание. Вън от вниманието на контролирания съд е останала хронологията на задържането на подсъдимия и работата на оперативните работници с него по повод инкриминираните деяния. Не са обсъдени показанията на свидетелите М. Д., И. Т. и С. Х., както и на Б. и Ц. в този контекст. Безспорно е по делото, че последните двама са задържали подсъдимия по време на нощната си смяна на 14 срещу 15.07.2016 г., след което са го предали на дежурния офицер в ІV РУП – Пловдив. На сутринта на 15.07.2016 г. св. Д. е разпоредил на Т. и Х. да проведат беседа с Г.. Такава е била проведена, лицето е било изведено от двамата извън сградата на РУП под полицейска охрана, за да покаже мястото, за което се отнасят неговите обяснения. Впоследствие било предадено за работа на органите на ІІІ РУП – Пловдив. По-късно на същия ден – в 21.30 часа била издадена заповед за полицейското задържане за срок от 24 часа на Г. Г. от мл. разузнавач при ІІ РУП – Пловдив /л. 48 от том І на ДП/. По делото не се констатира друга предходна заповед за задържане на подс. Г. от органите на полицията за времето, през което той фактически е бил задържан в сградата на ІV РУП – Пловдив. Липсва какъвто и да е документ, удостоверяващ проведената „беседа“ с него от свидетелите Т. и Х. / какъвто фигурира по делото по повод подобна беседа с полицейски орган от ІІІ РУП Й. Р./. Апелативният съд е следвало да обсъди тези обстоятелства, като отчете обстоятелството, че фактически в периода на работа с него от органите на ІV РУП той е бил задържано лице. Не би следвало да убегне от вниманието му и фактът, че задържаният не е бил информиран за правата му като такъв, вкл. и за правото му на адвокатска защита от момента на задържането му /чл. 72 от ЗМВР/. На тази плоскост въззивният съд е следвало да вземе отношение по въпроса за валидността на направените „самопризнания“ по време на проведената „беседа“, за която, освен показанията на св. Т. и Х., липсват каквито и да е други доказателства за провеждането й. Въпросът за допустимостта на самопризнанието, направено пред полицейски орган, беседвал със задържан без адвокат, е предмет на актуална съдебна практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по българско дело – „Димитър Митев срещу България“ (жалба № 34779/09). В постановеното решение на Пето отделение на ЕСПЧ от 08.03.2018г. Съдът е приел, че е налице нарушение на чл.6 §§1 и 3 (с) от КЗПЧОС. В решението се отбелязва, че жалбоподателят е бил разпитан от полицейските служители, които разследвали престъплението, извън законовия регламент, предвиден в НПК. От значение било и обстоятелството, че направеното извън наказателното производство и в противоречие с нормите на НПК самопризнание било направено на много ранен етап от производството и имало значителен ефект върху по-нататъшното му развитие. Признанието на жалбоподателя, включено в доказателствения материал чрез свидетелските показания на двамата полицейски служители, пред които било направено то, бил един от важните елементи на доказателствата, които осигурили убеждението на националния съд във виновността на жалбоподателя, макар сред да се съдържали и оневиняващи такива. В светлината на посоченото решение, контролираната инстанция не е направила щателна оценка посредством пълноценен анализ и излагане на пълни мотиви досежно направеното „самопризнание“ от подс. Г. пред полицейски орган с оглед на главния факт на доказване - съпричастността на подсъдимия в инкриминирания грабеж от 11.07.2016г., и в тази връзка – налице ли са достатъчно други доказателствени източници относно авторството на деянието освен схематичните показания на полицейските служители Т. и Х.. Не е отчетено обстоятелството, че обвиняемият Г. не повтаря впоследствие пред органа по разследването „самопризнанието“, направено пред полицейските служители, както и обстоятелствата, при които е организирана и проведена въпросната „беседа“. При условие, че задържаният не е бил информиран за правото му на достъп до адвокат и липсва изрично негово изявление дали желае или не такъв, както и при липсата на каквато и да е доказателствена обезпеченост на действията на органите на полицията в ІV РУП – Пловдив с него, сериозно се поставя въпроса за справедливостта на наказателния процес, проведен срещу Г.. Апелативният съд не е съобразил и довода на защитата в лицето на адв. П., в т.ч. и от въззивната пледоария, че подс. Г. е „признал“ за извършените грабежи под давление на служебния си защитник - адв. К. Ч. от АК - Пловдив, която била назначена „в нарушение на Закона за правната помощ“ (ЗПП) /л. 40 гръб от внохд/. Видно от данните по ДП, с постановление от 16.07.2016г. старши разследващ полицай при Трето РУ на ОД на МВР - гр. Пловдив Б.-Х. постановява да се назначи служебен защитник - адвокат, определен от Адвокатски съвет при АК - [населено място], за извършване на процесуално-следствени действия - привличане на лицето като обвиняем и разпит в това му качество. В кориците на ДП е налично и искане от същия разследващ полицай, от същата дата, до Адвокатския съвет при АК - Пловдив, както и постановление от 16.07.2016г., с което този разследващ полицай назначава адв. К. Ч. за служебен защитник на Г. Г. по ДП - ЗМ /03 - 224/2016 г. по описа на Трето РУ - гр. Пловдив. Липсва, обаче, уведомително писмо до Трето РУ - гр. Пловдив /в случая - органът по чл.25 ал.1 от ЗПП/ от председателя на съответната адвокатска колегия, с което, в отговор на искането на разследващия полицай, да се определи адвокат за осъществяване на правна помощ на обвиняемия тогава Г. по горепосоченото ДП. Тоест, акт по чл.26 ал.2 от ЗПП е издаден от разследващия полицай при липса на уведомително писмо от адвокатската колегия. Доколкото в присъствието на този служебен защитник и по негов съвет обвиняемият Г. е давал обяснения на досъдебното производство, с които е признал част от извършените деяния, сериозно се поставя въпросът дали осъществената защита от назначения не по установения ред защитник е била адекватна и надеждна за обвиняемия, който впоследствие я е оспорил. Спазването на предвидения в закона ред за назначаването на служебен защитник е гаранция за справедлив наказателен процес - че обвиняемият ще получи защита от лице, упражняващо адвокатска професия, което е независимо и необвързано от органа по разследването. Обратното /както е сторено в настоящия случай/ внася сериозни съмнения, че на обв. Г. е осигурена адвекатна защита. Суверенно право на решаващия съдебен състав е да формира вътрешно убеждение по достоверността, надеждността, достатъчността на доказателствата, но това следва да стане при обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства по делото, обективирано в мотивите на съдебния акт, което в конкретния случай не е било сторено. Въззивният съд всякога е длъжен да даде отговор на възраженията и доводите на страните независимо дали ги счита за основателни или не и дали ги уважава или не. Този именно отговор е израз на задължението му на въззивна инстанция, която е и контролна такава - да провери изцяло законосъобразността на първоинстанционната присъда. Резултатът от тази проверка не може да е голословен и формален. Той винаги трябва да бъде обективиран по делото - в мотивите на въззивния съдебен акт, така че да стане достояние на страните, а страната, която е изтъкнала довода, да узнае и проследи начина на формиране на волята на съда, по силата на която аргументите са или не са уважени. Всяко отклонение от принципите на чл.13 и чл.14 от НПК представлява съществено процесуално нарушение. По тези съображения, жалбата на упълномощения защитник на подс. Г. е основателна и следва да бъде уважена, тъй като допуснатите нарушения на чл.348 ал.1 т.2 от НПК могат да бъдат отстранени единствено по реда на чл.354 ал.3 т.3 от НПК - чрез връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Констатираните недостатъци на въззивната осъдителна присъда следва да бъдат преодолени чрез цялостен задълбочен анализ на доказателствата, събрани в резултат на съдопроизводствените действия на двете инстанции. По отношение на твърдените в касационната жалба нарушения на материалния закон настоящият състав не би могъл да изрази позиция по същество предвид констатациите за допуснати съществени процесуални нарушения, опорочили изграждането на вътрешното убеждение на въззивния съд, но изложените в тази връзка в допълнението към жалбата съображения следва да бъдат взети предвид от новия съдебен състав, който ще разгледа делото. ВКС не може да упражни правомощието по чл.354 ал.1 т.2 вр. чл.24 ал.1 т.1 от НПК, каквото алтернативно искане е отправено в касационната жалба, тъй като извършва проверка на въззивния съдебен акт в рамките на фактическите положения, установени от въззивната инстанция. Предвид изложеното и на основание чл.354 ал.3 т.2 вр. ал.1 т.5 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивна присъда № 3 от 19.03.2018г., постановена от Апелативен съд – Пловдив по ВНОХД № 647/2017г., в частта, с която е била частично отменена присъдата по НОХД № 118/2017г. на Окръжен съд - Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.