7 7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 642 гр. София,03,10,2013 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и тринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА РОСИЦА БОЖИЛОВА като изслуша докладваното от съдия Божилова ч. т. д. N 2491 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „МИБ”, Р. Ф., срещу определение № 526 от 07.03.2011г., постановено по ч.гр.д. № 419/2013г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 08.11.2012г. по гр.д. № 2012г. на Окръжен съд – Монтана ,за спиране на производството по делото, на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Частният жалбоподател счита определението неправилно, поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че доказването на правния интерес от предявяване на главния иск по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД – установяване качеството кредитор , става не посредством влязло в сила осъдително решение, а чрез установяване качеството му на страна по договорите за банков кредит и поръчителство . Твърди наличие на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неразглеждане от въззивната инстанция на наведените в частната жалба доводи за липса на субективен идентитет по двете дела /обуславящо и обусловено / . Ответниците по частната жалба - Д. Ц. И. и А. Г. А. – считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, съответно при допускането му- искат потвърждаване на обжалваното определение, като правилно. Ответникът К. А. М., не взема становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди определението на Окръжен съд- Монтана, с което е спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК първоинстанционното производство, образувано по предявените от банката при условията на евентуалност искове по чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД / симулативност на сделка , сключена между поръчител по договора за банков кредит, съпругата му и трето лице / и чл.135 ЗЗД / относителна недействителност спрямо ищеца , в качеството му на кредитор , на същия договор за продажба на недвижим имот / въззивният съд е приел, че по отношение на иска по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД преюдициален за разрешаването му се явява разрешаването със сила на пресъдено нещо на спора по заведения от банката срещу поръчителя осъдителен иск за дължими по договора за банков кредит , обезпечен с договора за поръчителство , суми , тъй като ще даде отговор на въпроса дали банката - ищец има действително качеството на кредитор , с ликвидно и изискуемо вземане по отношение на поръчителя – продавач по атакуваната сделка . Следователно , въззивният съд предпоставя правния интерес на банката да иска прогласяване на нищожността на договора за продажба, по който тя няма качеството на субект, направил волеизявление с транслативен за вещното право ефект , с безспорното доказване на материалноправната му легитимация на кредитор - по основание и размер и щом към момента на висящност на така предявения по чл. 26 ал. 2 пр. 5 ЗЗД иск е налице образувано исково производство с този предмет , е задължително изчакване на резултата от същото . Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото процесуалноправни въпроси, уточнени от настоящата инстанция, в съответствие с правомощието й , съгласно ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС : 1 / Произнасянето по осъдителен иск на кредитора срещу поръчителя по договор за банков кредит , за събиране на изискуемо и безспорно вземане на длъжника от поръчителя , предпоставящо установяване в производството качеството на ищеца като кредитор с изискуемо и безспорно вземане , е ли преюдициално по отношение произнасянето по иск на кредитора , за обявяване на нищожност по чл. 26 ЗЗД на сключена между поръчителя и трето лице сделка , с която се намалява имуществото на поръчителя ? 2/ Липсата на пълен идентитет на страните по обусловеното / по иска за симулативност на сделката по чл. 26 ал.2 пр.5 ЗЗД / и по обуславящото дело / по осъдителния иск /, в случай на позитивен отговор на първия въпрос , представлява ли пречка за спиране на обусловеното дело , на основание чл.229 ал.1, т.4 ГПК? . Касаторът сочи, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по първия въпрос е наведена и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По втория въпрос за липсата на идентитет на страните по обусловеното и по обуславящото дело няма произнасяне от въззивния съд, поради което по отношение на него не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото е наведено като довод за основателността на исканото спиране , неразглеждането му съставлява процесуално нарушение, евентуално обуславящо неправилност , преценима по същество , тъй като жалбоподателят не е формулирал процесуалноправен въпрос по прилагането на конкретна процесуална норма във връзка с неразглеждането му . Поставеният от частния жалбоподател първи въпрос удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК - включен е в предмета на спора и отговорът му е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд. Въз основа на посочените от частния касатор актове на ВКС не се доказва наличието на първото релевирано от частния жалбоподател допълнително основание- по чл. 280, ал. 1 т .1 ГПК, поради липсата на идентичност между въпроса, разрешен в актовете, с въпроса, на който е даден отговор във въззивното производство. Представената задължителна практика на ВКС касае доказването на правен интерес при предявен иск по чл.135 от ЗЗД за относителна недействителност, докато в настоящия случай от значение за спора е въпроса за доказването на правния интерес при иск по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД за абсолютна нищожност, поради привидност на договора, при това правен интерес на трето за правоотношението , чиято нищожност се претендира, лице . Същевременно, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата съобразно точния смисъл на законите. Относно първия поставен процесуалноправен въпрос липсва задължителна практика на ВКС, както и постоянна практика на съдилищата, поради което е налице необходимост от тълкуване, обосноваващо основание за допускане на касационното обжалване в тази хипотеза по конкретизирания от ВКС процесуалноправен въпрос : Когато правният интерес от завеждането на иска по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД за обявяване на симулативност на сключен между трети лица договор се извежда от качеството на кредитор на ищеца към един от ответниците, следва ли това качество да се докаже в отделно производство с влязло в сила решение? За да се произнесе по допуснатия до касационно обжалване процесуалноправен въпрос, настоящият състав съобрази следното: Б. – жалбоподател е предявила осъдителни искове срещу поръчител по договор за банков кредит. Впоследствие в отделно производство банката е завела искове по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, съединени при условията на евентуалност с искове по чл.135 ЗЗД, за обявяване на нищожност, съответно на недействителност, на сделка, сключена от поръчителя и неговата съпруга, с която те се разпореждат със свой недвижим имот в полза на трето лице. Съдилищата са приели, че първото дело е преюдициално по отношение на второто, което е спряно на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Съгласно задължителна съдебна практика, формирана въз основа решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК / частично цитирани от жалбоподателя / и споделяна от настоящия състав, решението по иск с правно основание чл.135 ЗЗД не се ползва със сила на пресъдено нещо относно вземането на кредитора , като действително съществуващо , ликвидно и изискуемо и няма самостоятелна изпълнителна сила за принудителното му удовлетворяване. Последното , при оспорване на длъжника, се реализира чрез самостоятелен осъдителен иск , който може да бъде съединен с иска по чл. 135 ЗЗД или предявен самостоятелно . В последния случай за съда, сезиран с иска по чл.135 ЗЗД не съществува основание да спре производството до разрешаване със сила на пресъдено нещо спора относно кредиторовото вземане - като действително съществуващо , изискуемо и ликвидно, тъй като и за решаването на спора по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД тази сила на пресъдено нещо няма преюдициално значение . Ако би възникнала преди произнасянето на съда , с влязло в сила съдебно решение, последният следва да я зачете , като последващ факт, рефлектиращ върху активната материалноправна легитимация на ищеца – кредитор ,идентично на оборването й от ответника , с доказателства в самото производство по чл.135 ЗЗД. В производството по чл.135 ЗЗД съдът изхожда от твърдените факти за съществуването на вземането и доказателства, формално материализиращи основание на вземането , обуславящи в достатъчна степен процесуалната легитимация на кредитора – ищец, без последният да е задължен пълно и главно да доказва материалноправната си легитимация на кредитор. Сама по себе си тя не е условие за установяване предпоставките и постановяване решение по иска по чл. 135 ЗЗД , а отричането й в отделно производство не конфронтира с последиците на предходно уважен иск по чл. 135 ЗЗД . Целта на този иск е да обяви за относително недействителна , само по отношение на кредитора, увреждащата го сделка на длъжника с третото лице .Същата , обаче, както изрично се сочи и в задължителната съдебна практика / реш.№ 525 от 15.07.2010 год. по гр.д.№ 171 / 2009 год. на ВКС , ІV г.о. , реш. № 639 / 06.10.2010 год. по гр.д.№ 754 / 2009 год. на ВКС, ІV г.о., реш.№ 122 / 14.03.2011 год. по гр.д.№ 1028 / 2010 год. на ВКС , ІV г.о. , реш.№ 328 / 23.04.2010 год. по гр.д.№ 879 / 2010 год. на ВКС , ІІІ г.о. и др. / продължава да съществува като действителна между сключилите я страни. Ако качеството „ кредитор „ бъде последващо отречено , непротивопоставимостта загубва правните си последици . Те не могат да бъдат реализирани спрямо имуществото – обект на атакуваната сделка - единствено на основание влязлото в сила решение по чл.135 ЗЗД, без изпълнителната сила на осъдително решение срещу длъжника / респ. влязла в сила с уважаването на иск по чл.422 ГПК заповед за изпълнение / . Следователно, преценката на въззивния съд в тази й част е напълно правилна .Аналогично , обаче, следва да е разрешението и по отношение връзката на преюдициалност между иска по чл. 26 ал.2 пр.5 ЗЗД - за симулативност на увреждаща кредитора разпоредителна сделка между длъжника и трето лице и осъдителния му иск спрлямо длъжника / респ. поръчителя в конкретния случай / . За разглеждането на иска по чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД достатъчно е обосноваване процесуалноправната му легитимация с качеството на страна – носител на вземане - по сделка, сключена с ответника , без необходимост да доказва пълно и главно вземането си по основание и размер , т.е. неговата ликвидност и изискуемост . При оспорване , в тежест на ответника , при това в самото производство по чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД е да обори материалноправната легитимация на ищеца , като кредитор, с оглед което и правния интерес от воденето на иска , предпоставящо отхвърлянето му , поради липса на положителна процесуална предпоставка . Наличието на вече висящо производство по осъдителен иск на кредитора срещу длъжника не променя този извод, тъй като възможността за постановяването на противоречиви решения не би предпоставила конфронтиращи се - между едни и същи страни и на едно и също основание решения, а и наличието им не би увредило никоя от страните . Това е така, тъй като - идентично на целта на иска по чл.135 ЗЗД , целта на иска по чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД е установявавайки недействителност на увреждащата сделка, кредиторът да се сдобие с обект за насочване на принудителното изпълнение на вземането си срещу длъжника. Последното, обаче, същият не би могъл да реализира само въз основа решението по установителния иск по чл. 26 ал.2 пр.5 ЗЗД , без изпълнително основание , въз основа на осъдително решение срещу длъжника . Ако такова му бъде отречено, постановеното решение по чл. 26 ал.2 пр.5 ЗЗД , спрямо него загубва правните си последици . Доколкото всеки може да се позовава на прогласената нищожност, сама по себе същата няма противопоставим от трето лице , различно от кредитора – ищец по иска по чл.26 ЗЗД , на страните по сделката правен ефект , без установяване на противопоставимо им самостоятелно – на третото лице - материално право . Дори формално, в правния мир прогласената нищожност на сделката не предпоставя отмяна на нотариалния акт , който я материализира , тъй като отмяната по реда на чл. 537 ал.2 ГПК е приложима само спрямо констативни нотариални актове, удостоверяващи право на собственост върху недвижим имот , не и удостоверяващите сделки , с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот / Тълкувателно решение № 3 / 2012 год. по т.д.№ 3 / 2012 год. на ОСГК на ВКС / . Следователно, отговорът на правния въпрос е : Наличието на качеството „ кредитор „ на ищеца по исковете по чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД по отношение на единия от ответниците , е въпрос , касаещ правния интерес от завеждането на тези искове, който не се обхваща от силата на пресъдено нещо на постановеното решение по иска по чл. 26 ал. 2 пр.5 ЗЗД , поради което липсва отношение на преюдициалност на спора по предявен от кредитор срещу длъжника осъдителен иск за събиране вземането му , спрямо предявен от кредитора срещу длъжника и съконтрахент на същия , по сключена помежду им сделка , иск за прогласяване нищожността й . С оглед отговора на правния въпрос, частната жалба по същество се явява основателна. Предвид изложеното, определението на апелативния съд, като неправилно, следва да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ОТМЕНЯ определение № 526 от 07.03.2011г., постановено по ч. гр. д. № 419/2013г. от Софийски апелативен съд и потвърдено с него определение от 08.11.2012г. по гр.д. № 2012г. на Окръжен съд – Монтана за спиране на производството по делото, на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Монтана за продължаване на процесуалните действия. ОСЪЖДА Д. Ц. И., А. Г. А. и К. А. М., да заплатят на „ МИБ ”, Р. Ф. , понесените в настоящото производство разноски, в размер на 15 лева . ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.