6 Р Е Ш Е Н И Е №114 София04.07.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: К. Е. Б. Й. при секретаря И. В. изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 745/2010 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. М. С. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 112 от 19.03.2010 г. по в.гр.д.№ 187/2010 г. на Окръжен съд – Варна, с което е оставено в сила решението на Варненския районен съд, ХХХІ състав, постановено на 13.11.2009 г. по гр.д.№ 2868/2008 г. за уважаване на предявения от ЗК [фирма] иск по чл.402/отм./ ТЗ за заплащане на сумата 2 502 лв. – изплатено в полза на трето лице застрахователно обезщетение по застраховка „Автокаско” по щета № 63267/2003 г., образувана по повод причинено от ответника ПТП на 13.11.2003 г., ведно със законната лихва от 13.11.2007 г. и разноски по делото. С определение № 102 от 21.02.2011 г., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е допуснато касационно обжалване по значимия за делото материалноправен въпрос, свързан с приложение на § 143 ПЗР на ЗИДКЗ, вр. с чл.213, ал.1, изр.4 от Кодекса за застраховането. В жалбата се поддържат касационни доводи за нищожност на решението, тъй като според касатора то е неразбираемо по отношение на направените пред първата инстанция и поддържани във въззивното производство възражения. Подържат се и оплаквания за недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск, с оглед приложимостта на § 143 ПЗР към ЗИД на КЗ, както и всички основания за неправилност на съдебния акт по чл.281, т.3 ГПК.По съображения в жалбата и в защита, поддържани от процесуалния пълномощник на касатора в съдебно заседание на 22.06.2011 г. е направено искане за отмяната на атакувания съдебен акт и постановяване на ново решение по същество на спора за отхвърляне на исковите претенции изцяло, с присъждане на разноски по делото. Ответникът по касация – ЗК [фирма], [населено място] не е заявил становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на касатора, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: С обжалваното решение Варненският окръжен съд е приел за доказани предпоставките на чл.402/отм./ ТЗ за встъпване на застрахователя в правата на застрахования срещу причинителя на вредата- ответник по иска. Отчетени са данните в протокола за ПТП, настъпило на 13.11.2003 г., неговата доказателствена сила, както и извършеното от застрахователното дружество плащане на имуществените вреди по застраховка „Автокаско” на застрахованото дружество [фирма]. За неоснователни са счетени възраженията на ответника за липса на негово виновно поведение за настъпване на ПТП. След преценка на събраните в тази насока писмени и гласни доказателства е изразено становище, че констатациите в протокола за процесното ПТП не са надлежно опровергани от показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели, очевидци на произшествието. Доколкото е прието за безспорно установено извършване на маневра, изразяваща се в движение на заден ход на товарния автомобил, за да навлезе в пътя, е направен извод за неизпълнение на задълженията на водача по чл.40, ал.1 ЗДвП – да се убеди, че пътят в който навлиза е свободен от движещи се автомобили и няма да създаде затруднения за останалите участници в движението. Участието на двамата свидетели, които са предприели действия по спиране на движението, с цел да се осъществи предприетата маневра, е счетено за ненадлежно, с оглед изискванията на ал.2 на чл.40 ЗДвП при сигнализиране за опасност. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни и доводите за приложимост на §143 ПЗР на КЗ по съображения, че плащането на застрахователното обезщетение по застраховка”Каско” е осъществено от застрахователя-ищец преди обнародване на КЗ, поради което нормата на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ не намира приложение. Въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно. Като необосновани и неоснователни следва да се преценят доводите на касатора за нищожност и/или за недопустимост на въззивното решение поради неразглеждане и непроизнасяне по надлежно направените възражения за недопустимост на предявения регресен иск. Видно от съобразителната част към решението, въззивният съдебен състав е отхвърлил като неоснователно възражението за недопустимост на деликтния иск на суброгиралия се в правата на невиновния водач срещу виновния за произшествието водач на МПС, след като е застрахователят е изплатил застрахователно обезщетение по сключена с невиновния участник в произшествието застраховка”Каско”. Принципно правилно е разбирането на съда, че насоченият директно срещу деликвента иск на суброгиралия се застраховател не е недопустим. От редакцията на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ не би могло да се направи извод, че законодателят е въвел предявяването на иск срещу застрахователя на виновния водач по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска на суброгиралия се застраховател срещу виновния участник в ПТП. Този извод произтича от вида на разпоредбата, както и от предвидения субсидиарен характер на регресния иск на застрахователя по имуществената застраховка срещу деликвента. Според изр.4 на чл.213, ал.1 КЗ субсидиарната отговорност на деликвента може да се ангажира само в случаите, когато е налице отказ от застрахователно плащане на застрахователя по застраховка”Гражданска отговорност” на автомобилистите на някое от основанията по чл.268 КЗ или когато се докаже, че платеното от суброгиралия се застраховател по застраховка”Каско” надвишава размера на уговорената в договора за задължителната застраховка застрахователна сума. Застъпеното от решаващия въззивен състав разбиране за неприложимост на нормата на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ към настоящия правен спор, е неправилно. При постановяване на обжалваното решение е допуснато нарушение на материалния закон, в резултат на неправилно тълкуване на употребеното в § 143 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр.97 от 2007 г./ понятие „неизвършено плащане” и неправилно незачитане на предвиденото обратно действие на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ. Становището на решаващия съд, че за приложимостта на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ е релевантно извършеното плащане на застрахователното обезщетение по „Каско” застраховката, което в случая е реализирано на 23.04.2004 г. с разходен касов ордер, представен по делото и неоспорен в процеса е незаконосъобразно. Това становище е в противоречие с трайната и задължителна, по смисъла на т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС, практика на ВКС, Търговска колегия, обективирана в множество решения /решение № 212 от 24.03.2010 г. по т.д.№ 447/2009 г., ІІ т.о.; решение № 47 от 11.05.2010 г. по т.д.№ 655/2009 г., І т.о.; решение № 141 от 30.09.2010 г. по т.д.№ 657/2009 г., ІІ т.о.; решение № 165а от 26.10.2010 г. по т.д.№ 690/2010 г., ІІ т.о., решение № 19 от 24.03.2011 г. по т.д.№ 314/2010 г., І т.о. и др./ В посочените съдебни актове е даден изчерпателен отговор на всички въпроси, свързани с приложение на чл.213, ал.1 КЗ, във връзка с § 143 ПЗР на ЗИДКЗ. В цитираните решения е прието е, че нормата на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ следва да се прилага във всички случаи на встъпване в право, независимо дали то произтича от възникнали при действието на Кодекса за застраховането или при действието на отменените разпоредби от Търговския закон правоотношения, с единствено условие – деликвентът да не е заплатил обезщетението към датата на обнародване на Закона за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането – 23.11.2007 година. С оглед на посочената задължителна за съдилищата практика на ВКС и предвид наличието на данни / в неоспорената част от протокола за ПТП/ за валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност” по отношение на касатора, както и липсата на данни за извършено от последния плащане към релевантната дата – 23.11.2007 г., следва да се приеме за основателно възражението, че предвидената от законодателя поредност при реализиране на правата на суброгиралия се застраховател, в случая не е спазена. Съгласно нормата на чл.213, ал.1 КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски за определянето му. В изречение четвърто обаче изрично е посочено, че когато вредата е причинена от водач на МПС с валидна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, встъпилият в правата на увреденото лице застраховател по имуществена застраховка, може да предяви претенцията си директно към причинителя само за размера на причинените вреди, които надхвърлят размера на застрахователната сума по задължителната застраховка, или за пълния размер на вредите при наличие на отказ на застрахователя по задължителната застраховка да плати обезщетение на някое от предвидените в чл.268 КЗ основания. В случая, ищецът не е поддържал твърдения за наличие на някое от посочените основания за ангажиране субсидарната отговорност на ответника, нито са представени доказателства в този смисъл, поради което и предявеният иск е изцяло неоснователен. Неоснователни са обаче доводите в жалбата за неправилност на въззивното решение в частта, с която е прието, че събрания по спора доказателствен материал не опровергава отразените в протокола на ПТП обстоятелства, при които е настъпило произшествието, както и допуснатите от ответника нарушения на ЗДвП. Липсват данни, въз основа на които да се направи извод за необоснованост на решението в тази му част, или за допуснати от решаващия съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила при преценката на ангажираните доказателствени средства/ /гласни и автотехническа експертиза/, релевантни за изясняване на механизма на произшествието. Предвид изложеното и на основание чл.293, ал.1, предл.3 ГПК обжалваното решение следва да се отмени изцяло и тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по същество, с което да се отхвърли изцяло искът на ЗК [фирма]. При този изход на делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК, на касатора следва да се присъдят разноски по делото за всички инстанции в размер на сумата 1580.20 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 112 от 19.03.2010 г. по в.гр.д.№ 187/2010 г. на Окръжен съд – Варна, вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от ЗК [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] срещу Р. М. С. от [населено място],[жк][жилищен адрес] с ЕГН [ЕГН], иск с правно основание чл.402/отм./ ТЗ за заплащане на сумата 2 502 лева, ведно със законната лихва от 13.11.2007 г., като неоснователен. ОСЪЖДА ЗК [фирма] да заплати на Р. М. С. сумата 1 580.20 / хиляда петстотин и осемдесет лева и двадесет стотинки/ лева разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: