4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 43 гр. София, 28.01.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 118 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ЛИГНУМ БУЛГАРИЯ“ ЕООД (предишно наименование „Дунав Агро“ ЕООД) против определение № 2159/ 08.09.2021г. по в.ч.гр.д. № 509713/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 20085541/ 02.04.2021г. по гр.д. № 560/2018г. на Районен съд–София за прекратяване производството по делото на основание чл.299 ГПК, поради недопустимост на иска. Жалбоподателят иска отмяна на обжалваното определение, като твърди, че то е неправилно, поради нарушение на процесуалните правила и неточно прилагане на материалния закон. Поддържа становище, че не са налице предпоставките на чл. 299 ПК за прекратяване на производството по делото, тъй като не е налице пълна идентичност между двете дела, защото са предявени различни части на едно и също парично притезание за неустойка. Счита, че хипотезата на чл. 299 ГПК би била налице, ако е предявена една и съща част от вземането. Същевременно изразява становище, че въпросът за приложението на силата на пресъдено нещо по предявен частичен иск спрямо останалата част от притезанието е въпрос относно основателността на иска, а не въпрос относно неговата допустимост. Твърди, че съдът неправилно е приложил и т. 2 на тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. на ВКС по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК. Посочва, че с влязлото в сила решение № 426562/ 11.06.2018г. по гр.д. № 64015/2017г. на Районен съд-София съдът е отхвърлил предявения частичен иск за неустойка на „процесуално основание“, като е приел за недоказани фактите, свързани с твърдяното съществуване на процесния договор, което, според касатора, не е произнасяне по съществото на спора. Поддържа се, че по посоченото дело съдът не се е произнесъл по доказателствата по делото и защитните тези на страните и дали са осъществени правопораждащите факти, на които почиват твърденията на ищеца, съответно дали са налице правоизключващи, правопроменящи или правопогасяващи основания. В тази връзка счита, че съдът по гр.д. № 64015/2017г. на РС-София е отрекъл съществуването на претендираното материално право на „процесуално основание“ само по частичния иск в заявения размер и кредиторът може да предяви за остатъка от вземането друг иск, по който съдът ще следва да се произнесе по съществото на спора. Ответникът по жалбата и по делото, „ФИЛИЯ -01“ ЕООД, в писмен отговор изразява становище за правилност на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството е образувано по искова молба на „ЛИГНУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД /старо наименование „Дунав Агро“ ЕООД/ срещу „ФИЛИЯ -01“ ЕООД, като се твърди, че на основание сключен между страните рамков договор от 11.05.2009г. ответникът се задължил да придобие правото на собственост върху земеделски земи, подходящи за отглеждане на трайни насаждения на фина дървесина, които да бъдат предоставени под аренда на ищеца. Сочи се, че съобразно договореното в чл. 4 от договора ответникът е следвало за периода от 2012г. до 2015г. да придобие и обезпечи сключването на конкретни договори за аренда на 1600 дка земеделски земи, което той не направил, като в чл. 10 от рамковия договор е уговорена дължимост на неустойка при неизпълнение на това задължение в размер на 1000 лева на декар. С оглед на това се поддържа, че ищецът има вземане за уговорената неустойка в общ размер на 1 600 000 лева, като в първоинстанционното производство се претендира присъждане на част от тази сума, възлизаща на сумата от 25 000 лева. Въз основа на служебно изискани от първосинстанционния съд заверени преписи от гр. дело № 64015/2017г. на Районен съд –София е установено, че същото е водено между същите страни и е с идентичен предмет - претендира се присъждане на част от дължимата на основание чл.10 от рамковия договор от 11.05.2009г. неустойка, поради допуснато от ответника неизпълнение на задължението му по чл.4 от същия договор за обезпечаване сключването на конкретни договори за аренда на земеделски земи с обща площ от 1600 дка за периода от 2012г. до 2015г. С влязло в сила решение, постановено по това дело, предявеният иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД е изцяло отхвърлен, поради недоказаност съществуването на валидно неустоечно съглашение. Въз основа на изложеното и след като е съобразил, че в двете производства - по настоящото дело и по гр.дело № 64015/2017г. по описа на Районен съд –София, са предявени различни части на едно и също парично притезание, първоинстанционният съд е намерил, че в случая е налице пълен обективен (по отношение на основанието) и субективен идентитет между делата, като силата на пресъдено нещо на отхвърлителното решение по едно от тях обхваща спорното материално право в неговата цялост (в който смисъл са разясненията в т.2 от Тълкувателно решение №3/2016 от 22.04.2019 г по тълк. д. № 2/2016г. на ОСГТК на ВКС), поради което е прекратил производство на основание чл.299, ал.1 ГПК. Въззивният състав е приел, че с частичният иск по гр.д.№64015/17г. на Районен съд-София е била предявена друга част от вземането - неустойката по чл.10 от рамков договор за арендоване на земеделска земя от 11.05.2009 г. Въз основа на това е заключил, че предметът на това дело и на настоящото дело е един и същ като са предявени два частични иска –първият- изцяло отхвърлен с влязло в сила решение, и процесният. Съставът на Софийски градски съд също е намерил за приложими задължителните указания, дадени в т.2 Тълкувателно решение №3/2016 от 22.04.2019 г по тълк. д. № 2/2016г. на ОСГТК на ВКС, според които при отхвърляне на частичния иск като неоснователен, ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичния иск, се отрича цялото спорно право. С оглед на това е приел, че е налице отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на иска. Допълнително е пояснил, че разграниченията, които прави жалбоподателя, че искът бил отхвърлен «на процесуално основание» - на практика поради собственото му процесуално поведение и неизпълнение на указания на съда по чл.183 ГПК, а не заради действителна липса на доказателства, са правно ирелевентни. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, вр. чл.274, ал.3 ГПК с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Жалбоподателят твърди, че съдът се е произнесъл по следния правен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, който е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Разпростира ли се силата на пресъдено нещо по предявен частичен иск спрямо останалата част от притезанието, когато първоначалният иск е бил отхвърлен на „процесуално основание“, без да е налице разглеждане и произнасяне по съществото на спора и по наличието или не на материалните предпоставки, на които се основава вземането?“ Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. На първо място, поставеният въпрос не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът не е приел, че с влязлото в сила решение по първия частичен иск за същото притезание, искът е отхвърлен на т. нар. „процесуално основание“, липсва произнасяне по съществото на спора или по материалните предпоставки, на които се основава иска. Противно на така съдържащите се във въпроса твърдения, въззивната инстанция е счела, че има произнасяне по съществото на спора, от което е извела и наличието на формирана сила на предъдено нещо относно цялото вземане за неустойка въз основа на влязлото в сила отхвърлително решение по чл.92, ал.1 ЗЗД по първия частичен иск. На второ място, даденото от въззивният съд разрешение е в пълно съответствие със задължителните за съдилищата разяснения в т.2 от ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, според които силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане, поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти, е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем. Ето защо, не са налице и сочените от касатора допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Предвид изложеното, въззивното определение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2159/ 08.09.2021г. по в.ч.гр.д. № 509713/2021г. на Софийски градски съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.