7 Р Е Ш Е Н И Е №127 С., 25.11.2014 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия К. М. гр.д. № 3190 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано и по касационна жалба на Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството против решение № 141 от 13.12.2013 г., постановено по гр.д. № 269 по описа за 2013 г. на Апелативен съд-Б., с което е отменено решение № 222 от 14.06.2013 г. по гр.д. № 131/2013 г. на Окръжен съд-Бургас и вместо него е постановено друго за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството установителен иск за собственост на право на строеж върху поземлен имот с идентификатор 07079.618.119 по кадастралната карта на [населено място], за изграждане на едноетажна постройка със застроена площ от 268 кв.м. В касационната жалба са наведени доводи за неправилно приложение на материалния закон по отношение извода на съда, че вещно право частна държавна собственост е придобито от ответното дружество въз основа на давностно владение, както и че може да се придобие по давност право на строеж чрез владение на временна постройка без траен градоустройствен статут. Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] оспорва основателността й, като претендира възстановяване на направените разноски. С определение № 237 от 6.06.2014 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса: „може ли право на строеж върху имот частна държавна собственост да се придобие по давност от трето лице, с оглед нормата на чл.86 ЗС и мораториума, наложен с § 1 ДР ЗС от 31.05.2006 г. до 31.12.2014 г. Въпросът е обуславящ изводите на въззивния съд, който е постановил решението си, приемайки за установени следните факти: ищцовото дружество е собственик на едноетажна сграда /бивша детска градина/ със ЗП от 268 кв.м., находяща се в [населено място], [улица], построена в поземлен имот – частна държавна собственост с идентификатор 07079.618.119, която сграда е отразена в кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] с идентификатор 07079.618.119.1. Сградата е построена през 1975 г. въз основа на одобрени проекти и издадено разрешение за строеж № 135-Ц от 21.12.1974 г. като временна сграда, разрешена по чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./ за детска градина на Пристанище Б. и впоследствие е включена в капитала на [фирма] след преобразуването в еднолично търговско дружество с държавно участие и за нея е съставен А. № 2788/13.12.2002 г. Изложени са съображения, че изграждането на процесната сграда по одобрени проекти и отразяването й в съответните планове и кадастрални карти не дава основание да се приеме, че същата няма характер на „временна постройка". За да придобие временния строеж траен устройствен статут е необходимо да се проведе предвиденото в § 50а ПЗР на ЗИД на З. /отм./, респ. на § 17 ПР на ЗУТ производство, което съгласно § 17, ал.2 следва да се извърши в шестмесечен преклузивен срок, който в случая е изтекъл. По смисъла на ал.2, изр.2 на същата разпоредба едва след установяване на траен устройствен статут, на собствениците на съществуващия строеж се учредява право на строеж при условията и по реда на З. и ЗОС. Предвид, че този ред не е бил спазен и с оглед неоспореното твърдение, направено от ищеца в исковата му молба, че процесната сграда е построена през 1975 г. сградата е придобила статут на търпим строеж съгласно § 16 от ПР на ЗУТ, което обстоятелство е отразено и в издаденото от [община] удостоверение № 7 от 10.01.2007 г. Счетено е, че така установения статут на процесната сграда не означава, че отстъпеното за нейното изграждане право на строеж не може да се придобие по давност в този обем, в който е построена сградата. Най-често правото на строеж се придобива чрез сделки, но същото може да се придобие и по давност ако лицето владее самото право в продължение на давностния срок. Посредством действията по построяване на сградата, извършени с намерението за реализиране на правото на строеж, се осъществява владение на ограниченото вещно право на строеж, което при наличие на предпоставките на чл.79 може да доведе до придобиването му по давност. Направен е извод, че в случая ищецът е придобил правото на строеж по давност. С построяване на сградата, отстъпеното право на строеж се трансформира в право на собственост, но то продължава да съществува като акцесорна, неделима част от правото на собственост на сградата, т.е. то е включено в упражняваното право на собственост върху сградата. Предвид наличието на забрана за придобиване право на собственост и на други вещни права върху имот, държавна собственост до 01.06.1996 г. съгласно разпоредбата на чл.86 ЗС в редакцията ДВ бр.31/1990 г., давностният срок за процесното право на строеж е започнал да тече от 01.06.1996 г., когато с изменението на чл.86 ЗС /ДВ бр.33/1996 г./ ограничението е редуцирано само до имоти - публична държавна или общинска собственост, а процесният имот съгласно съставения акт за държавна собственост от 13.12.2002 г. е частна държавна собственост, поради което за него тази забрана не намира приложение. По този начин от 01.06.1996 г., когато владеенето върху процесната сграда заедно с правото на строеж се упражнява от праводателя на ищеца „Пристанище Б." до предявяване на иска на 25.10.2012 г. от ищеца предвидения в чл.79 ЗС десетгодишен давност срок е изтекъл. Липсват данни през целия този период Държавата да е предприемала действия за премахване на процесната сграда или някакви други действия, с които да смущава упражняваното от ищеца, респ. преди това от неговия праводател право на собственост върху тази сграда заедно с правото на строеж. С решения на ВКС, постановени по реда на ГПК-отм. - № 6/22.01.2009 г. по гр.д. № 4769/2007 г., ІV г.о., № 1175/21.11.2008 г. по гр.д. № 5198/2007 г., ІІ г.о., № 387/27.04.2009 г. по гр.д. № 233/2008 г., І г.о., както решение № 161/20.06.2013 г. по гр.д. № 276/2013 г. на Сливенският окръжен съд, решение № 7/15.01.2013 г. по гр.д. № 1127/2011 г. на Поморийски районен съд и решение № 108 от 28.12.2012 г. по гр.д. № 329/2012 г. на Районен съд-Средец е прието, че давност върху имоти частна държавна или общинска собственост започва да тече с изменението на чл.86 ЗС от ДВ бр.33 от 1996 г., но течението на давността е спряно на 31.05.2006 г. с § 1 ЗД на ЗС от ДВ бр.46 от 2006 г. Правилна е практиката по решение № 6/22.01.2009 г. по гр.д. № 4769/2007 г., ІV г.о., решение № 1175/21.11.2008 г. по гр.д. № 5198/2007 г., ІІ г.о., решение № 387/27.04.2009 г. по гр.д. № 233/2008 г., І г.о., както решение № 161/20.06.2013 г. по гр.д. № 276/2013 г. на Сливенският окръжен съд, решение № 7/15.01.2013 г. по гр.д. № 1127/2011 г. на Поморийски районен съд и решение № 108 от 28.12.2012 г. по гр.д. № 329/2012 г. на Районен съд-Средец, съгласно която давностен срок за имотите частна държавна и общинска собственост е започнал да тече от 01.06.1996 г., когато влиза в сила изменението на чл.86 ЗС /ДВ бр.33/1996 г./, но течението му е спряно на 31.05.2006 г. до 31.12.2014 г. по силата на § 1 ДР ЗС /ДВ бр.46/6.06.2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм. ДВ, бр. 105 от 2006 г.; изм., бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г.; изм., бр. 109 от 23.12.2008 г., в сила от 31.12.2008 г.; изм., бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г./ по следните съображения: до 1.06.1996 г. чл.86 ЗС в редакцията му от ДВ бр.31 от 17.04.1990 г. изключва придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост. С изменението на чл.86 от ДВ бр.33 от 1996 г., в сила от 1.06.1996 г. давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост. Следователно за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл.86 ЗС от ДВ бр.33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 1.06.1996 г. Десетгодишния срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г. На тази дата обаче течението на давностния срок е спряно с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането течението на давностния срок е продължено до 31.12.2014 г. Следователно вещно право върху имот частна държавна или общинска собственост не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 1.06.1996 г., но е спряно в последния ден от срока – 31.05.2006 г. с § 1 ДР ЗС за определен период от време, който към настоящия момент е удължен до 31.12.2014 г. С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане до касационно обжалване следва, че атакуваното въззивно решение е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, на основание чл.293 ГПК. Безспорно по делото е, че ищцовото дружество е собственик на едноетажна сграда /бивша детска градина/ със застроена площ 268 кв.м., построена в УПИ ХІV-2362 по плана на [населено място] И. с площ от 487 кв.м., находяща се на [улица], [населено място]. Теренът - УПИ ХІV-2362 по плана на [населено място] И. – към 25.10.2012 г., когато е предявен искът, е бил частна държавна собственост, като в хода на делото е прехвърлен на [фирма]. П. последици от прехвърлянето на спорното право по време на висящ процес са уредени в чл.226 ГПК и не са свързани с отпадане на процесуалната легитимация, поради което неоснователно е възражението [фирма], [населено място], че за държавата липсва правен интерес от касационното обжалване. Спорен по делото е въпросът за статута на притежаваната от [фирма], [населено място] сграда и съответно притежава ли дружеството право на строеж за нея. Държавата поддържа, че сградата е построена въз основа на строително разрешение № 135-Ц от 21.12.1974 г. за изграждане на временна сграда за детска градина, което обстоятелство е оспорено от ищцовото дружество. Единственото доказателство, ангажирано във връзка с този спор, е удостоверение № 223/20.12.2007 г. на [община], издадено по искане на праводател на ищеца, удостоверяващо, че сградата е законно изградена въз основа на одобрени проекти и издадено разрешение за строеж № 135-Ц/21.12.1974 г. Документа е издаден от компетентен орган, който безсрочно съхранява издадените разрешения за строеж /чл.155, ал.1 ЗУТ/, не е оспорен по реда на чл.193 ГПК и при липса на други данни следва да се приеме, че е установено, че едноетажната сграда /бивша детска градина/ е построена върху държавен имот въз основа на посоченото строително разрешение и има статут на временно строителство по чл.120, ал.4 ППЗТСУ. Обстоятелствата, на които се позовава ищцовото дружество в отговора на касационната жалба – наличие на одобрени архитектурни проекти, нанасяне на сградата в регулационния план и в кадастралната карта със самостоятелен идентификатор и издаване на удостоверение за търпимост – са неотносими при преценка статута на сградата. Сградите в режим на временно строителство са законни - изграждат се въз основа на одобрени проекти и се захранват с инженерни мрежи и временни връзки /чл.120, ал.4, изр.последно/, съответно за тях е неприложима процедурата по установяване търпимост на незаконен строеж. Дори и удостоверение за търпимост за такава сграда да бъде издадено /както е в настоящия случай/, същото няма правно действие щом е установено, че сградата е законно построена въз основа на издадено разрешение за строеж. Юридическият статут на обекта се преценява с оглед на одобрените строителни книжа, въз основа на които е законно изграден и последващи действия по нанасянето или ненанасянето на този обект в устройствен план или кадастрална карта не водят до промяната на този статут. Юридическият статут на сградата като временен строеж без траен градоустройствен статут изключва възможността собственикът й да притежава право на строеж или да придобие такова въз основа на давностно владение. Изложеното следва от нормативната уредба, според която след отмяната на чл.120, ал.4 ППЗТСУ /ДВ бр.6 от 1998 г./ по отношение на законно изградените в държавни или общински терени временни строежи, е създаден особения режим по § 50а ПЗР З. /нов – ДВ бр.124 от 1998 г./, като е дадена възможност в установените срокове ползувателите на такива сгради да поискат установяване на постоянен градоустройствен статут, след което да придобият правото на строеж или правото на собственост върху терена. С приемането на Закона за устройство на територията, § 17 ПР ЗУТ отново е предвидена възможност в шестмесечен срок, т.е. до 2.07.2001 г., временните строежи по чл.120, ал.4 ППЗТСУ да придобият траен устройствен статут, след което на собственика им да се учреди право на строеж при условията и по реда на З. и ЗОС, в противен случай същите могат да се запазят до реализиране на строежите, предвидени с действащ подробен устройствен план, когато се премахват без да се заплащат. Следователно нормативната уредба е създала изключение от правилото, че когато сградата и земята принадлежат на различни лица, това е възможно само при наличие на право на строеж. Собствеността на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут /както е в настоящия случай/ дава възможност само за ползването му до настъпване на предпоставките за премахването му, като собственика на терена запазва правото на строеж. Нормативно предвиденото условие до настъпването на което е допустимо съществуването на временен строеж – възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план – изключва възможността правото на строеж да бъде придобито въз основа на давност чрез осъществявано владение на временния строеж. Въз основа на изложеното следва, че ищцовото дружество не се легитимира като носител на правото на строеж като собственик на сграда, построена в чужд терен, нито на евентуалното основание – придобивна давност, поради което установителният иск за собственост следва да бъде отхвърлен. Ищцовото дружество следва да заплати на държавата направените разноски – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение – в размер общо на 3537.16 лв. По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 141 от 13.12.2013 г., постановено по гр.д. № 269 по описа за 2013 г. на Апелативен съд-Б. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], [населено място], [улица], ет.1, ЕИК [ЕГН], представлявано от управителя А. Л. Б. против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, [населено място], [улица] установителен иск за собственост на право на строеж за изграждане на едноетажна постройка със застроена площ от 268 кв.м. върху поземлен имот с идентификатор 07079.618.119 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], при граници на поземления имот: имоти с идентификатор: 07079.618.117, 07079.618.116, 07079.618.120, 07079.618.121 и 07079.618.111 на основание собственост на построената в имота сграда с идентификатор 07079.618.119.1 и прилежащото й право на строеж, евентуално придобивна давност на ограниченото вещно право на строеж. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], ет.1, ЕИК [ЕГН], представлявано от управителя А. Л. Б. да заплати на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, [населено място], [улица] разноски за съдебното производство в размер на 3537.16 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: