Р Е Ш Е Н И Е № 130 гр. София, 18 октомври 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 425 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия П. П. Ч. срещу решение на Специализирания апелативен наказателен съд № 51 от 18.01.2019 г, по ВНОХД № 206/18, с което е изменена присъда на Специализирания наказателен съд от 25.01.18 г, по НОХД № 2596/17, като жалбоподателят е оправдан по обвинението, че превеждането на лицата през границата е организирано от група, в която са участвали Е. Ч., А. М. А., Б. О., О. Ф., К. Б., Е. Г., К. А. А., Ф. Й., присъдата е отменена в частта, с която, съгласно чл. 280, ал. 4 НПК, е постановено отнемане в полза на държавата на полуремарке, марка „марка”, /рег. №/, собственост на „фирма”, [населено място], а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че в периода месец юли-месец август 2014 г, в [населено място] и [населено място], като помагач, в съучастие с извършителите М. Р. и С. В., ги е улеснил да извършат следното престъпление: да преведат през границата на страната с /държава/ групи от лица, които не са български граждани, без разрешение на надлежните органи на властта, като превеждането е организирано от престъпна група, състояща се от М. Д. Р., С. М. В., С. З. М., Т. А., М. О., Е. Ч., А. М. А., Б. О., О. Ф., Н. Н., П. А., Б. К., И. Д., Х. Т., А. Б., С. Б., К. Б., Е. Г., К. А. А., Ф. Й., като помагачеството се е изразило в предоставяне на моторно превозно средство за транспортиране на лицата до /държава/, с оглед на което и на основание чл. 280, ал. 2, т. 3, 4 и 5 вр. ал. 1, пр. 2 вр. чл. 20, ал. 4 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години, и глоба от 2 000 лв, а кумулативното наказание „конфискация” не му е наложено, на основание чл. 58, ал. 1, б. „б” вр. чл. 55, ал. 3 НК. На основание чл. 280, ал. 4 НК, е постановено отнемане в полза на държавата на транспортното средство, послужило за извършване на престъплението, полуремарке, марка „марка”,/рег. №/, собственост на „марка”, [населено място]. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните доводи: Осъждането почива на доказателствени средства, които не са приобщени по реда, установен в НПК. Доказателствените изводи относно съпричастността на жалбоподателя като помагач в извършеното престъпление са неправилни, тъй като липсва надлежна доказателствена основа за неговото осъждане. Въззивният съд е дал отговор на възраженията, изложени от защитата пред Специализирания наказателен съд, с което недопустимо е запълнил липсващите мотиви на първата инстанция в тази насока. Не е даден правилен отговор на възражението, касаещо реда, по който са приобщени доказателствените материали, съдържащи се в НП № 705 по описа на Прокуратурата, гр. Виена. Тези материали са приети, по реда на чл. 478, ал. 4 НПК, вместо по реда на чл. 279, чл. 281, чл. 282 и чл. 283 НПК, поради което е недопустимо да бъдат ползвани. Първата инстанция изцяло е съобразила доказателствените материали, изпратени от Прокуратурата на гр. Виена Република Австрия, включително и свидетелските показания, докато въззивният съд е счел за допустимо да се ползват единствено писмените материали. Апелативният съд е следвало да констатира, че първата инстанция е допуснала съществени процесуални нарушения, което е налагало присъдата да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане, а като не е сторил това, контролният съд сам е допуснал съществено процесуално нарушение. Материалният закон е приложен неправилно. С жалбата се иска да бъде отменено обжалваното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият Ч. се присъединява към становището на защитата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. На първо място, специфично за настоящето наказателно производство е това, че то е образувано и водено в резултат на трансфер, иницииран от компетентните органи на /държава/, при условията на чл. 478, ал. 1, т. 1 НПК. Същото първоначално е образувано от Прокуратурата на гр. Виена, под № 705 St13/15h ОН 8, срещу П. П. Ч., за участие в престъплението „трафик на хора”, съгласно австрийския Закон за чужденците. Прокуратурата на гр. Виена е изпратила до компетентните органи в Република България молба за трансфер на воденото срещу П. П. Ч. наказателно производство, която е уважена. С постановление от 9.11.2015 г прокурор при Специализираната прокуратура е постановил разглеждане на делото срещу същото лице на територията на страната, като е приобщил доказателствените материали, по н. д. № 705 St13/15h ОН 8 по описа на Прокуратурата на гр. Виена, Република Австрия. Основанието за приобщаване на получените доказателствени материали е Европейската конвенция за трансфер на производства по наказателни дела, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 28.01.2004 г, обнародван в ДВ, бр. 104 от 26.11.2004 г, в сила за Република България от 1.07.2004 г. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, цитираната Конвенция е част от вътрешното право, тоест, е пряко приложима на територията на страната. В чл. 478, ал. 4 НПК е възпроизведен чл. 26 от Конвенцията за трансфер на производства по наказателни дела, който предвижда в доказателствен аспект равностойност на процесуалните действия, извършени от държавата, в която е започнало наказателното производство, в съответствие с националното й законодателство, явяваща се „молеща” държава по трансфера, и тези, проведени в държавата, в която производството продължава, явяваща се „замолена” държава. Поначало идеята на тази форма на сътрудничество между държавите по наказателни дела е да бъдат запазени резултатите от първоначалните следствени действия, а доказателствените материали, събрани от „молещата” държава, да бъдат инкорпорирани към доказателствената съвкупност на наказателното производство след неговия трансфер. Отделен е въпросът, кои от приобщените доказателствени средства биха могли да послужат при решаване на делото по същество, който въпрос се решава в съответствие с особеностите на вътрешното право на „замолената” държава. След приключване на досъдебната фаза жалбоподателят Ч. е предаден на съд. Проведено е съдебно следствие, изслушани са свидетелите, посочени от прокуратурата, и тези, поискани от защитата. Писмените доказателства са прочетени, на основание чл. 283 НПК. В протокола от съдебното заседание на първата инстанция от 25.01.2018 г е записано, че, на основание 478 НПК, „са приети и приобщени” доказателствените материали, изпратени от Прокуратурата на гр. Виена. В тази насока е допусната неточност, тъй като тези доказателствени материали са надлежно приобщени още при трансфера на наказателното производство/с постановлението на прокурора от Специализираната прокуратура от 9.11.2015 г /. В случая, съдът ненужно е раздели писмените доказателства на две: първо е огласил събраните в хода на воденото на територията на страната наказателно производство, а след това, тези, изпратени от Прокуратурата на гр. Виена, с което фактически е приложил чл. 283 НПК и за тях. При тази хипотеза, независимо от неточното формулиране на процесуалното основание като такова по чл. 478 НПК / вместо по чл. 283 НПК /, от значение е, че процесуалният ефект от извършеното действие остава един и същи, а именно: преди приключване на съдебното следствие са огласени всички приложени по делото писмени доказателства, включително изпратените от Прокуратурата на гр. Виена. Ето защо, в случая, липсва процесуално нарушение от категорията на съществените такива, а възражението на защитата в тази насока не може да бъде уважено. Неоснователно се твърди, че първата инстанция е ползвала и свидетелските показания от материалите на Прокуратурата в гр. Виена, тъй като в мотивите към присъдата изрично е записано, че са ползвани само писмените доказателства. Същият процесуален подход при оценката на доказателствените източници е възприет и от въззивната инстанция. В обжалваното решение е направен обстоен правен анализ на спецификата на наказателното производство, започнало в Република Австрия, последиците от трансфера и доказателственото значение на отделните доказателствени източници. В хода на въззивното производство е изискана и приложена осъдителната присъда на Окръжния съд по наказателни дела, гр. Виена, Република Австрия, с която св. М. Д. Р. и св. С. М. В. са признати за виновни и осъдени като извършители на престъплението, предмет на настоящето наказателно производство. В обжалваното решение се съдържа обстойно становище по правните последици на тази присъда за изхода на делото, водено срещу подсъдимия, което е вярно и се споделя от настоящата инстанция. То е в смисъл, че австрийската присъда има обвързващ характер само относно престъпното поведение на извършителите М. Д. Р. и С. М. В., но не и по отношение на подсъдимия Ч., чиято престъпна роля като помагач подлежи на изясняване, по реда и със средствата на НПК. Въззивният съд е счел за допустимо да ползва само писмените доказателства от материалите, изпратени от Прокуратурата на гр. Виена. Това становище е подчинено на стриктното тълкуване на НПК, в който са залегнали като основополагащи правни принципи тези за непосредственост и устност при събиране и проверка на доказателствените средства, закрепени в чл. 18 и 19 НПК. В съдебната практика съществува и друго становище, а именно: че в производството по трансфер могат да бъдат ползвани и свидетелски показания, ако същите са приобщени чрез прочитането им по реда, предвиден в НПК. Независимо от това, кой процесуален подход ще бъде възприет, за подсъдимия и защитата му винаги е налице процесуална възможност да поискат изслушване на свидетелите или на някои от тях, разпитани от компетентните органи на „молещата” държава, с което биха се изпълнили основните начала на процеса по чл. 18 и чл. 19 НПК. Доколкото по настоящето дело е възприето стеснителното тълкуване на процесуалния закон, практическо значение за изхода на делото имат само писмените доказателства, получени от Прокуратурата на гр. Виена, огласени преди приключване на съдебното следствие. Верен е изводът, че съществени за разкриване на обективната истина са показанията на св. Р., св. В., св. М., изслушани на досъдебната фаза и в съдебната фаза. Известно е, че осъдените с влязла в сила присъда съучастници, могат да бъдат свидетели във воденото срещу техен съучастник наказателно производство. В случая, това е приложено по отношение на осъдените в Република Австрия лица: св. Р., св. В. и св. М.. В същото време, съобразено е, че те са участници в престъплението, поради което внимателно са обсъдени техните показания, като е възприет правилен подход, а именно: да бъдат съпоставени техните твърдения с данните, получени от други доказателствени източници. Такива са данните за преминаването на товарните автомобили през определени гранични пунктове, сведенията за лицата, които са осъществили превоза като водачи на транспортното средство, вида и съдържанието на превозните документи, справките от мобилната комуникация между участниците в инкриминираните събития. В тази насока е взето предвид, че в управлявания от св. Р. камион са открити превозни документи, издадени от дружеството на подсъдимия, а юридическото лице се явява носител на изискуемия лиценз за международни превози. В придружаващите товара превозни документи е вписано, че стоката ще бъде разтоварена в /държава/, а е установено, че действителната крайна точка на превоза е /държава/. Изяснено е, че в камиона е имало чували със слънчоглед за храна на птици, а между чувалите са били укрити сирийските бежанци. Обстоятелството, че по време на пътуването, по указание на подсъдимия, св. Р. и св. В. е следвало периодично да включват и изключват климатичната инсталация, сочи на действителната цел на курса/нелегален превоз на бежанци/. Налице е съответствие между показанията на св. Р. и св. В. и данните от тахографското устройство, монтирано към превозното средство. С оглед на изложеното, верен е изводът, че събраните и проверени непосредствено от съда гласни доказателствени източници, подкрепени от приложените по делото писмени доказателства и доказателствени средства, съвкупно формират стабилна доказателствена основа за осъждане на подсъдимия. На следващо място, обсъдена е версията на подсъдимия, изводима от неговите обяснения, която е оценена в контекста на кредитираните доказателствени източници. Жалбоподателят е заявил, че не е съпричастен към инкриминираните събития, че е дал „под наем” камиона на св. Р. и няма отношение към извършените от него курсове. Отрича да го е назначал на работа с трудов договор. Извън кредитираните гласни доказателствени източници, опровергаващи версията на подсъдимия, по делото е приложен трудов договор, сключен между транспортна фирма на подсъдимия и св. Р.. Недостоверна и опровергана от събраните доказателствени източници е и тезата на подсъдимия, че са му „откраднати” празни бланки и печати на фирмата, които са използвани неправомерно. В тази насока е съобразено, че при претърсването на камиона, извършено на територията на /държава/, не са открити празни бланки, както и печати на фирмата, а напротив, намерените документи са автентични, изготвени от подсъдимия в качеството му на собственик и управител на транспортната фирма, осъществила превоза. Обсъдени са и показанията на свидетелите, разпитани по искане на подсъдимия: св. В., счетоводител на транспортната фирма, собственост на подсъдимия, св. Г. / с която жалбоподателят е съжителствал на семейни начала / и св. Д., негов приятел. Свидетелите са разказали за това, че през 2016 г св. Р. е поискал от подсъдимия сумата 5 000 лв, за да не го „уличи” в престъплението, предмет на настоящето наказателно производство. Правилно техните твърдения не са кредитирани, тъй като е установено, че са тенденциозни и пристрастни и са в противоречие с останалите доказателствени източници, установяващи приетите от съда факти. Св. В. е заявила, че св. Р. е имал претенции за изплащане на трудово възнаграждение, което кореспондира на неговите показания, че е работил по трудов договор, и влиза в противоречие с обясненията на жалбоподателя, че е отдал камиона „под наем”. Освен това, разказаните от свидетелите събития, отнесени към 2016 г, когато св. Р. е бил освободен от австрийския затвор, не са съобразени с това, че воденото срещу подсъдимия наказателно производство вече е било висящо / започнало в /държава/ още през 2014 г, респективно, продължило при условията на трансфер в /държава/ през 2015 г /. С оглед на изложеното, вярно е становището, че показанията на св. В., св. Г. и св. Д. не могат да бъдат кредитирани и не могат да бъдат ползвани при формиране на изводите по релевантните факти, тъй като се опровергават от останалите доказателствени средства, които убедително обвързват подсъдимия с неговата престъпна роля на помагач в извършеното престъпление. На следващо място, не може да бъде споделен аргумента на защитата, че въззивният съд е „попълнил” липсващите мотиви към присъдата на първата инстанция. Следва да се има предвид, че въззивната инстанция е такава по същество и би могла да извърши същите процесуални действия, каквито и първата инстанция. Когато въззивният съд констатира процесуално нарушение, което може да бъде отстранено, без да се налага връщане на делото за ново разглеждане, той го отстранява, тъй като разполага с такова правомощие. В случая, не е имало основание Апелативният съд да констатира липса на мотиви в нито една насока от задължителните елементи на мотивите към присъдата, поради и което не е възникнала процесуална необходимост от отмяна на присъдата и връщане на делото на първата инстанция. Това е така, защото, макар и в синтезиран вид, мотивите към осъдителната присъда отговарят на процесуалните изисквания, а и няма пречка контролният съд да допълни и доразвие аргументацията на първата инстанция, както е сторено, в настоящия случай. Изложението на въззивния съд е подробно и детайлно, като на възраженията на защитата е даден пълен и изчерпателен отговор, което означава, че решението е покрило най-високия стандарт на чл. 339 НПК. С оглед на изложеното, ВКС намери, че доказателствените изводи на Специализирания апелативен съд са изведени при стриктно спазване на изискванията по чл. 14 НПК, поради което липсва нарушение при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. При това положение, не се поражда процесуално основание за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При правилно установените факти материалният закон е приложен правилно. Въззивният съд е изложил обстойни съображения относно съставомерността на деянието по чл. 280, ал. 2, т. 3, 4 и 5 вр. ал. 1, пр. 2 вр. чл. 20, ал. 4 НК, които са верни и се споделят от настоящата инстанция. В жалбата не са изложени конкретни оплаквания, касаещи нарушението на материалния закон, което препятства възможността настоящата инстанция да ги обсъди и да се произнесе по тяхната основателност. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение на Специализирания апелативен наказателен съд № 51 от 18.01.2019 г, по ВНОХД № 206/18. Решението на подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: