7 Р Е Ш Е Н И Е № 309 София, 25 юни 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на трети юни две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ:ПЛАМЕН ТОМОВ РУЖЕНА КЕРАНОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 866/2013 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – Велико Търново, против въззивно решение № 59 от 21.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 31/2013 г. от Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдена присъдата на Окръжния съд – Плевен. В касационния протест са заявени основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че е допуснато нарушение на процесуалния закон при оправдаването на подсъдимия Н., поради неправилно интерпретиране и оценка на събраните доказателства, неоснователно игнориране на част от тях, липса на задълбочен и обективен анализ на цялата доказателствена съвкупност. Изложени са съображения за нарушение на материалния закон. Отправеното искане е за отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него, като сочи, че от въззивното решение не става ясно какви факти е приел въззивният съд и не е даден отговор дали подсъдимия Н. е взел участие в престъпното посегателство. Подсъдимият П. Н. не се явява, редовно призован. Процесуалният му представител счита протеста за неоснователен, а постановеното въззивно решение за законосъобразно. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 47 от 08.11.2012 г., постановена по НОХД № 290/2011 г., подсъдимият П. В. Н. е бил признат за невинен в това, че на 13.04.2001г. в съучастие като извършител с К. Ц. Т. и Пламен П. В., отвлекли и противозаконно лишили от свобода А. З. А., поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 142, ал.2, т. 2 във вр. с ал.1, във вр. с чл. 2 от НК. С въззивното решение, постановено по протест на прокурора, присъдата е потвърдена. Проверяваните сега съдебни актове не са единствените по делото. С присъда № 81/20.12.2010 г., постановена по НОХД № 672/2007 г. подсъдимият П. Н. е бил признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение по чл. 142, ал.2, т. 2 във вр. с ал.1 и чл. 2 от НК. С въззивно решение № 61 от 16.03.2011 г., постановено по ВНОХД № 31/2011 г. от Апелативен съд – Велико Търново, тази присъда е била отменена, поради допуснато противоречие между мотивите и диспозитива на същата относно размера на наложеното наказание, а делото е върнато за ново разглеждане на окръжния съд. ІІ. Протестът е основателен. Върховният касационен съд констатира допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила от вида на тези по чл. 348, ал.3, т. 1 от НПК. Въззивното производство е било образувано по протест на прокурора, с който се е оспорвала приетата от първата инстанция фактология. Излагани са доводи, че окръжният съд не е направил цялостна оценка на доказателствата. Въз основа на това с въззивния протест се е претендирало, че липсва логическа последователност и обоснованост на изводите относно авторството на престъплението. При обстойните доводи за необоснованост на проверяваната присъда, в решението си въззивният съд е приел, че „жалбата е неоснователна”, (очевидно, имайки предвид протеста), без да направи необходимото да заяви своята позиция относно фактологията, приета от първата инстанция, и да извърши проверка дали тази фактология се подкрепя от наличните доказателства. В мотивите на въззивното решение изобщо отсъстват фактически изводи, включително в тях не е отразено и споделяне на приетите от първата инстанция. Подобен подход е бил недопустим, защото доказателствената дейност, извършена от окръжния съд, не е безупречна. В мотивите на първоинстанционната присъда са формирани условно три групи гласни доказателствени източници, като е посочено, че едната от тях потвърждава приетата от съда фактическа обстановка. Другата група била несъвместима с последната, а третата група свидетелски показания били неотносими към предмета на доказване. Аргументацията, която би следвало да се изложи от съда в тази връзка, съобразно изискванията на чл. 305, ал.3 от НПК, преобладаващо се изразява във възпроизведеното съдържание на свидетелските показания (някои от тях избирателно), депозирани в хода на двете фази на процеса. С посоченото възпроизвеждане на показанията почти се изчерпва доказателственият анализ, извършен от първата инстанция, а присъстващото обсъждане на част от гласните доказателствени източници е едностранчиво и изолирано. Въззивният съд е утвърдил тази доказателствена дейност, подхождайки по идентичен начин, също възпроизвеждайки част от съдържанието на свидетелските показания, като е посочил, че те са проверени по реда на чл. 281, ал.4 от НПК. Какво точно е имал предвид въззивният съд не става ясно, защото предвидената процедура в чл. 281 от НПК има за цел да приобщи към доказателствената съвкупност показания на свидетели, депозирани от тях пред друг състав на съда или в хода на досъдебното производство, при наличие на основание за това. В такава процесуална ситуация съдебните инстанции трябва да извършат подробен и прецизен анализ на всички показания на свидетеля, а този анализ не може да се състои само във възпроизвеждане на съдържанието им. Вместо това предходните инстанции декларативно са обявили показанията на част от свидетелите за недостоверни. Така, неубедително в съдебните актове е защитена оценката за недостоверност на показанията на свидетелите А.. Отхвърлянето на показанията на посочените свидетели е само поради това, че въвеждат в процеса изявленията на пострадалия, техен син, за развитието на инцидента. Не е нужно да се припомня същността на производните доказателства, както и възможността те да бъдат ползвани в процеса на доказване. Отделен е въпросът дали използването им в конкретния случай е допустимо и дали данните са достатъчни, за да обосноват един или друг извод. Родствената връзка също не е основание за отхвърляне на данните съобщени от тези свидетели, а само изисква задълбочен анализ, за да се провери наличието или не на пристрастност при излагането на отделни факти. Елементи на превратност се забелязва и във възпроизвеждането на показанията на свидетеля М. Банков, определени от съда като противоречиви. Ако съдебните инстанции бяха анализирали показанията на този свидетел в тяхната пълнота и последователност, би следвало да забележат, че посоченото обстоятелство в съдебното заседание (протокол от 20.04.2012 г., л. 178 от първоинстанционното дело) - за наличието на растение (орех) на мястото на инцидента, се свързва от него с намалената възможност да възприеме и идентифицира МПС, но не е попречило на възприятията му за броя на лицата, които са упражнили насилие върху пострадалия извън автомобила. Показанията на свидетелите Т. и В. остават само декларирани като единствено верните, без да се констатира, че те са оскъдни на детайли не само за деятелността на подсъдимия Н., но и за собствената им такава. Същите са отрекли да са извършили действия по отвличането на пострадалия, независимо от влязлата в сила осъдителна присъда, издадена спрямо тях. Предходната инстанция не е взела отношение по този въпрос, дължимо при изричните доводи срещу приетата достоверност на тези показания, основани именно на тази плоскост. Нещо повече, очевидно е утвърден изводът на първата инстанция, че пострадалият А. доброволно тръгнал с тримата (подсъдимият Н. и свидетелите Т. и В.) – виж, мотиви стр. 14, л. 265 от първоинстанционното дело. Пропуснато е обаче да се даде обяснение как застъпената теза за „доброволност” се вмества с наличните данни за увредите на пострадалия, обективирани в медицинското свидетелство, съответно експертното заключение по съдебномедицинската експертиза на веществени доказателства. Експертните изводи не са обсъждани изобщо от предходните инстанции (не се откриват данни заключението да е изслушано след започване на съдебното следствие от нов съдебен състав), а показанията на свидетеля Д., освидетелствал пострадалия и съставил необходимата документация, са приети за неотносими към предмета на доказване (виж, л. 264 от първоинстанционното дело, мотиви, л.11). Заявената безпротиворечивост „между показанията на свидетелите Т. и В. от една страна и показанията на свидетелите Б. и М. от друга” също е неубедително обоснована. От преразказаните в мотивите показания на Б. не се откриват данни, които да се свържат със събитието на престъплението, извършено преди връщането на В. в дома му. Показанията на М. също се отнасят за по-късен момент, в който е възприел спокойното състояние на пострадалия А.. В този смисъл, видяната от съда безпротиворечивост в показанията на посочените свидетели не допринася съществено за утвърждаване правдивостта на данните, съдържащи се в показанията на Т. и В. за „доброволност” в поведението на А.. Друг е въпросът, че показанията например на М. изобщо не са съпоставени с другите установени факти по делото, както вече се каза – физическото състояние и увредите на пострадалия, документирани в писмените доказателства. Необяснимо първата инстанция е фаворизирала част от показанията на свидетеля С. Г., който според цененото от съда видял хора, но не чул викове за помощ. Извън тези факти съдът не е обсъдил останалата част от съобщената от него информация, която само е възпроизведена в мотивите на съдебните актове. Обобщено, доказателствената дейност, извършена по делото, страда от съществени недостатъци. Съдържащите се в доказателствената съвкупност, доказателства (преки, косвени, производни), не са били обсъждани в тяхната взаимовръзка. В отклонение на процесуалните изисквания част от доказателствените източници са били игнорирани. Въззивната инстанция не е изложила фактите, които приема за установени, още по малко е дала отговор на поставените с протеста въпроси. Подобен подход е несъвместим с изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК, а с оглед казаното, пренебрегването на тези изисквания в конкретния случай е свързано с нарушаване на принципа, заложен в чл. 14 от НПК – за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Тези недостатъци в процесуалната дейност на предходните инстанции компрометират верността на крайните заключения за недоказаност на обвинението. По тези съображения настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде отменено, тъй като по делото е допуснато нарушение по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, което може да бъде отстранено единствено по реда на чл. 354, ал.3, т. 2 от НПК – чрез връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. При новото разглеждане съдебният състав следва да се съобрази с изложеното в настоящето решение, да извърши надлежен анализ на доказателствената съвкупност и да отстрани допуснатите нарушения, след което да направи своите фактически и правни изводи. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал.3, т. 2 във връзка с чл. 348, ал.3, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 59 от 21.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 31/2013 г. от Апелативен съд – Велико Търново. ВРЪЩА за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.