Р Е Ш Е Н И Е № 73 [населено място] , 20 юли 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 166/2020 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното Производството е образувано по касационни жалби, депозирани лично от подсъдимия Ц. Ч. Е. и от упълномощения му защитник адв.Г., срещу решение от 16.10.2019 г., постановено по внохд №881/2019 г. по описа на САС, НО. В жалбата на защитника на подсъдимия се релевират касационните основания по чл.348 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от НК. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правата на подсъдимия се свързва с липса на мотиви към постановения въззивен съдебен акт, доколкото САС не е отговорил на направените от жалбоподателя възражения, както и не е изложил мотиви относно гражданския иск; нарушение на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, тъй като въззивната инстанция се е позовала на негодни доказателствени средства- протоколи за оглед на местопроизшествие, извършила е превратна оценка на доказателствата и неоснователно е отказал събирането на други – повторен разпит на поемните лица Б. Б. и К. М., допълнителен разпит на св.С. К., изготвянето на съдебно-токсилогична експертиза, на биологична експертиза на веществени доказателства, на повторна СМЕ за изясняване темпа на настъпване на смъртта на пострадалия и дали същият е изпитвал тежки предсмъртни болки и страдания, на биологична експертиза на дрехите на пострадалия, както и изискване на справка от КАТ. Неправилното приложение на материалния закон се свързва с допуснатите съществени процесуални нарушения, като се твърди, че липсват доказателства за авторството на деянието в лицето на подсъдимия. Касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК и искането за намаляване на наказанието се аргументира с неотчетено от въззивната инстанция смекчаващо отговорността обстоятелство, а именно значителния времеви период, в който се провежда наказателното производство. Прави се искане за отмяна на постановената присъда и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция с цел отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила. В жалбата, подадена лично от подсъдимия се възразява срещу начина на водене на наказателното производство, като се твърди, че са допуснати конкретно изброени съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон. Иска се подсъдимият да бъде признат за невиновен , алтернативно- делото за бъде върнато за ново разглеждане. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, защитникът на подсъдимия поддържа касационните жалби по изложените в тях съображения и с направеното искане. Представя писмени бележки, в които освен вече изложените доводи посочва и нови в подкрепа на твърдението за наличието на съществени процесуални нарушения, а именно: нарушено на досъдебното производство право на Ц. Е. по чл.55 ал.1 от НПК- да се изказва последен и липса на отговор от страна на прокурора по направените искания, бележки и възражения на подсъдимия; предубеденост на първоинстанционния съдебен състав, обусловена от приемането и приобщаването към материалите по делото на Постановление, изготвено от наблюдаващия прокурор- Р.П. от ОП-Монтана, представено в съдебното заседание; незаконност на състава от ОС-Монтана, поради участието на председателя в разглеждане на мерки за неотклонение на Е. по време на досъдебното производство, където се твърди, че е формирал убеждение по обосноваността на обвинението; пълен препис от въззивната инстанция на фактическата обстановка от мотивите към първоинстанционния съдебен акт, без формулиране на собствени фактически изводи. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец- адв.А. счита постановената присъда за законосъобразна и справедлива и моли да бъде потвърдена. Представителят на Върховната касационната прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Счита, че материалния закон е приложен правилно, тъй като обективната и субективна страна на престъплението по чл.116 от НК и неговото авторство са несъмнено установени. Приема, че не са допуснати твърдените в жалбите процесуални нарушения, както и че наложеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо. В заключение предлага да бъде оставено в сила решението на въззивния съд. Подсъдимият Ц. Ч. Е., недоведен от затворническата администрация по негово лично желание, не взема становище. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда от 22.01.2019 г., постановена по нохд №145/2015 г., Окръжен съд-гр.Монтана е признал подсъдимия Ц. Ч. Е. за виновен в това, че на 18.10.2014 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] умишлено е умъртвил С. В. П., като деянието е извършено с особена жестокост и по особено мъчителен за убития начин, поради което и на основание чл.116 ал.1 т.6 пр.2 и 3 във вр.с чл.115 и чл.54 от НК, му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от двадесет години. Зачетено е предварителното задържане на подсъдимия. С присъдата подсъдимият Е. е осъден да заплати на гражданските ищци В. П. и Ц. П. обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 100 000 лв., ведно със законната лихва и д.т. върху присъденото обезщетение. В тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски, като съдът се е произнесъл и по веществените доказателства. По въззивни жалби на подсъдимия- лично и на неговия защитник, пред Софийски апелативен съд е било образувано внохд № 881/2019 г., приключило с решение №387 от 16.10.2019 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена в частта относно веществените доказателства и разноските, като е постановено да се върнат на подсъдимия три СИМ-карти, мобилен телефон „марка“, мобилен телефон „марка“, мобилен телефон /марка/ и смартфон „марка“ и подсъдимият е бил осъден да заплати направените на ДП разноски, разноските от съдебното производство, както и д.т. върху уважения размер на гр.искове. В останалата й част присъдата е била потвърдена. Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. ВКС счита, че на първо място следва да разгледа наведените доводи от защитника на подсъдимия за допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, а именно наличие на незаконен състав, разгледал делото пред първата инстанция и липса на мотиви към въззивното решение, защото тяхното наличие по необходимост води до отмяна на постановения съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, без да е необходимо обсъждане на останалите оплаквания. Претенцията за наличие на незаконен състав, не може да бъде удовлетворена. Прочитът на материалите от досъдебното производство показва, че по вземане и контрол на мярката за неотклонение „задържане под стража“ по реда на чл.64 и чл.65 от НПК, председателят на съдебния състав, разгледал делото в ОС-Монтана, не е участвал. Провеждането на разпити на двама от свидетелите- С. К. и Г. Г. по реда на чл.223 от НПК пред съдия -в случая съдия Ж., не съставлява основание за отвеждането му от разглеждането на делото по същество. Това е така, тъй като на първо място, такова основание не съществува сред визираните в разпоредбата на чл.29 ал.1 от НПК и на второ място- разпита пред съдия се провежда от водещия разследването, като функциите на съдията се свеждат до съблюдаване законосъобразността на разпита и спазване правата на разпитваното лице. По-нататък, първоинстанционният съдебен състав се е произнасял по мярката за неотклонение на подсъдимия в процедура по чл.270 от НПК, но в нито едно от постановените определения не се откриват данни за предубеност на съдебния състав. Основният довод, който е обсъждан в тези определения, е бил свързан с здравословния статус на Ц. Е., за който са съществували медицински документи. По делото е налице еднолично произнасяне на председателя на съдебния състав по мярката за неотклонение /определение от 28.12.2018 г. –л.656, т.2 от нохд №145/2015 г./, което е постановено в нарушение на процесуалните правила, но в него също не се съдържат данни, обосноваващи извод за предубеденост или заинтересованост на съдията от изхода на делото. Аргументът на защитата за наличие на незаконен състав, изводим от предубедеността на неговите членове, поради приемане в съдебното заседание на 12.12.2018 г. като писмен документ на Постановление на ОП-Монтана от 15.10.2015 г, с което са оставени без уважение искания на подсъдимия за събиране на доказателства на досъдебното производство, настоящият касационен състав не възприема. Следва да се отбележи, че доколкото съдебната фаза е централна за наказателния процес, то липсват пречки в нея да бъдат събрани всички поискани от страните доказателства, стига същите да се допустими ,относими и необходими за правилното решаване на делото. Така, че дори на досъдебното производство да липсва произнасяне по определени искания на защитника или подсъдимия за събиране на доказателства или пък те да са отказани, тези обстоятелства не препятстват възможността за поставяне на обсъждане на същите искания пред съда. Ето защо, коментираното поведение на органите на досъдебното производство, не съставлява съществено процесуално нарушение. Последващото приемане от съда на писмени документи, който са били съставени на досъдебното производство и неприложени към делото, което е извън волята на съда, не може да бъде основание за наличие на предубеденост на съдебния състав. Нещо повече, ако съдът констатира липса на документи от досъдебното производство, той е длъжен да ги изиска и приеме по делото. Освен това, в конкретният случай за липсата на предубеденост сочат и действията на ОС-Монтана по събирането на доказателства дали въпросното Постановление е било връчено на подсъдимия и защитника му. В заключение не са налице данни по делото, от които да се направи извод, че състава, разгледал делото на първа инстанция, е бил незаконен. Що се отнася до твърдението за липса на мотиви към въззивното решение, поддържано от защитника на подсъдимия Е., настоящият касационен състав намира същото за неоснователно. Прочитът на мотивите не сочи на претендираните пропуски. Напротив, съдържанието на атакувания въззивен акт отговаря на изискванията, визирани в нормата на чл.339 ал.1 и 2 от НПК. Апелативният съд е отразил приетата от него фактическа обстановка, извършил е анализ на доказателствата и доказателствените източници, обосновал е правните си изводи, както и наложеното на подсъдимия наказание, произнесъл се е по гражданския иск и е отговорил пространно на направените възражения. ВКС би се съгласил с възражението на защитата, но само ако липсва изобщо обсъждане на направените в жалбите и пледоариите доводи и възражения, или ако обсъждането им от съда е дотолкова повърхностно и декларативно, че на практика се приравнява на липсва на такова. В конкретния случай не се констатира подобно нарушение, допуснато от апелативния съд. Последният е изпълнил задълженията си да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата, като аргументацията му почива на доказателствата по делото и формалната логика. Упрекът за липса на мотиви по гражданския иск, не може да бъде възприет за основателен. Апелативният съд е изложил съображения относно основателността и доказаността на гражданските искове и съобразно критериите по чл.52 от ЗЗД е приел, че присъдените обезщетения на правоимащите лица отговарят на изискванията за справедливост. Доколкото защитникът на подсъдимия посочва, че САС не е изложил собствена фактическа обстановка, а е преписал тази, отразена в мотивите към присъдата, следва да се подчертае, че ВКС многократно е имал случаи да отбележи в редица свои решения /напр. Р №181 по н.д.486/2012 г. на ВКС,І н.о./, че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на пъроинстанционната присъда. Обобщено, не се констатират допуснати от съдилищата съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните. На следващо място, доколкото по делото не е проведено разпоредително заседание пред първоинстанционния съд, тъй като процесуалните норми, относими към него са създадени в по-късен момент, ВКС следва да разгледа наведените доводи за допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство. От защитата се посочва, че като е предявено досъдебното производство първо на подсъдимия, а след това на наследниците на починалото лице, органът на досъдебното производство е нарушил разпоредбата на чл.55 ал.1 от НПК, а именно: „Обвиняемият има право да се изказва последен“. Предявяването на досъдебното производство има за цел да предостави възможност на подсъдимия, защитника му и пострадалите лица да се запознаят със събраните доказателства по делото и да направят искания, бележки и възражения. В този смисъл е и разпоредбата на чл.227 ал.8 от НПК. Процесуалното действие по предявяване на разследването не се свързва с правото на обвиняемия да се изказва последен. Правата на обвиняемия по чл.55 от НПК могат условно да се разделят на три групи- право на лична защита, сред които се включва правото му да се изказва последен; право на обвиняемия да изисква от органите, които осъществяват процесуално ръководство да събират и проверяват не само фактите, които подкрепят обвинението, но и тези които изцяло или частично го оборват; право на обвиняемия да бъде подпомогнат в защитата си от упълномощено от него или назначено по съответния ред лице-защитник. Предявяването на досъдебното производство по същността си е следствено действие, чието извършване е задължение на разследващия орган, като правата на подсъдимия при неговото извършване са ограничени до възможността същият да се запознае със събраните материали и да направи доказателствени искания и възражения, което на практика е било реализирано. А що се отнася до направените доказателствени искания в Протокола за предявяване на разследването, ВКС изложи съображенията си по-горе. По-нататък в жалбите и писмените бележки на защитника са изложени твърдения за допуснати нарушения от въззивния съд на правилата за събиране, оценка и проверка на доказателства, довели до опорочаване на правилността на вътрешното му убеждение. Прегледът на материалите по делото сочи,че при извеждането на значимите за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия обстоятелства не са допуснати нарушения на процесуалните правила при събирането, проверката и оценката на доказателствата и доказателствените източници. Спазени са изискванията на чл.13,чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното убеждение на съда. Неоснователни са твърденията, че фактическите констатации за авторството на деянието в лицето на подсъдимия Ц. Е. почиват на негодни доказателства. С внимание е била обсъдена информацията, съдържаща се в показанията на свидетелите С. К. и Г. Г., подкрепяща обвинителната теза. Показанията им са намерени от съдилищата за правдиви и обективни, не само защото са последователни по отношение на важни факти от предмета на доказване, и в корелация помежду си, но и поради наличието на конекситет с изводите, направени в СМЕ на труп и СМЕ, назначена и изслушана в хода на първоинстанционното съдебно следствие, относно обективните медицински находки, констатирани по трупа на пострадалия. В подкрепа авторството на деянието са и показанията на св.В. П. и св.К. К., пред които пострадалият приживе е споделил, че именно подсъдимият му е нанесъл побой. Действително показанията на коментираните свидетели съдържат производни доказателства, но за тяхното ползване не съществува забрана, доколкото те заместват първични доказателства, които са недостъпни, поради смъртта на жертвата. Подсъдимият възразява срещу проведените разпити на св.Г. и св.К. по реда на чл.223 от НПК, заявявайки,че незаконосъобразно не е присъствал при тяхното извършване. От протоколите, обективиращи разпитите на посочените свидетели е видно, че те са проведени на 20.10.2014 г. за времето от 16.15 часа до 17.45 часа, а обвинението на подсъдимия е повдигнато на същата дата в 19 часа, т.е към момента на разпита на свидетелите, Ц. Е. не е имал процесуалното качество обвиняем, поради което не е допуснато нарушение на нормата на чл.223 ал.2 от НПК. Именно показанията на двамата свидетели и останалите, събрани към този момент доказателства са дали основание на разследващите органи, да приемат, че са налице основанията, посочени в нормата на чл.219 ал.1 от НПК и да привлекат Е. в качеството на обвиняем. По-нататък, защитникът на подсъдимото лице оспорва процесуалната годност на протокола за оглед на местопроизшествие, касаещ жилището на подсъдимия, като твърди,че поемните лица, разпитани в качеството на свидетели-Б. Б. и К. М., не са видели какво е иззето от апартамента, както и че са положили подписи в съставения процесуален документ в по-късен момент, в полицията. Това възражение е било правено и пред въззивната инстанция, която е изложила убедителни съображения, защо подписването на протокола за оглед на местопроизшествие в полицията, макар и да представлява процесуално нарушение, не е съществено. Що се отнася до разпитите на св. Б. и М., от същите се установява, че двамата са присъствали като поемни лица при извършване на процесуално следственото действие/казано им е, че ще бъдат свидетели на огледа/, че са влезли в жилището заедно с полицаите, че вътре е бил подсъдимия, че полицейските служители са правили снимки. Вярно е, че и двамата поддържат, че не са видели да се изземват предмети, но също така е вярно, че Б. и М. са били вътре в жилището и никой не им е пречил да наблюдават извършваните действия от полицейските служители. Независимо от изложените съображения, ВКС счита, че дори и протокола за оглед на местопроизшествие от 10.10.2014 г. да бъде изключен от доказателствената съвкупност, по делото са налице други доказателства, установяващи, че именно в апартамента на подсъдимия е нанесен побоя над пострадалия. И това са веществените доказателства, намерени и иззети при допълнителния оглед на местопроизшествие, проведен на 20.10.2014 год., които доказателства са били предмет на изследване от СМЕ №38/2014 год., установила, че по част от тях / обекти №10,11,12/ е налице кръв, която може да произхожда от С. П.. Освен това в разпита си св. С. Н. /поемно лице по този протокол/ е верифицирала намерените, иззети и описани в процесуалния документ обекти. Впрочем подсъдимият също не отрича, че пострадалият е бит в жилището му, но твърди, че това е дело на свидетелят С. К.. Тази теза на подсъдимия е напълно опровергана от обсъдения по-горе доказателствен материал, поради което тя се явява изолирана и с основание съдилищата не са я възприели. В жалбата на подсъдимия се твърди, че първоинстанционният съдебен състав умишлено е забавял изготвянето на допуснатата СМЕ-за. По делото е приложена многобройна кореспонденция между съда и различни болнични заведения, с цел осигуряване на необходимите експерти, които да изготвят заключението. От намиращите се в кориците на делото документи, е видно че редица здравни заведения са отказали осигуряването на вещи лица, което е наложило за такива да бъдат определени националните консултанти в съответните медицински области. По тези причини ВКС не намира направеното от Ц. Е. оплакване за основателно. На следващо място се посочва, че съдът не е положил усилия за разкриване на обективната истина, тъй като необосновано е отказал събирането на искани от защитата и подсъдимия доказателства. Дискреция на решаващите съдилища е преценката досежно основателността на направените от страните искания за събиране на доказателства, като изискуемия се стандарт е те да не се отхвърлят немотивирано и отхвърлянето им да не води до неизясняване на делото, който стандарт по настоящето дело не е бил нарушен. Видно от протокола от съдебното заседание, проведено на 04.10.2019 г. пред Софийски апелативен съд, направените доказателствени искания от защитника на подсъдимия са били подробно обсъдени и мотивирано отхвърлени. Доколкото те отново се представят на вниманието на ВКС,същият намира за необходимо да ги обсъди. Не е било нужно да се назначава повторна СМЕ, която да изследва темпа на настъпване на смъртта и претърпените от жертвата болки и страдания, тъй като по тези въпроси, изслушаните в съдебно заседание вещи лица са дали своите професионални отговори. Разпитът на св.С. К. не е непълен, за да се допуска допълнителен такъв. За претендираните като неизяснени обстоятелства, свидетелят е дал показания, както й е обяснил причината, поради която не е закарал веднага пострадалия в болница. Посочената от него причина се потвърждава и от показанията на св.А.. Преценката на решаващите съдилища за липса на необходимост от експертно изследване дали по дрехите на пострадалия са налице епителни клетки и от кого, е правилна. На първо място, жертвата не е намерена на местопроизшествието, когато откриването на епителни клетки по дрехите, с които е облечена, би имало значение за разкриване на важни обстоятелства от предмета на доказване. В конкретния случай, пострадалият след напускане на апартамента на подсъдимия се е движил на собствен ход, бил е в контакт със св.К., превозван е от същия, постъпил е в болница, където е събличан- все обстоятелства, които компрометират евентуално съдебно-медицинско изследване. Нещо повече , липсата на следи /епителни клетки/ от подсъдимия, или наличието на такива от други лица, с нищо не би допринесло в повече за изясняване авторството на деянието, тъй като сам по себе си този факт не е носител на пряка информация за авторството. На следващо място, макар и прокурорът в съдебното заседание пред първия съд да е запитал защитата за целта на поисканото изследване на намерените следи в л.а. „марка“, адвокатът не е изложил аргументи, извън формалното му отправяне. ВКС държи да отбележи , че в принципен план всяко едно искане от страните следва да бъде мотивирано, за да може съда информирано да обсъди неговата допустимост и относимост към релевантните факти. Въпреки липсата на такава аргументация, преценката на съда, че същото е неотносимо към предмета на доказване, е вярна и се споделя от настоящата инстанция. В тази насока въззивният съд е изложил аргументирани съображения, основани на доказателствения материал по делото при съблюдаване принципа на формалната логика. По-нататък, към настоящият момент е невъзможно да се направи изследване на кръвта на пострадалия за наличие на наркотични вещества, доколкото към периода 2014- 2015 год. е действала Наредба №30 от 27.06.2001 г. за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество, съгласно която /чл.19/ пробите кръв се съхраняват до три месеца след химическото изследване. И на последно място, не се констатира необходимост от повторен разпит на поемните лица- Б. и М.. Прочитът на техните показания показва, че същите са дали сведения за възприетите и запомнени от тях факти, като още към месец ноември 2018 г., когато е проведено съдебното заседание в което са разпитани, споменът им за събитията не е бил достатъчно ясен и пълен. В заключение, не се установява наличие на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК. Материалният закон е приложен правилно. Решаващият съд е изложил аргументи си относно обективната и субективна съставомерност на инкриминираното на подсъдимия Е. престъпление, в извършването на което е бил признат за виновен. ВКС приема за необходимо да отбележи, че квалифициращия деянието признак „ особено мъчителен за убития начин“ е налице, доколкото защитата индиректно възразява за неговото присъствие. От устните разяснения на експертите по СМЕ е видно, че пострадалият е изпитвал силни болки /над нормалното/, в резултат на множеството травми по тялото, като тези болки са били в рамките на продължителен период от време, предвид бавния темп на настъпване на смъртта. Вещите лица са посочили, че при развитието на кръвоизливи под твърдата мозъчна обвивка обичайно има класически светъл период- часове, а понякога дори и дни, докато притискането на мозъка достигне критична граница и настъпи смърт. По отношение касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК ,ВКС приема, че липсва явна и очевидна диспропорция между наложеното на подсъдимия Е. наказание, обществената опасност на деянието и дееца и констатираните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Пет годишният срок на водене на наказателното производство / подсъдимият е привлечен в качеството на обвиняем на 20.10.2014 г./ не надхвърля рамките на разумните срокове за продължителност, поради което не представлява основание за компенсация на подсъдимия чрез намаляване на неговото наказание. Отмереното от решаващия съд наказание от двадесет години лишаване от свобода е в съответствие и с целите ,визирани в чл.36 от НК. Оплакването за неоснователност и недоказаност на гражданския иск е декларативно. Не са изложени конкретни доводи, които да бъдат предмет на обсъждане от ВКС. С оглед на изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че не са налице касационните основания по чл.348 ал.1 от НПК, поради което жалбите следва да бъдат оставени без уважение, а атакуваното съдебно решение –в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №387 от 16.10.2019 г., постановено по внохд №881/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/