Р Е Ш Е Н И Е № 414 гр. София, 15.02.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЯ МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1389/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адв. И.-Г. и адв. К., защитници на подсъдимата В. Н. К. срещу решение № 230 от 08.07.2015 г. на Софийския апелативен съд, НО, VІ състав, постановено по ВНОХД № 391/2015 г. по описа на същия съд. В жалбата на защитниците са изтъкнати всички касационни поводи по чл. 348, ал. 1 от НПК. Към ВКС е отправено искане да оправдае подсъдимата В. К., да отмени атакуваното решение и да върне делото за ново разглеждане на САС или да измени съдебния акт, като намали наложеното й наказание при условията на чл. 55, ал. 1, ал. 1 от НК. Твърди се, че въззивният съд приложил неправилно материалния закон, тъй като въз основа на превратно възприетата фактическа обстановка по делото незаконосъобразно извел несъмнен извод за осъществено от подсъдимата К. престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК. Оспорва се ангажирането на отговорността й за нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, а не по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, в какъвто смисъл е била изменена първоинстанционната присъда. Изводите на съда в тази насока противоречали на всички събрани по делото доказателства, от които се установявало, че водачът К. управлявала автомобила си с напълно съобразена с пътната обстановка в конкретния участък, като се движела в колона със скоростта на колоната при зелен сигнал на светофара за превозните средства и червен сигнал за пешеходците. Установената фактическа обстановка на деянието, възпроизведена на л. 3 от касационната жалба, била превратно възприета относно факта, че подсъдимата не съобразила всички обстоятелства, изискващи повишено внимание на водачите на МПС. По отношение на второто изискване на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП мотивите на САС не кореспондирали със съдебната практика, нито с обичайната житейска логика. Пресичането на пострадалата С. на червен светофар недопустимо било преценено като предвидимо поведение за останалите участници в движението в разрез със залегналите постановки в цитираните на л. 4 от жалбата съдебни актове. „Близостта на жилищни блокове и болнично заведение” и наличието на двойна пешеходна пътека неправилно били възприети като обстоятелства, указващи на необходимост от повишено внимание. Като съществено процесуално нарушение защитниците изтъкват преквалификацията на инкриминираното на подсъдимата с обвинителния акт нарушение на правилото за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП в такова по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, чийто предмет на доказване бил съвсем различен. С оглед повдигнатото обвинение пред първата инстанция защитата ангажирала доказателства, опровергаващи причинно-следствената връзка между превишената скорост за движение и настъпилия вредоносен резултат. Въззивният съд обаче приел съвсем ново фактическо положение, без да даде възможност на защитата да представи доказателства и становище в опровержение на тази съвсем различна хипотеза. Съдът освен това игнорирал едни доказателства за сметка на други и не допуснал събирането на допълнителни доказателства, в т. ч. не поставил допълнителни задачи на последната комплексна автотехническа експертиза, в резултат на което неправилно приел за решени по категоричен начин въпросите относно мястото на настъпване на ПТП и скоростта на движение на процесния автомобил. На последно място, в жалбата са изтъкнати доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимата наказание. По делото били установени многобройни смекчаващи обстоятелства, поради което били налице основания за определяне на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и чл. 66, ал. 1 от НК. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимата В. К. и защитниците й поддържат подадената жалба по застъпените в нея съображения. Частните обвинители М. П. и Л. П. и техния повереник адв. З., редовно призовани, не се явяват. В представено писмено възражение повереникът застъпва становище, че касационната жалба е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Представителят на ВКП дава заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила като законосъобразно, справедливо и постановено при отсъствие на процесуални нарушения. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 27.03.2015 г., постановена по НОХД № 3396/2014 г., СГС, НО, 31 състав, е признал подсъдимата В. Н. К. за виновна в това, че на 26.11.2013 г. в [населено място] при управление на моторно превозно средство – лек автомобил м. „Ф.”, модел „П.”, ДК [рег.номер на МПС] , нарушила правилата за движение по пътищата по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на С. Л. С., като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК я е осъдил на една година лишаване от свобода, изтърпяването на което наказание отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимата К. от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година, считано от влизане на присъдата в сила, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК я е осъдил да заплати направените по делото разноски. По жалби на защитниците на подсъдимата В. К. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 391/2015 г. по описа на САС, НО, VІ състав, като с решение № 230 от 08.07.2015 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 и чл. 338 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на СГС, като е преквалифицирал нарушеното от подсъдимата правило за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, а в останалите части е потвърдил първоинстанционния съдебен акт. Решението на САС е съобщено на защитниците по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 16.07.2015 г. Тяхната касационна жалба е подадена на 31.07.2015 г. (видно от приложената разписка за доставена пратка), поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитниците на подсъдимата В. К. е неоснователна. На първо място ВКС разгледа отправените от касаторите оплаквания за съществени процесуални нарушения, тъй като изследването на касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК предполага правилно установена в процесуален план фактическа обстановка на деянието. В хода на съдебното производство пред въззивната инстанция не са допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на посочените в чл. 348, ал. 3 от НПК, които да дадат основание за отмяна на постановеното въззивно решение. Атакуваният съдебен акт е задълбочен, детайлен и съдържателен, както по отношение на анализа на доказателствата, така и в юридическата му част. Не се констатира липса на мотиви, непълнота или формалност при излагане на съображенията на съда по нито един въпрос от съществено значение за правилното решаване на делото. В жалбата на защитниците на подсъдимата К. неоснователно са оспорени фрагменти от приетата от въззивния съд фактология, в частност фактическите положения за мястото на настъпване на ПТП и скоростта на движение на управлявания от подсъдимата лек автомобил. Твърденията, че констатациите по тези въпроси били изведени при игнориране на едни доказателства за сметка на други и недопускане на допълнителни доказателства, не намират опора при проверката на осъществената и от двете съдебни инстанции доказателствена дейност. Досежно основните релевантни за преценката на отговорността на подсъдимата К. обстоятелства – факта на извършване на деянието, авторството, общата пътна обстановка, механизма на транспортното произшествие и причините за настъпването му, мястото на удара, конкретното своеобразие на обстоятелствата, при които е настъпила катастрофата – фактическата обстановка е подробно и прецизно изяснена от състава на САС. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, апелативният съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на СГС, като е осъществил собствен пълноценен анализ на събраните от първоинстанционния съд доказателствени материали стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. При прочита на касационната жалба се установява, че единственото конкретно оплакване на жалбоподателите е насочено срещу отказа на въззивния съд да назначи допълнителна комплексна медицинска и автотехническа експертиза, която да установи „с по-голяма точност” (л. 18 от ВНОХД № 391/2015 г. по описа на САС) скоростта на движение на процесния автомобил и мястото на удара. Относно тези обстоятелства въззивният съдебен състав мотивирано се е съгласил с фактическите изводи на СГС, че избраната от подсъдимата скорост към момента на произшествието е била от порядъка на 55 км/ч., както и че фаталният сблъсък с тялото на пешеходката е настъпил в зоната на пешеходната пътека – на около 4.50 м. вляво от десния край на пътното платно на [улица], считано за посоката на движение на управлявания от подсъдимата автомобил, и на около 41 м. преди линията на приетия при огледа на местопроизшествие ориентир. Горните констатации са изведени въз основа на кореспондиращите по същество в тези им части заключения на назначената на досъдебното производство КМАТЕ (ІІ и ІІІ задачи, л. 42 – л. 43, л. 44 от ДП № ЗМ 11590/2013 г., съответно, ІІ и ІІІ задача, л. 318, л. 319 от НОХД № 3396/2014 г. на СГС). При сравнението между двете експертизи съставът на САС е отчел, че по отношение на изследваните обстоятелства заключенията не са абсолютно идентични, тъй като назначената от първоинстанционния съд допълнителна КМАТЕ е стеснила и прецизирала в максимална степен дадения от първата експертиза по-широк диапазон на мястото на удара – около 4.50 – 5.00 м. вляво от десния бордюр на пътното платно и около 40 – 44 м. преди линията на приетия ориентир. Именно приемайки детайлизацията на параметрите на мястото на удара – 4.50 м. вляво от десния край на пътното платно и 41 м. преди линията на ориентира, въззивният съд е извел решаващите изводи за величината на опасната зона на спиране на лекия автомобил „Ф.” (около 39 м.) и за непредотвратимостта на сблъсъка както при скорост на движение от 55 км/ч., така и при 50 км/ч. (Максималната безопасна скорост на движение на автомобила е била фиксирана по експертен път на около 46 км/ч. – л. 321 от НОХД № 3396/2014 г. на СГС). На л. 8 от въззивното решение изрично е отчетено, че резултатите на допълнителната КМАТЕ са съобразени изчерпателно с всички известни по делото обективни данни – установените деформации по превозното средство, травматичните увреждания по пострадалата, мястото, където се е установило тялото на пострадалата С. и др. В самото заключение (л. 317 от НОХД № 3396/2014 г. на СГС) е отразено, че са взети предвид геометричните размери на района на ПТП, намерените в него находки – парчета пластмаса и стъкла, отразени в протокола за оглед на местопроизшествие, интерпретирани са от техническа гледна точка депозираните свидетелски показания. При тези данни въззивният съд с основание е отказал да изяснява наново поставените от защитниците въпроси във връзка със скоростта на движение на управлявания от подсъдимата автомобил и мястото на удара по широчина и дължина на пътното платно. Необходимост от изслушване на допълнителна експертиза възниква, когато са налице предпоставките, посочени в чл. 153 от НПК – ако експертното заключение не е достатъчно пълно и ясно. Щом в него липсват неясноти, непълноти и противоречия, то не са налице предвидените в процесуалния закон основания за назначаване на допълнителна експертиза. Освен това няма как да бъдат споделени залегналите на л. 17 – л. 18 от ВНОХД № 391/2015 г. по описа на САС доводи на защитата, с които е оспорено заключението на допълнителната КМАТЕ – че вещите лица дали отговорите си на поставените им задачи „без да се направи ново измерване и заснемане на мястото на инцидента”. По същността си тези съображения недопустимо се основават на хипотетична вероятност за неправилно отразяване на съответните отстояния в протокола за оглед на местопроизшествие и скицата към него, достоверността на което доказателствено средство никога не е била подлагана на съмнение в хода на наказателното производство поради отсъствието на обективни основания за това. С оглед изложеното ВКС намери, че въззивният съд е осъществил предмета на доказване без да допусне процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски и нарушения, които да придадат съмнителност или колебливост на фактическите констатации в съдебния акт. Следващото основно оплакване на жалбоподателите – относно процесуалната невъзможност за преквалификация на инкриминираното на подсъдимата с обвинителния акт нарушение на правилото за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП в такова по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП – също не се споделя от настоящия съдебен състав. Въззивният съд е изследвал внимателно връзката между установената величина на скоростта на движение на автомобила на подсъдимата от 55 км/ч. и настъпилия вредоносен резултат, като е приел отсъствието на причинно-следствена връзка между тях. След като експертните изводи недвусмислено са установили, че и при движение с нормативно допустимата скорост от 50 км/ч. ударът също е бил непредотвратим, а безопасната скорост на движение на процесния автомобил е определена на 46 км/ч., съставът на САС напълно резонно е изследвал поведението на подсъдимата на плоскостта на задълженията й по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Защитниците незаконосъобразно поддържат становище за непреодолим антагонизъм между понятията несъобразена и неразрешена (нормативно недопустима скорост). Още с решение с ТР № 28 от 28.ХІ.1984 г. по н.д. № 10/84 г., т. 4, е категорично изяснено, че съотношението между основното правило по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и нормите, определящи пределно допустимата скорост, представлява съотношение на общ състав към частен случай на пътна обстановка. Задълженията на водачите на пътните превозни средства по основното правило и по конкретните пътни обстановки са едни и същи и следователно, когато водачите не се движат със съобразена скорост и не вземат предписаните мерки при възникване на опасност, не нарушават едновременно основното и специалното правило, а само едно от тях. Именно идентичната същност на разпоредбите на чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП – все изисквания към водачите на превозни средства досежно режима скоростта – позволява деецът да бъде признат за виновен за нарушение на общото правило, ако не бъде доказано наличието на съответния частен случай на транспортна обстановка. При разпоредбите на чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП различието се свежда единствено до конкретната величина на избраната от водача скорост. Надвишаването на съответния нормативно фиксиран предел на скоростта е възведено в специален състав заради особеното значение на скоростта като фактор за безопасността на движението. Няма обаче правно основание задълженията по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП да не бъдат отнесени към водачите, които се движат с неразрешена по смисъла на чл. 21, ал. 1 от НК скорост. Следователно, ако не е налице причинно-следствена връзка между превишената скорост на движение и настъпилите общественоопасни последици, какъвто е разглежданият казус, или ако в хода на съдебното следствие се установи величина на скоростта за движение, ненадвишаваща нормативно допустимата, няма пречки отговорността на водача да се търси на плоскостта на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, доколкото посочените в тази разпоредба изисквания се отнасят до всички пътни обстановки по време на движение, включително и в хипотезата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Обратно, ако обвинението е за несъобразна скорост по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, а при разглеждане на делото се установи, че се касае за превишена скорост, водачът не може да бъде осъден за нарушение на специалното правило без надлежно изменение на обвинението, но доколкото превишената скорост винаги е несъобразена, отговорността му може да се реализира на плоскостта на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Тази разпоредба обхваща и ситуациите на движение с неразрешена скорост, при които не отпада задължението на водачите да съобразяват всички конкретни фактори, свързани с безопасността на трафика. Законосъобразно становище в такъв смисъл е застъпено на л. 9 – л. 10 от атакувания съдебен акт, като въззивният съд е демонстрирал задълбочено познаване на съдебната практика, уместно позовавайки се на конкретни решения на състави на ВКС (№ 111 от 08.09.2000 г. по н. д. № 2/2000 г., І н. о., № 533/2000 г. от 31.01.2001 г. по н. д. № 397/2000 г., І н. о.). От друга страна, конкретните неблагоприятни условия от значение за безопасността на движението на водача К., изброени и анализирани от въззивния съд на л. 10 – л. 12 от решението, не са нови за защитата й. Тези факти са изрично отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт, поради което не може да се приеме, че с преквалификацията на нарушеното правило за движение от чл. 21, ал. 1 от ЗДвП в това по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП правото на защита на подсъдимата е било злепоставено. Обвинението й е включвало съответните точно определени особености на пътната обстановка, обуславящи необходимост от движение с намалена скорост – мокра пътна настилка, наличие на пешеходна пътека, разположена в района на местопроизшествието жилищна сграда, разположението на автомобила на подсъдимата в лявата пътна лента на [улица](по посоката на движение на подсъдимата от [улица]към [улица]), зад движещ се в същата посока в дясната пътна лента неустановен автомобил. Единствените особености на местопроизшествието, изтъкнати от САС, които не са били споменати в обстоятелствената част на обвинителния акт, са наличието на две обособени пешеходни пътеки в района на ПТП и ситуираното в близост болнично заведение СБАЛО – ЕАД [населено място]. Тези детайли от обстановката нямат самостоятелно решаващо значение за отговорността на подсъдимата, защото единствено подкрепят неоспоримото фактическо положение, че произшествието е настъпило в населен градски район, където поначало е обичайно наличието на пешеходци. Освен това информацията за тези факти съвсем не е станала известна на защитата едва от мотивите на въззивното решение, а се съдържа още в събраните на досъдебното производство доказателствени материали (свидетелските показания, заключението на автотехническата експертиза, изготвена от инж. В. и инж. П.). По изложените съображения ВКС прие за неоснователен отправения към въззивния съд упрек, че е нарушил правото на защита на подсъдимата К., като със съдебния си акт за първи път й е вменил факти и обстоятелства от значение за правната квалификация на инкриминираното й деяние. САС не е приел никакви нови фактически положения, извън фиксираните в обвинителния акт фактологични предели на доказване, които да изненадат недопустимо защитата, поставяйки пред нея нови задачи. От самото начало на наказателното производство защитата е имала неограничена възможност да представя доказателства в опровержение на обвинението за движение с неразрешена скорост, което нарушение по изложените вече доводи не е несъвместимо с обвинението за движение с несъобразена скорост, тъй като нормативно недопустимата скорост по естеството си е и несъобразена. Във връзка с релевирания от жалбоподателите касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК ВКС прие, че в пределите на доказаните фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на жалбоподателката К.. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Изложените в мотивите на присъдата юридически доводи са изчерпателни, ясно формулирани, логически последователни. Въззивният съд компетентно е дефинирал главната причина за сблъсъка между управлявания от подсъдимата лек автомобил и пострадалата С. – несъобразената скорост на водача с конкретната пътна обстановка, обективно затруднена от мократа пътна настилка, интензивността на движението в жилищен квартал, ограниченото разстояние на видимост към десния край на пътното платно заради наличието на други превозни средства в дясната лента. Тези фактори се включват в обхвата на визираните от чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП основни изисквания за безопасност на движението, при съобразяването на които препятствието на пътя може да бъде своевременно възприето и моторното превозно средство може да бъде безопасно спряно. Правомерното поведение на подсъдимата К. обективно е изисквало избиране на скорост от или под 46 км/ч., в който диапазон на скоростта тя е щяла да предотврати настъпването на удара с пешеходката. Разглежданият казус е типична пътна ситуация, при която поради неизпълнение на задължението за движение с безопасна скорост деецът не е могъл да отреагира ефективно чрез своевременно спиране на появилото се препятствие в лентата му за движение. Въпреки установеното обстоятелство, че пострадалата С. е попаднала в опасната зона за спиране на лекия автомобил, въззивният съд законосъобразно е анализирал поведението на жалбоподателката на плоскостта на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП – с оглед забраната за движение с несъобразена скорост. Когато водачът допуска нарушения на правилата за движение, възникването на опасността в опасната зона за спиране на превозното средство не е основание за оневиняването му, доколкото със собственото си неправомерно поведение той сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасния резултат. Чл. 15 от НК намира приложение, само когато водачът не е допуснал нарушения за правилата за движение, стоящи в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат, какъвто настоящият случай не е. Касационната инстанция не възприема и подробно мотивираното в касационната жалба възражение за незаконосъобразно окачествяване на поведението на пострадалата като „предвидимо” за останалите участници в движението. Неправилно е разбирането на защитата, че предприетото от пешеходката неправомерно пресичане на червен сигнал на светофара е обстоятелство, изключващо действието на всички останали изисквания за осигуряване безопасност на движението. Предимството на водача, движещ се зелен сигнал на светофара, не елиминира останалите му задължения за избор на безопасна скорост в зависимост от интензитета на отрицателното въздействие на факторите по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Щом е приближила и навлязла в пешеходната пътека с несъобразена скорост, макар и на разрешителен за нея сигнал на светофарната уредба, което нарушение е в причинна връзка с престъпния резултат, няма основание за отпадане на отговорността на подсъдимата. Обособената на пътното платно пешеходна пътека алармира водачите за интензивна опасност от възможна поява на пресичащи пешеходци. Правната оценка на този фактор като квалифициращо обстоятелство по чл. 343, ал. 3 от НК законодателно утвърждава ролята му като особено значима за безопасността на движението. За съставомерността на деянието по този законов текст е достатъчно то обективно да е осъществено в зоната на пешеходна пътека, без да е необходима някаква обвързаност с правилата за предимство. Това е така, защото при наличието на пешеходна пътека се изисква повишено внимание от страна на водача поради необходимостта от защита на живота и здравето на пешеходците, без оглед на правомерността, респ. неправомерността на поведението им. С изискването за предпазливо преминаване през такъв участък законът предоставя засилена закрила на всички пешеходци, включително и на движещите се в нарушение на правилата на ЗДвП. Поради това в разглеждания случай няма как да се приеме, че появата на преминаващ пешеходец по пешеходната пътека е непредвидима опасност. Във връзка с цитираните на л. 4 от касационната жалба решения на отделни съдебни състави (Р № 147/09.04.2014 г. на ВКС; Р № 162/12.12.2013 г. на АС – Бургас, Р № 123/06.10.2008 г. на Адм. съд – Габрово) следва да се припомни утвърдената още с ТР № 28/1984 г. постановка, че моментът, в който възниква опасността за движение е фактически въпрос, който не е подчинен на формални критерии. Затова залегналите в други съдебни актове изводи поначало не могат да бъдат обсъждани отделно от обуславящата ги конкретика на съответните казуси. Принципно е вярно, че водачът няма задължение да съобразява движението си с абстрактни, хипотетични, непредвидими пътни ситуации, тъй като обратното би означавало на практика да не се осъществява движение въобще. Фактологията на настоящия случай обаче със сигурност сочи на наличие на неблагоприятни фактори на пътната обстановка, които е следвало да повишат вниманието на подсъдимата с оглед потенциалната възможност за възникване на конкретни рискове и обективно предвидими опасности. Тъкмо в този смисъл е съдържанието и на изтъкнатото от защитниците решение № 147/09.04.2014 г. на ВКС, ІІІ н.о., по н. д. № 356/2014 г. В него недвусмислено е изведено положението, че подсъдимият може да се позовава на нормата на чл. 15 от НК само, ако е управлявал правомерно лекия автомобил. В частност, в разгледания казус е прието, че появата на пешеходец на пътното плътно не може да се окачестви като внезапна и неочаквана, дори когато се е движил по извънградски път и е прескочил разделителната мантинела, тъй като водачът не е съобразил скоростта си с движението „в тъмната част на денонощието, намалената видимост, тъмното облекло на пострадалия, възможността да спре само в зоната на осветеност от късите светлини на автомобила”. Касационната инстанция се солидаризира и с изводите на САС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимата В. К.. Атакуваният съдебен акт е справедлив – не е налице очевидна диспропорция между наложените от контролирания съд наказания с обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Размерът на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимата – една година, е определен при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като е приложен и институтът на условното осъждане с минимална продължителност на изпитателния срок. Кумулативното наказание лишаване от правоуправление на МПС също е отмерено в най-ниския допустим размер (една година) съобразно срока на наложеното наказание лишаване от свобода. Настоящият съдебен състав е затруднен да изложи други съображения по въпроса за наказанието на подсъдимата К., тъй като с касационната жалба е отправено искане за приложение на разпоредбите на чл. 55, ал. 1, т. 1 и чл. 66, ал. 1 от НК, което е уважено още от първоинстанционния съд. От друга страна, не се констатират други конкретни обстоятелства, невзети предвид от предходните инстанции, които биха могли да обусловят допълнително смекчаване на наказанията. С оглед на изложените съображения ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на САС по ВНОХД № 391/2015 г. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 230 от 08.07.2015 г., постановено по ВНОХД № 391/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, VІ състав. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.