Р Е Ш Е Н И Е № 427 София, 24 март 2016 г. Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осми декември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1472/2015 година. Производството е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдения Б. П. И. и защитника му адв. А. П. за възобновяване на вчнд № 5/2015 г. и отмяна на определение № 1 от 01.06.2015 г. на Военно-апелативния съд. С последното е потвърдено определение от 19.02.2015 г. по чнд № 13/2015 г. на Военен съд – София, с което е оставена без уважение молбата на Б. И. за реабилитация по осъждането му с присъда № 308 от 26.06.1995 г. по нохд № 308/1994 г. на Военен съд – София. В депозираното искане за възобновяване са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, но са изразени оплаквания, относими към основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че в нарушение на материалния закон и при допуснато процесуално нарушение апелативният съд е оставил молбата за съдебна реабилитация на осъдения без уважение, при налични за уважаването и предпоставки, които не обсъдил в мотивите си. В съдебно заседание на 08.12.2015 г. Б. И. и процесуалният му представител поддържат заявената претенция. Прокурор при ВКП дава мотивирано заключение за законосъобразност на атакувания съдебен акт, поради което намира искането за неоснователно. Като извърши проверка в рамките на изтъкнатото основание за възобновяване Върховният касационен съд намира искането за процесуално допустимо, а по същество за неоснователно. На 22.01.2015 г. е подадена молба от осъдения на основание чл. 87 от НК за съдебна реабилитация, която е оставена без уважение с определение от 19.02.2015 г., по чнд № 13/2015 г. на Военен съд – София. Предмет на искането за реабилитация е осъждане по присъда № 308 от 26.06.1995 г., по нохд № 308/1994 г. на Военен съд – София, с която Б. П. И. е признат за виновен за извършени на 03.01.1993 г. три умишлени престъпления в реална съвкупност, поради което и на основание чл. 23, ал. 1 от НК му е наложено най-тежкото от определените наказания, а именно двадесет години лишаване от свобода, което е приведено в изпълнение на 25.02.1993 г. и е изтърпяно на 30.08.2007 г. Със същата присъда И. е осъден да заплати на гражданските ищци Й. Г. Х. и Д. П. Х. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер от по 300 000 лева /неденом./ на всеки, ведно със законната лихва, считано от 03.01.1993 г., да заплати на гражданския ищец Ю. И. О. обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 3 704 лева /неденом./, ведно със законната лихва, считано от 03.01.1993 г., да заплати в полза на държавата сторените по делото разноски в размер на 24 576 лева /неденом./, държавна такса в размер на 4% върху уважения размер на гражданските искове, възлизаща в размер на 24 148 лева /неденом./, както и деловодни разноски в размер на 4 500 лева /неденом./. По повод въззивна жалба против определението, с което е отказана реабилитация на Б. И., пред Военно-апелативен съд е образувано вчнд № 5/2015 г., приключило с определение № 1 от 01.06.2015 г., с което жалбата е оставена без уважение, а първоинстанционното определение потвърдено като законосъобразно и правилно. Въззивният съд е установил, че липсва изискуема от закона предпоставка за съдебна реабилитация по чл. 87, ал. 1, т. 2 от НК, а именно, че осъденият не е възстановил причинените на пострадалите от умишленото престъпление вреди, както и сторените в съдебното производство разноски. Пред въззивната инстанция осъденият е навел доводи, че неизпълнението на имущественото задължение от негова страна се дължи на уважителни причини по смисъла на чл. 87, ал. 2 от НК, които съдът мотивирано отхвърлил като неоснователни. Б. И. изтъкнал, че от една страна, за събиране на дължимите от него парични средства не било инициирано принудително изпълнение, както и че пострадалите от престъплението се дезинтересирали от вземането си и не осъществили никакъв контакт с него, а от друга страна, че по повод изпълнението на присъдата бил лишен от свобода през продължителен период от време, което обусловило невъзможност за получаване на трудови доходи, респ. изпълнение на задълженията. Идентични са доводите на осъдения в искането за възобновяване и пред настоящата инстанция, която намира изводите на въззивния съд за правилни. Институтът съдебна реабилитация предвижда възможност за осъденото лице при отсъствие на реабилитация по право и при наличие на предвидените в чл. 87, ал. 1 от НК предпоставки да отправи молба до компетентния съд за постановяване на реабилитация. За да бъде уважена молба за реабилитация законодателят е установил изискване за кумулативно наличие на следните предпоставки – в течение на три години от изтичане срока на наложеното с присъдата или намалено с работа или помилване наказание, осъденият да не е извършил друго престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание; да е имал добро поведение и да е възстановил причинените вреди при умишлено престъпление. При отсъствието на което и да е от тези условия съдебната реабилитация е недопустима, поради което в производството по реда на чл. 435 от НПК наличието на законовите предпоставки следва да се установи, посредством всички допустими от НПК способи и средства. В изпълнение на процесуалните изисквания предходните съдебни инстанции са извършили обективен, всестранен и пълен анализ на приобщените по делото доказателства, като са установили, че в течение на три години от изтичане срока на наложеното с присъдата или намалено с работа или помилване наказание, осъденият не е извършил друго престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание, както и че същият е лице с добро поведение в обществото, но не е възстановил причинените от умишленото престъпление вреди. Видно от протокола от съдебно заседание, проведено на 19.02.2015 г. пред първоинстанционния съд Б. И. е заявил, че има намерение да погаси задълженията си, но не би могъл да стори това без правоимащите лица да са го потърсили с искане в тази насока. В тази връзка e посочил, че у кредиторите липсва интерес от неговото изпълнение, както и че не са образувани изпълнителни производства за събиране на дължимите суми. Едва във въззивната жалба, наред с горните доводи, осъденият за първи път обосновава твърдение за наличие на уважителни причини, поради които не е възстановил причинените с деянието си вреди, което поддържа и пред настоящата инстанция. Изтъкнатите понастоящем причини, които осъденият твърди да са уважителни по смисъла на чл. 87, ал. 2 от НК се състоят в продължителното лишаване от свобода, което го поставило в невъзможност да осъществява редовна трудова дейност, както и в липсата на образувани изпълнителни производства срещу него и бездействието на лицата, комуто се дължи присъденото обезщетение. В съдебно заседание пред касационната инстанция и в представените от процесуалния представител на осъдения писмени бележки се акцентира върху наведения в искането за възобновяване довод, че по отношение на дължимото възстановяване на причинени вреди е изтекла петгодишна погасителна давност по чл. 117 от ЗЗД. Изразява се становище, че изтичането на давностния срок погасява задължението на осъдения. В подкрепа на последното процесуалният представител на искателя се позовава на Решение № 367 от 13.02.2015 г., по дело № 1397/2014 г., ІІ н.о., ВКС. Посочените доводи не могат да бъдат споделени, тъй като тълкуването на разпоредбите в Глава десета на НК сочи към заложена в чл. 87 от НК идея при наличие на определени предпоставки, които в своята кумулативна даденост представляват сигурен индикатор за такава характеристика на осъдения, която сочи към неговото успешно поправяне и превъзпитаване и при положение, че за осъждането все още не е настъпила реабилитация по право, той да бъде реабилитиран по силата на съдебен акт. Именно тази законова концепция предопределя акцесорния характер на съдебната реабилитация – тя е възможна доколкото не е настъпила реабилитация ex lege и доколкото са налични допълнителните предпоставки, изрично посочени в наказателния кодекс. По този начин се цели да се поощри законосъобразното поведение на осъдените лица след изтърпяване на наказанията, като законът им осигурява възможност за реабилитация на един доста по-ранен етап след изтърпяване на наказанието, в сравнение с предвидените в чл. 88а от НК хипотези. Тази логика на закона предопределя единствено възможния извод, че визираните в чл. 87, ал. 1, т. 2 от НК вреди следва да са реално възстановени, за да се приеме, че е налична тази предпоставка за допускане на съдебна реабилитация. Всяка различна интерпретация на законовия текст би довела до едно неоправдано благоприятстване положението на осъдения. Още повече, че невъзможността дадено лице да бъде реабилитирано по този ред не изключва неговата реабилитация по чл. 88а от НК, при настъпване на условията за това. Обстоятелството, че осъденият е бил лишен от свобода през продължителен период от време не може да се приеме за уважителна причина, поради която не е възстановил причинените вреди. Това е така, тъй като той сам се е поставил в това положение, извършвайки престъпното деяние, за което му е наложено наказание лишаване от свобода и не би могъл да черпи права от последиците от собственото си недобросъвестно поведение. Несъстоятелен е доводът за наличие на уважителна причина с оглед липсата на предприети от страна на кредиторите действия по принудително събиране на дължимите суми. Принудителното изпълнение на имуществено задължение е предвидено като възможност при липса на доброволно изпълнение, което във всички случаи е най-желателно. Ето защо, осъденият не би могъл да се позовава на липсата на образувано срещу него изпълнително производство, тъй като това не е пречка за доброволно изпълнение, нито означава, че у кредиторите липсва интерес от изпълнение на дължимото. В този ред на мисли следва да се посочи, че доводът на искателя, че погасителната давност по чл. 117 от ЗЗД се приравнява на уважителна причина по смисъла на чл. 87, ал. 2 от НК не може да бъде споделен. Същият е несъстоятелен, тъй като изтичането на предвидения в чл. 117 от ЗЗД петгодишен давностен срок не дерогира общото правило на чл. 45 от ЗЗД, съгласно което всеки е длъжен да възстанови вредите, които виновно е причинил другиму. Изтичането на давността не погасява задължението, нито лишава длъжника от възможността да изпълни дължимото, а единствено би могло да осуети предприети от кредитора действия по принудително изпълнение, насочени върху имуществената сфера на длъжника и то в случай, че последният направи възражение в тази насока. При изтекъл давностен срок, длъжникът във всеки един момент би могъл доброволно да изпълни и да погаси своето задължение. Поради всичко това, обстоятелството, че по отношение на вземането за причинени от престъпление вреди е изтекла предвидена в закона погасителна давност не може да се счита за уважителна причина по чл. 87, ал. 2 от НК, а цитираното от процесуалния представител решение на друг състав на касационния съд няма задължителен и обвързващ решението на настоящия съдебен състав характер. Под уважителна причина по смисъла на този законов текст следва да се разбира такова обективно положение, което поставя осъденото лице в безусловна невъзможност да погаси дължимото, макар и да е налична воля за това, като например тежко здравословно състояние, семейно положение, свързано с издръжка на деца и други. Освен това, разпоредбата на чл. 87, ал. 2 от НК би могла да намери приложение и в случай, че дългът е обезпечен, тъй като по този начин се гарантира удовлетворяването на правоимащите лица. Вж. Решение № 530 от 04.12.2008 г. по дело № 520/2008 г., ІІ н.о. на ВКС. Следва да се отбележи и несъстоятелността на заявеното от осъдения, че е невъзможно да се изчисли размерът на дължимите от него парични средства с оглед „променената финансова система“ в страната, визирайки основно извършената деноминация през 1999 г. Твърдението на осъдения, че не е наясно какъв е размерът на неговите задължения е неубедително, предвид представените от него пред въззивния съд и приложени по делото /л. 22 и л. 23 от в.ч.н.д./ писмени доказателства, че на 14.04.2015 г. е възстановил по сметка на Военен съд – София, направените деловодни разноски и е заплатил дължимата от него по нохд № 308/1994 г. държавна такса. Поради изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за отмяна по реда на възобновяването на атакувания съдебен акт. Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: Оставя без уважение искането на Б. П. И. за възобновяване на вчнд № 5/2015 г. по описа на Военно-апелативен съд и отмяна на постановеното по него определение № 1 от 01.06.2015 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.