Ключови фрази
Телесна повреда, причинена от длъжностно лице, представител на обществеността или лице от състава на полицията * доказано авторство на деянието * Средна телесна повреда * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата * правилно приложение на материалния закон

Р Е Ш Е Н И Е

№ 204

гр. София, 08 декември 2017 г
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА
МАЯ ЦОНЕВА
при секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора Антони Лаков
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 1026 по описа за 2017 г

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. В. Д. срещу нова въззивна присъда на Софийски градски съд от 2.06.2017 г, по ВНОХД № 3083/16, с която е отменена оправдателна присъда на Софийски районен съд от 24.03.2016 г, по НОХД № 5209/12, и подсъдимият е признат за виновен в това, че на 30.10.2011 г в [населено място], е причинил средна телесна повреда на С. Л. С., с оглед на което и на основание чл. 129 и чл. 54 НК, е осъден на шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, като е оправдан по обвинението по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 1 НК.
С жалбата на подсъдимия се релевират всички касационни основания. Сочи се, че доказателственият анализ е проведен в нарушение на процесуалните изисквания, че невярно са интерпретирани показанията на св. М., св. П., св. М., св. Д., св. Р., св. Т., че не е доказателствено обезпечен изводът, че подсъдимият се е намирал в дискотеката и обективно е могъл да нанесе удар на пострадалия, че неправилно са отхвърлени обясненията на подсъдимия, кореспондиращи с показанията на свидетелите Р., Ч., Е., С., Т., П., че не е следвало да бъде кредитирано разпознаването, проведено на досъдебното производство, че пострадалият е дал описание на извършителя, на каквото отговарят всички останали охранители от дискотеката, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се иска да бъде отменена обжалваната присъда и жалбоподателят да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд.
В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата.
Подсъдимият моли жалбата да бъде уважена.
Повереникът на частния обвинител счита, че обжалваната присъда следва да бъде оставена в сила.
Частният обвинител не участва лично в производството пред ВКС.
Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Въззивният съд е провел доказателствен анализ в съответствие с изискванията на чл. 14 НПК, при което е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Инцидентът, при който е пострадал св. С., е настъпил на 30.10.2011 г, около 04, 00 часа, в дискотека „име”, „квартал”, охранявана от [фирма], със служители: подсъдимият Д., св. Д., св. П. и св. М.. По същото време / в 04, 00 часа на 30.10.2011 г / е осъществено връщане към астрономическото време. До инцидента се стигнало, след като св. М. е паднала от барплота, където е танцувала, и от падането се счупили бутилки с алкохол, а св. М., който също танцувал на барплота, слязъл и отишъл до нея. Шумът предизвикал намеса на управителя св. Т., който се отправил към бара, за да установи щетите. Стигнало се до явяване на охранителите, които издърпали св. М. иззад бара и го повели извън заведението. През това време, св. С., се опитвал да помогне на приятеля си, но бил ударен с юмручен удар по лицето, довел до счупване на челюстта му. По време на смяната в дискотека подсъдимият получил разпореждане от св. Р., шеф на охраната, да се яви на следващата сутрин на друг обект, заедно с още двама охранители. В изпълнение на разпореждането жалбоподателят напуснал заведението, заедно със св. Д., и отишъл в дискотека „име”, където ангажирал св. Е..
Спорен е въпросът: кой от охранителите е бил на смяна по време на инцидента и дали подсъдимият е автор на инкриминираното деяние. При анализа на събраните доказателства са формирани две тези: Според първата, подсъдимият е напуснал заведението преди инцидента и не той е лицето, нанесло удар на св. С.. Според втората теза, жалбоподателят е напуснал заведението след инцидента и именно той е охранителят, нанесъл удар на пострадалия. Първата теза е основана на обясненията на подсъдимия и показанията на св. Д., св. П., св. М., св. Т., а втората, на показанията на св. С., на разпознаването от досъдебното производство / св. С. е посочил подсъдимия измежду представените му за разпознаване лица /, на показанията на св. М. и на кредитираните показания на св. М. / от досъдебното производство, надлежно приобщени в съдебната фаза /. Показанията на св. С. и св. А., работили като барманки, не подкрепят нито една от двете тези, тъй като свидетелките не си спомнят кой от охранителите е бил на смяна по време на инцидента. В разпита си св. Е. е заявил, че на 30.10.2011 г, около 05, 00 часа, при него в дискотека „име” са пристигнали подсъдимият и св. Д., за да го ангажират за смяната на следващия ден, а часът е запомнил заради промяната на времето.
ВКС счита, че доказателствено обезпечена е втората теза, която правилно е кредитирана и от въззивната инстанция. Съображенията за това са следните:
Първата теза е формирана от твърдения на лица, за които може да се счита, че са заинтересовани от изхода на делото, доколкото тази теза е изводима от обясненията на подсъдимия и показанията на лица, работили заедно с него: св. Д., св. П., св. М., св. Т.. Обяснимо е тяхното желание „да подпомогнат” версията на подсъдимия, че не е бил в дискотеката и не е нанасял удар на св. С.. Втората теза е основана на показанията на св. М., очевидец на деянието, на показанията на св. С., на протокола за разпознаване, и на показанията на св. М., която не познава св. С., а с подсъдимия е в служебни отношения, което я прави свидетел, незаинтересован от изхода на делото. Прави впечатление, че между доказателствените източници в подкрепа на втората теза е налице пълна последователност и съответствие, сочещи на истинност при пресъздаване на инкриминираните събития. На досъдебното производство св. М. е заявила, че след инцидента / след падането й от барплота /, още докато са били в заведението, подсъдимият й е поискал номера на мобилния телефон. Изяснено е, че св. Т. е забранил на охранителите да контактуват с персонала, което прави обяснимо, че работещите в дискотеката не са имали разменени контакти. Показанията на св. М. са приобщени по делото и свидетелката не е отрекла тяхната достоверност. Вярно е, че в съдебната фаза свидетелката е заявила, че не си спомня дали подсъдимият е бил в дискотеката, но след като е казала, че поддържа показанията си от досъдебната фаза, „че й е поискал телефона”, става ясно, че той е бил там. Логическата верига от доказани факти, уличаващи подсъдимия, се извежда от следните факти: че подсъдимият е бил в дискотеката по време на инцидента, изводим от показанията на св. М., че е бил запомнен от св. С. и разпознат от него по съответния процесуален ред, че пострадалият още в дискотеката е посочил на св. М. подсъдимия като лицето, което му е нанесло удара. Неоснователно се възразява срещу показанията на св. С., касаещи описанието на извършителя. Съществено в доказателствен аспект е това, че даденото описание е достатъчно ясно и конкретно и е дало възможност на пострадалия да индивидуализира лицето по недвусмислен начин в проведеното разпознаване. СГС е анализирал факта, че към момента на деянието е осъществено връщането към астрономическото време, породило различие във възприятията на свидетелите относно часа на инцидента. Измежду разпитаните свидетели единствено св. Е. е уточнил, че посещението на подсъдимия се отнася за 05, 00 часа по „новото време”, а останалите свидетели не са внесли уточнение по този въпрос. Фактът на промяна на часовото време обаче не повлиява пряко на изхода на делото, тъй като е изяснено по несъмнен начин, че към момента на деянието подсъдимият се е намирал на местопроизшествието и е нанесъл удар на св. С., откъдето следва, че осъждането на подсъдимия почива на стабилна доказателствена основа, отговаряща на изискванията по чл. 303, ал. 2 НПК.
С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.
При правилно установените факти е приложен материалният закон, който е следвало да бъде приложен. Инкриминираното деяние съставлява престъпление по чл. 129 НК и такава е приетата по делото правна квалификация. Не може да бъде уважено искането за оправдаване на жалбоподателя от настоящата инстанция, което е възможно в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която не е налице в настоящия случай / жалбоподателят не е осъден за деяние, което не съставлява престъпление /.
Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.
Въззивният съд е обсъдил съвкупността от обстоятелства, релевантни за наказателната отговорност, и е съобразил целите по чл. 36 НК, при което е отмерил наказание, отговарящо на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК. Като смекчаващи отговорността обстоятелства е оценил младата възраст на подсъдимия, добрите му характеристични данни, чистото му съдебно минало, социалният му статус / студент, завършил междувременно висшето си образование /, продължителният период на воденото наказателно производство. Съобразил е като отегчаващо обстоятелство завишената степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от мястото на извършване на престъплението / на публично място, в присъствието на множество лица /. С оглед на изложеното, правилно наказанието е определено при изключителен превес на смекчаващите обстоятелства, близо до минимума на санкцията по чл. 129 НК, а именно: шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години. При това положение, наказанието се явява справедливо, а искането за неговото по-нататъшно смекчаване не може да бъде удовлетворено.

По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, III НО,
Р Е Ш И:

ОСТАВЯ в СИЛА нова въззивна присъда на Софийски градски съд от 2.06.2017 г, по ВНОХД № 3083/16.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: